Мракът и зимата

- Излез и се бий!Нима те е страх?Нима Дарсия ще остане там вътре?
Снегът не можеше да му попречи..Детето не се отказваше..След толкова неща вече не беше съвсем дете..Спомняше си как Муртаг разказваше своето минало..Сегашното на Мерик Ейдж Фин, братът на Муртаг не беше кой знае колко различно. Мраморната кула се надвесваше над него и го заплашваше от всички страни. Но той трябваше да говори с Дарсия..Трябваше да знае..Господарят криеше нещо, което момчето трябваше да узнае..Това нещо засягаше до голяма степен бъдещето на едно семейство
- Обещах ти да се грижа за теб, обещах ти да не те наранявам..Но, Мерик, млади летни демоне..Никога не съм ти позволявал дръзки прояви пред моята кула.
- Твоята?Ти не си господарят тук, Дарсия
- О, може би да, за теб..Но дори и нечистокръвният го признава..Виждаш ли..Това не е място за демони като теб..Много си млад, Мерик..Не ми възразявай..Ти си на девет..Колкото и думи да си чул досега..Поне ги послушай.
От тъмнината на входа пробляснаха двете лилави очи. Значи той беше бил там?През цялото време!?Това стресна детето..Мислеше, че Дарсия не се интересува съвсем от нещата навън..
- Не мисли грешно..Затворен съм тук като плъх в собствената си дупка..Но дори аз обичам свободния свят, който нямам, летни демоне..Дошъл си, за да говориш за безмислени неща, дошъл си, за да намериш нещо, което няма да намериш тук.
- Какво ще намеря тук?
- Станал си по-внимателен..Поздравления..Харесват ми такива като теб..Мерик, дълго време ще мине до момента, в който ще можеш да се изправиш пред мен без да ме е грижа кой си..Но тъй като имаш важно значение относно моите представи аз не бих те нападнал сега. Тук можеш да намериш само тъмнината и отчаянието..самотата..Аз си имам само това..
- Ти не си Дарсия..Нали?
Настана тишина..Дарсия..Трябваше да бъде той..Но чак сега забелязваше разликата..Гласа..Не, това не беше господаря. Фигурата в мрака се изправи и чертите й леко се очертаха. Момчето инстинктивно призова няколко лиана, за да се защити..Но колко спокойно, леко и бързо всички разстения попаднаха в ръката на непознатия
- Господарят в момента не би се занимавал с теб, защото сега го няма, летни демоне..Аз чакам онзи, който ще бъде готов да ми даде заповедите си.
- Значи не си войник на Дарсия..Но какво си тогава?Защо си тук?
- Аз ли, Мерик?Аз все пак живея тук от години..Виждаш ли, войник съм, да не на Дарсия, но съм войник - разстенията се отпуснаха леко и той започна да слиза надолу, към съвсем леката светлина, падаща от небето. - Кевин..Разказвал ли ти е нещо за себе си?
- Той е ангел..Изгонен от страната си..Каза че имал малко приятели там..И семейството му било бедно, но щастливо..Бил е приятел на владетеля си..Имал сестра..И брат..Познаваш ли Кевин?
- Изключително добре..Още повече..че съм му брат-близнак - на светлината този ангел изглеждаше още по-страховит..Чернокрилият останал да чака господаря си, беше му казано да пази и да чака онзи, който сега стоеше срещу него - Казаха ми да се погрижа за теб..Ти си ни нужен..Мерик..
- Кой си ти?
- Вече ти казах..Името ми?Наричай ме Педро и не питай защо..
- Защо си тук?
- Защото чакам господаря си също както и ти - брат си..
- Муртаг ли чакаш?
- Въпросът ти ще остане без отговор, защото съм сигурен, че можеш да си отговориш сам..Ела с мен, момче..Дарсия те чакаше отдавна..От както пусна Нат да си върви все очаква да се появиш пред портите му..Добре дошъл
Мраморната кула очакваше нещо..Нещо, което скоро нямаше да е така благоприятно най-малко за ездачите, които още бяха под робство..Поне засега
- Дарсия къде е? - минаваха по още един пуст коридор, като че ли всички войници бяха изчезнали ей така
- Не ти влиза в работата да питаш.
- Щом чакаш брат ми значи си негов пазител нали?Не можеш ли да ми кажеш?
- Аз мога да споделям само с господаря си..Аз съм ангел..
- Но Кевин..
Срещнаха го две сини очи. Гледаха го дълго. После Мерик се озова в една стая...Малка и съвсем тъмничка. Чернокрилият ангел застана на входа.
- Ами името ти..Педро..Не се връзва
- Аз не мога да ти го кажа и ти знаеш...Надявам се момче да не ядосаш Дарсия..Ал..Искам да кажа Кевин сега служи на него
- Клайв!?
- Мъртъв е..Да, сега Нат поема управлението и съответно ти..Докато Ним не се върне, ако го направи някога..Но Муртаг е жив..Чувствам го..
- Ти не го познаваш..
- Ти не го познаваш, Мерик..Не познаваш малкото лилавокосо момченце, което се въргаляше в калта заедно с другите в Калем, не познаваш бебето, което можеше да изгори в пламъците..Не познаваш младежа, който се криеше сред дърветата от Бром, не познаваш синия огън и младия Торн..Не познаваш Кейстръл, не познаваш първата му любов, не познаваш Муртаг от годините, когато аз го виждах...Точно сега той всякаш седи пред мен, Мерик..Ти много приличаш на него, но за разлика от теб той беше малко по-различен..Никога, никога не бих се усъмнил, че той няма нищо черно в себе си. Не познаваш, Мерик, не познаваш момчето от елфическия изпит, не познаваш болката, не познаваш ранения елф до дървото, не познаваш клането на долината, не познаваш ужаса на гономската магия и самотата..Не познаваш волността на свободата и не си вкусвал от магиите на пророчицата..Не познаваш границите на възможното..
- Ти също - детето се изправи и отново позеленя, мразеше да му говорят така..И в същото време това го плашеше, казано със същия плам, чут и някъде другаде един ден, когато всичко беше мирно и той стоеше до една врата, а един лилавокос мъж говореше, загледан в далечината и залязващото слънце..Говореше пред тълпа малки деца..
- И мен не познаваш Мерик..Не би могъл да знаеш.."Винаги оцелявам"..Защо е така?Защо когато огънят се разрасна и къщата гореше Морзан не можеше да стигне до детската стая?Защо детето не плачеше, мъртво ли беше? - говорейки нещо странно се образува около него..Във въздуха застана малка стаичка, която гореше и малкото креватче, беше нощ..Беше спомен.. - Защо то не плачеше пред опасността и болката?Чий бяха черните криле, които го защитаваха?Защо малкото момче, въргалящо се в калта не страдаше, че е само..Какво усещаше то?Ще ти отговоря..Две присъствия..Тъй силни бяха те, те водят живота му и досега..Нямаше да е тук ако Зелената вещица беше изпълнила плана си, нямаше да е тук ако беше пожелал да умре в Последната битка, нямаше да е тук, ако беше решил да си отиде с магията на Нира..Не познаваш нещото, което наричаш брат..Аз, Мерик...Никога никой не ме е виждал, но пък затова аз съм тук..Винаги съм се старал да помагам на онзи, който пазя..Мисля, че той е благодарен..Нарочно се прикривах с Шайло, не исках той да разбере кой съм..Въпросът, който често го мъчеше е защо не вижда Шайло, а вижда чернотата и нечии други сини очи..Винаги ме е усещал..Както и Ним..Ако ние не бяхме тук...Той нямаше да съществува такъв, какъвто се опитахме да го запазим..Остани с мислите си сега..Дарсия ще се върне скоро.
Вратата се затвори с трясък и тъмнината погълна лилавокосото момче..Още един ангел..Ставаше толкова объркано..Поне за Мерик

- Тъй тъй..Нещо ново? - той слезе от коня и се усмихна, като зад тази усмивка се криеше цялата онази злоба. Никога досега и никога повече. Той вече не съществуваше на този свят, беше твърде късно. Господарят с белият ястреб на рамо се доближи до момчето със същата тази усмивка. Дарсия се беше върнал вкъщи. Дарсия ли беше това?Най-вероятно да..Най-сетне той. Наистина той.
- Очаквах те, Мерик. А също и теб, майко.
Той вдигна глава и се загледа зад момчето и чернокрилия му спътник, към тъмнината, от където трябваше да мине само след мигове.
- Все пак не си изгубил сетивата си - дочу се от там нейният глас. Не беше мъртва. Нямаше и да бъде докато всичко не свършеше както тя искаше. Или не искаше. Дарсия знаеше само, че за да я убие трябва не само да я посече. Вариаки пристъпи към светлината и го загледа свирепо.
- След като вече сме с изяснени чувства, майко, добре дошла. - каза с ледено спокойствие господаря и с това за миг смрази увереността на майка си. Повече не й обърна внимание. Вече нямаше проблеми. Вече не искаше да знае кой е добър и кой не. Искаше да проследи пътя си такъв какъвто беше. Като черен господар. Кевин, кацнал върху рамото му изглеждаше малко унил.
- Защо той е с теб? - беше и въпросът, който Мерик искаше да зададе.
- Алемаро?Защото няма друг избор - гласеше отговорът, после господарят посочи момчето - А щом си дошъл до тук трябва да си платиш.
Вик от болка огласи поляната и Мерик отстъпи назад. Този път Дарсия не беше благосклонен...Нямаше да бъде.
- Ще бъдеш затворен и наблюдаван от доверени стражи. Дошъл си, значи ще платиш таксата. Алемаро, ние с теб през това време ще подготвим плана.
Каза последната дума с някаква потайнственост, щракна с пръсти, надменно подмина майка си и влезе в дома си. Вещицата го изгледа кръвнишки в гръб, но не направи нищо. Момчето от друга страна беше отведено.
- Значи така?На силни ли ще си играем? - извика Вариаки след сина си, когато разбра, че той нямаше да й обърне внимание.
- Знаеш, че съм по-силен! - извика той, докато се скриваше в тъмнината, това успя да я ядоса

Мерик се завъртя безпомощно в новото си жилище. Нямаше изход за него. Беше се подлъгал по добротата на господаря и..Сега беше затворник отново.
Докато той се надсмиваше над собствената си глупост горе, в залата отново беше време за карти и чертежи. Но този път бяха много повече, защото по тях работеха двама. Един ангел можеше да е полезна личност на един господар и последният беше се възползвал от безпомощността на първия. Все пак така щеше да си има някаква подкрепа. А и ангелът изглежда умееше да си служи с карти и подобни чертежи. Не случайно беше бил някога войник. Така че Дарсия го остави да мисли върху това, докато самият той беше вперил очи в майка си и другия ангел. Двамата явно не се спогаждаха. Всъщност Вариаки с кой се спогаждаше?Дори със собствения си брат не успяваше. А пък пазителят на Муртаг я караше да побеснява само докато го гледаше.
- Майко...Само предупреждение да не пипаш гостите ми - прошепна Дарсия и се усмихна
- Не можеш да ми заповядваш какво да правя!
- Напротив. Въобразяваш си, че аз съм най-слабият владетел на света. И искаш да поемеш нещата в свои ръце. Вече ти казах, че няма да ти го позволя. Примири се!
- Никога!Поне ми покажи малко уважение!Аз съм майка ти!
- Уважение към теб?Не ме карай да се смея...Искаш уважение? - той наистина се засмя и помаха с ръка. Няколко орки се строиха пред него - Придружете майка ми докъдето тя иска. Има нужда да си възвърне ума.
И дори и да протестираше вещицата беше отведена, макар и с малко проблеми.
- Много странно се държиш с майка си - отбеляза чернокрилия, като се обърна към господаря.
- Не е така. Как да се държа по друг начин? - Дарсия го погледна заинтригувано, но след като не получи отговор отново се насочи към картите си.
- След малко доведи затворника, Педро...Имаме малко нещица за казване
Педро кимна и изчезна от стаята. Остана само Алемаро, който чертаеше така, все едно е открил някакво съкровище.
- Алемаро?Ама че интересна тактика замисляш. Сигурен ли си? - попита господаря, когато надникна.
- Да.. - макар че отговорът звучеше приглушено и Кевин за миг посърна.. - Сигурен съм

- Знаеш ли за какво е? - попита той, като се доближи и обиколи многозначително ледената стая. На ледената маса стоеше единствено заледеното момиче, късче оплашено момиче, хванато в капан. Ангелът потръпна, когато Дарсия му посочи детето и го изгледа.
- Играеш си и си правиш опити - отвърна и отмести глава настрани
- Не е точно така, Ал. - Дарсия се усмихна отново, после обърна гръб на спящото дете в леда. - Не са опити
- Тогава какво?
- Отмъщение.
- За какво?
- О, не се тревожи. Не засяга брат ми, а някой друг. Спомняш ли си какво са ти казвали за брат ми?Кога е бил роден?
- През зимата
- Не това. - Дарсия отново обиколи и застана пред ангела - След кого?
- След едно момиче. Което не съществува
- Именно. За това се опитвах да говоря
- Каза че не засяга никого.
- Така ли казах?Извинявай, не е напълно така. Ще използвам това момиче, за да победя майка си.
- И как точно?
- Това няма да ти кажа. - той поклати глава и обърна гръб отново, взря се в леда и в детето. - Но съм го измислил вече. Знам, че е трудно. И ми трябва помощ..Но поне опитвам, а това не е малко. Между другото...Какво стана с Мерик?
- Долу в затвора - ангелът стана изведнъж напрегнат, когато заговориха за детето и загледа господаря в гръб
- Нека стои там. Ако Муртаг иска да дойде да го освободи..Не ме интересува. И все пак, вероятно го очаквам...Рано или късно....Трябва да си поговорим с него. Но не по братски. Не...
И остана замислено, после кимна на ангела да си отиде. Искаше да остане сам. Напоследък доста често оставаше сам. Кевин не знаеше причината. Вероятно и самият господар не я знаеше. Но все пак последва желанието му и излезе.

- Малко е скучно тук, не мислиш ли? - Дарсия се спря и се озъби на ангела все едно му беше сърдит за нещо.
- Това е заради майка ти, която отново си поигра с орките ти - спокойно отговори Кевин, който седеше на масата, обърнал гръб на брат си.
- О, така ли било...Не съм учуден...Доведи ми момчето.
- Мерик?Не...
- Искаш да се караме ли? - гледаха се напрегнато няколко минути. Накрая Дарсия му обърна гръб и погледна към другия ангел в тъмнината. - Педро, доведи го ти.
За разлика от Кевин брат му откликна веднага и се скри.
- Ето, това повече ми харесва...
- Това, че се прави на добър не значи, че е ангел.
- Що за глупости, Ал?Той ти е брат...Близнак..А ти си ангел, нали?
- Не мога да ти го обясня.
- Няма нужда...Аз също си имам...брат... - после млъкна, очаквайки Мерик всеки момент да се появи с Педро.
- Какво се опитваш да направиш?Не разбирам... - прекъсна го след миг Кевин, който го гледаше все още зорко.
- Нито пък аз - промълви Дарсия, но не се обърна. - Нека не коментираме това пред момчето - защото Мерик вече се беше появил на вратата
- Нещо за него ли е?
- Не...Но може и да го засяга..От къде да знам? - стана по-рязък
- Мислех, че ти знаеш най-добре...
- Млъкни!Изобщо не разбираш...Върви навън! - и рязко посочи входната врата.- Кевин не пожела да му противоречи. Педро го последва. Мерик остана сам с внезапно разгневилия се господар. Предпочете да не продума и дума. Тази враждебност се усещаше навсякъде, поне тук.
- Много добре - каза по-тихо след миг господаря. - Да видим какво ще те правя теб сега..Може би си от полза, хлапе.
- Винаги съм ти от полза, нали? - измърмори Мерик, но това ядоса отново Дарсия
- Тишина! - извика и се обърна към детето. После седна на близкия трон - Не съм ти давал думата, нали?Време е да си научиш мястото, хлапе.
- Знам си го!
- Не!Не го знаеш...За бога на какво са те учили...Не знаеш нищо - изръмжа и обърна глава настрани - Можеш да платиш с живота си някой ден
- Не, няма...
- Искаш ли да ти покажа? - господарят се изправи, осенен от някаква мисъл. Детето отстъпи
- Не, мерси.
Но Дарсия сякаш не го чу. Започна да се приближава като все повече изглеждаше доволен и направо триумфиращ
- Какво искаш? - намръщи се момчето срещу него и се опита да се защити, но магията, която използваше Дарсия отново го спря както едно време..Не помнеше кога. Така че господаря се приближи без препядствия. Приклекна, за да е на едно ниво с детето и се взря в очите му. Чак сега Мерик забеляза нещо странно.
- Какво е направил Кевин за теб? - промълви детето, а Дарсия се засмя срещу него.
- Нещо, което много ми харесва - вдигна бавно и някак тържествено ръка и я постави на главата на детето - Сега, ако имаш късмета да оцелееш..Ще разкажеш какво може един ангел.
Очите му просветнаха в бяла светлина, тази, която използваше и самият Кевин. Мерик се скова.
- Време е за наказанието ти - бяха последните думи преди онова нещо да се случи

Детето изкрещя и се опита да се освободи. Въпреки това не можеше да се откъсне от тези очи. Белите очи. Бялата магия, която не му позволяваше да се отдалечи. Болеше го, по цялото му тяло преминаваха тръпки. А той...Господарят сякаш четеше всяка негова мисъл. Мерик се опита да се защити, опита се да се откъсне. Но нищо не можеше да направи. Само да стои и да гледа в тази ужасна бездна. Накрая всичко изчезна. Дарсия беше затворил очи. Детето излетя назад и се удари в стената, като едвам си поемаше дъх. Беше видял бездната...Беше видял смъртта..Нима Кевин беше способен на такава сила?
После бавно отвори очи. Дарсия стоеше пред него и го гледаше доволно. Нещо се беше променило, макар че господарят вече беше...нормален?
- Какво искаш от мен? - опита се да попита детето, но гласът му звучеше странно дрезгаво. Дарсия се засмя срещу него. После и по силно и щракна с пръсти. Двама орки донесоха едно огледало, без да поглеждат момчето. Стовариха го срещу Мерик и всички зачакаха реакция.
Пред Мерик стоеше едно момче на неговата възраст. Само че..Не беше момче. Имаше лилави рошави коси, които стърчаха като пръчки на всички посоки и ставаха по-дълги точно на извивката на гърба му. Това същество имаше дълги пръсти с остри нокти. Имаше дори опашка!Когато отвореше уста се виждаха острите му като бръснач зъби. А кожата му?Кожата му беше дебела и люспеста...Беше зелена...Дори лицето му, цялото му тяло...
Някой се беше превърнал в полудракон. Мерик, който беше вдигнал ръка пред лицето си с ужас разбра, че този полудракон е той самият.
Изкрещя, уплашен от самия себе си. Изтича до прозореца, съдра завесата и се уви с нея. Дори и дрехите му бяха изчезнали. Вече не можеше да носи нормални дрехи освен такива, които щяха да бъдат правени специално за него.
- Ти, Мерик Уин...Обещах си, когато получих тази сила, че първият прокълнат ще бъдеш ти. Навеки...И само някой черен господар ще има силата да те освободи, стига да научи как. Стига да жертва себе си и да се свърже с ангел. Само когато намериш човека, който наистина го е грижа за теб..Само тогава ще бъдеш свободен...Но спокойно, погрижих се добре за теб...Поне си дракон, а не жаба - Дарсия се засмя отново, отвори очи за момент, после се нормализира. Белотата изчезна от очите му и той стана отново Дарсия.
- Ще наредя да ти ушият по един костюм, който да ти отива на опашката - и остави момчето, треперещо под завесата, като се смееше с пълно гърло.
- Какво си направил, Кевин? - изхълца момчето след миг. Не искаше да плаче, мислеше се за голям но....Това вече му беше в повече. Не знаеше как Ним и Муртаг го правят..Как криеха болката си?Как го правеше Кевин?Мерик не беше като тях...Понякога му се искаше, в момент като този да знае, че има спасение...Само че за него това беше наистина завинаги..Този път завинаги...Така че не можеше да спре сълзите си. Радваше се, че никой не е свидетел на това. Скоро Дарсия щеше да го пусне да разсмива хората по улиците..Или да ги ужасява. Какво щеше да каже Скай сега?Ами Лука?
- Помощ - прошепна сам на себе си - Няма такова нещо. Няма... Няма!НЯМА!
Удари с юмрук в пода и разби камъка, но не се нарани. Едва ли вече имаше на какво да се учуди. Че ръката му представляваше цяла драконска лапа!

- По-мирно там, хлапака! - Дарсия се беше облегнал на трона и се усмихваше срещу момчето, което вече обличаха в нови дрехи. Беше бяла роба със сив колан и златни нишки, специално пригодена за опашката му. Всъщност Мерик не се нуждаеше от предупреждения. Беше толкова унил, че все едно дори не беше жив. Когато шивачите привършиха съвсем, Дарсия огледа критично Мерик, а после се изправи.
- Искаш ли да ме питаш нещо преди да те изритам като кученце от тук?
- Да! Защо Кевин работи за теб? - беше крил този въпрос от самото начало. Не харесваше новия си глас, но....
- Защото аз така желая.
- Не можеш да заповядваш на ангел!
- Не мога ли? - той се засмя и се озъби срещу него - Защо мислиш така?Защото не е мой пазител ли?Не ме подценявай...Може и да имам добра страна както Муртаг има лоша. Но няма да ти позволя да ме правиш на глупак, хлапе!Аз съм черният господар. Господарят тук...Не брат ми, не майка ми, не чичо ми...Нито дори сестра ми...Тях ги няма сега. Аз седя на трона...Дали го искам или не кой го интересува?Кой се интересува от чувствата ми?Ти не разбираш нищо. Чуваш ли?Нищо!
Той му обърна рязко гръб и застана до трона си.
- Мраморната кула един ден няма да ми принадлежи. Но отново ще принадлежи на моето семейство. Трябва да повярваш в това. Няма да изчезнем лесно. Дори и ако Муртаг остане накрая той ще седне на това място. Иска ли го?На кого му пука?!Той ще седне, защото такава е кръвта му, няма значение дали сърцето му иска друго. Негово задължение е. Дори и да се опита да промени нещата. Не ми пука!На никого не му пука....Това е негово решение като наследник на черна кръв...
- Ще го оставиш да те победи? - вместо отговор Мерик получи смях.
- Не разбира се. Вече ти казах. Тронът е мой. Сега, в момента...Не е на майка ми, нито на брат ми, а е мой. В такъв случай трябва да се боря за него. Няма да оставя никой да ми го отневе лесно. Върви си сега...Върви в Динзел. - той кимна към вратата и отново загледа момчето. Мерик му се намръщи и тръгна напред към трона. Спря точно пред господаря...Колко яд му беше набрал.
- Ти разруши всичко!А можеше да се промениш!
- Аз ли?Не мисля - гласът му беше станал по-зловещ с приближаването на Мерик. Момчето се отказа и обърна гръб на Дарсия. Трябваше да си върви....

Когато вратата се затвори Дарсия най-сетне остана спокоен. Но не за дълго. Той бързо се изправи от трона и се огледа.
- Алемаро....Чу ли разговора ни?
- Не, господарю - смирено каза ангела и наистина не беше чул нищо.
- Жалко....Къде е майка ми?
- В стаята си, господарю.
- Спи ли?
- Не, опитва се да намери начин да ви победи
- Нека опитва....А аз...Аз ще продължа моя си опит. - той отвори тайната врата, която бяха открили заедно с Муртаг и тръгна надолу по стълбите. Скоро отново беше в онази ледена стая. Където замразеното момиче спеше кротко. Дарсия му се усмихна, макар че тази усмивка беше по-скоро зловеща.
- Ти, Сайва....Ти ще бъдеш моята дъщеря...Скоро....Много скоро - и се засмя отново, като постави ръка на гърдите на момичето - Ще се преродиш в нова форма. Онази, която съм ти избрал. Силите на майка ми ще послужат, за да оцелееш. И някой ден можеш да станеш втората майка на злото....Кой знае?
Отдръпна се от нея и се замисли дълго над нещо. Но след миг отново се ухили и вдигна ръка, в която горяха черни пламъци.
- По-добре е да пищиш, докато намеря истинското ти предназначение. По-добре е да умреш от болки...Докато се превърнеш в Рейнавил.
Насочи огъня към леда, който започна бързо да се топи. А върху лицето на Дарсия се появяваше все повече и повече голяма усмивка...Докато детето не отвори очи и се изправи стреснато
- Здравей, Сайва - поздрави я тихо, а момичето се сви в ъгъла. На Дарсия не му направи впечатление. Вече беше решил
- Знаеш ли какво?Избрана си...Избрана си за нещо много интересно. Сигурно се питаш какво?Избрана си да умреш и да се върнеш с друго предназначение, Сайва
Детето потрепери и поклати глва. Само че Дарсия не обърна внимание и се насочи спокойно към нея
- Не се доближавай!Не го прави... - прошепна детето като хвана сребърните си коси и сви глава
- О, ще го направя....Ще го направя миличка. Искаш ли да си избереш име?Аз вече съм ти избрал
- Не го прави!Недей....Не искам...
Лилавата магия я обгърна и тя стисна зъби, за да не изпищи. Дарсия стисна ръка в юмрук и магията стана по-плътна. После затвори очи и се усмихна. Някъде горе Вариаки падна изненадано на пода и задиша тежко. Нещо ставаше....Нещо не беше наред.
Момичето се съпротивляваше. Но малко по малко започваше да изчезва. След миг вече я нямаше. Вариаки остана да лежи на пода. Дарсия свали ръка и загледа странно леда.
- Надявам се, да не е толкова лошо - каза на себе си и отново вдигна ръка. Трепереше леко, докато лилавата магия сътворяваше нещо ново. Болеше го, но предпочиташе да стисне зъби както момичето беше направило преди миг. Накрая остана почти без сили, но може би си заслужаваше. На леда остана само среброкосо мъничко бебе с големи лилави очи, което се смееше срещу тежко дишащия си създател.
- Здравей....Рейнавил - каза тихо той, после падна на колене и наведе глава. Наистина болеше

Вариаки се сепна. После се изправи и едва не падна отново. Задиша тежко, докато се изправяше с помощта на един шкаф. За миг погледа й падна отново на огледалото. Какво беше това?Тя....С лице почти обгорено. Вдигна ръка към него изненадано. Не си спомняше никой да я е нападал с огън. И после...Разбра, че нещо от нея липсваше. Липсваше цяла част от нея...Нямаше я!Магията я нямаше.
- Дарсия! - прошепна и излетя през вратата побесняла. Синът й пак беше сторил нещо.
Докато се опитваше да го намери Дарсия все още беше долу и гледаше умислено детето, после се сепна и го взе.
- Колко странно... - замисли се той - Цялата сила на една вещица да бъде дадена на едно дете...
Побърза да излезе от тази стая и се качи нагоре по стълбите, някак странно отбягвайки стъпките на майка си, които чуваше доста добре от доста голямо растояние. Така се сблъска и с Кевин
- Къде бяхте, господа... - не довърши - От къде я взехте?
- Нея ли?От леда - просто отговори той и се усмихна - Казах ти, че Сайва ще послужи за един вид отмъщение към майка ми. Рейнавил...Тя сега притежава силите на старата вещица. Вариаки може да живее вечно...Но ще бъде безсилна. Нека не ти обяснявам с подробности, ангеле. Мисля, че си достатъчно умен, за да се досетиш

- Къде е!? - развика се вещицата, когато след миг намери ангела сам на перваза. В момента би могла да удуши всеки, който намери. Така че бързо хвана ангела за яката и се загледа в очите му
- Не искаш да се случи - бавно произнесе Кевин, като я гледаше сериозно
- Къде е?Ще гу убия...Ще го унищожа!
- Не можеш. Той е твой син
- Млъкни!Не се меси, глупако...Той ще си го получи само кажи къде е. В тронната ли е?
Ангелът не й отвърна. Постепенно очите му побеляха и Вариаки остана втренчена в него. После го пусна и отстъпи
- И ти ще бъдеш повален някой ден, помни ми думите.
- Да, госпожо. Но не от вас. Може би от някой ваш наследник - той се поклони насмешливо и се хвърли от прозореца като разпери криле.
Вариаки заскърца със зъби, но тръгна към тронната, когато се окопити след миг.
Само че Дарсия го нямаше и там. Нямаше никого. Сякаш целия замък беше потънал в мрачно усещане

- Какво се случи? - стресна се той като се изправи от стола - Нима...
Детето спеше спокойно, Мраморната кула беше все така тиха. Но...Не беше същото. Дарсия отвори прозореца и се огледа, сякаш искаше да види дали някой го напада
- Алемаро! - каза след миг и ангела веднага се появи в готовност - Нещо се случи, нали?Къде е Педро?
- Брат ми отиде да намри господаря си
- Нима?От кога има господар?
- От днес.
Значи ето какво го беше разтревожило. Знаеше, че нещо вътре, в самия него вече не му даваше мира. Като преди. Муртаг беше. Беше се появил отново.
- Така...Изглежда пак имаме работа с приятели - усмихна се вече по-спокойно и кимна на ангела, че е свободен - Много добре...Ще се видим пак
Погледна за миг към детето, после излезе, оставяйки го с прислужницата появила се в ъгъла като някакъв призрак.
- Майко!Майко! - завика по коридора, не го интересуваше дали тя си почива или не или каквото и да било друго - Познай каква новина имам за теб!
- Не ме засяга...Ще те убия! - изпречи се тя на пътя му, като понечи да го хване, но не успя
- Да, да, хайде да е после...И без това съм млад. Ходи убий брат ми.
- Брат ти?Мъртъв е, нима не си го усетил?
Дарсия се подсмихна. Майка му винаги взимаше нещата доста крайно. Когато един човек изчезнеше от света, значи беше мъртъв. Но какво ли щеше да каже, ако този човек се появеше отново?
- Искаш ли да го доведа, за теб?
- Не си прави шегички...Ти си слаб
- Сигурно....Но дъщеря ми не, нали? - ухили се, докато я виждаше как се опитва да скрие гнева си. - Спокойно, спокойно...Ще разбереш какво имам предвид скоро

- Добре... - той седна на трона както след десет години щеше да го направи някой друг. После отвори списъка и се загледа в него с усмивка
- Олеее, че те били много избитите! - засмя се след миг и смачка списъка набързо. - Какво мислиш, Алемаро?
- Беше ненужно - отговори той като се появи от ъгъла.
- Сигурно...Теб ще те пратя отново в Динзел. Клайв те чака
- Клайв е мъртъв.
- Недей така.... - Дарсия кимна към другия ъгъл, от където се появи една не особено красива личност - Ще те очаква в ледената стая
- Какъв е този капан?
- Ще видим - засмя се мъжа, после се облегна назад. - Какво да правя сега...Драконовото царство не е апетитно, след като няма никого там. Мога да опитам с Динзел, но исках да е изненада.
- Правете, каквото желаете - смирено каза ангела. Не изглеждаше щастлив, но нямаше избор
- Ще го направя - усмихна се Дарсия като го погледна - Ще чакам брат си, а до тогава...До тогава - той се засмя, за да не довърши изречението. Отново беше измислил нещо
- Грейл! - извика, като се изправи - Поведи войските!Поведи ги напред!Време е за малко раздвижване - извика, като посочи черното небе навън - Време е светещите очи в мрака да бъдат отворени. Нечии чужди стъпки огласят тишината, винаги е тихо. Тишината и тъмнината те обграждат...Няма ги вече...Няма ги - завърши с шепот, после замълча за дълго, докато войските бързо се подготвяха.
- А аз....За ще си седя тук - прошепна отново като се задоволи да се скрие в тъмнината, седнал на трона

- И сега, гледам тавана...Гледам тавана... - той се разсмя. Звучеше като пиан. Но после се изправи от трона и се огледа.
- Матилда?Матилда, къде си?Да нападнем заено като преди!Да разкъсаме враговете си! - лисичето дотича до краката му и го близна щастливо. Господарят се въоръжи с едно палто и погледна лисицата.
- Матилда, ти, лисицата. Колко се радвам, че те срещнах. Убиец като теб. Да вървим, животинче мое. Да вървим.
"Къде?" попита го лисицата, макар и да не издаде звук. Но Дарсия знаеше как да я разбере. Той знаеше
- Към бойното поле!Матилда, Матилда, време е. Не бива да стоим затворени. Глаурунг ще ни води.
Черният като нощта дракон, който някога беше бил Торн изникна изпод земята и нададе рев, който се чу на километри. Беше гладен
- Чудесно!Много добре. Сега, тъй като нямам армия, която да водя, ще ме водите вие. Сега, Алемаро, остани тук и пази. Нека вървим - и посочи вратата без да му мигне окото. - Да вървим!
Тръгна по коридора и никой не посмя да го спре. Всъщност нямаше и кой. Имаше само подплашени слуги и нищо повече. Лисицата притича между краката му, а Глаурунг ги чакаше отвън
- Свеж въздух - въздъхна господаря, като огледа черното небе - Значи е време за разходки, нали?
Никой не му отговори, но той не страдаше от онова виновно чувство, че си говори сам.
- Брат ми се върна. Но се скри...Следователно мога да го потърся, но може и да не го направя. Драконовото царство е извън контрол и няма да ми пречи дълго. Сега ще се отправим към място с повече хора, Матилда, Глаурунг

-Оуу...-из тъмнината се разнесе женски глас.-Нима няма да кажеш "здрасти" на стари приятели...?
Алексис се подаваше бавно от тъмнината

Той се обърна рязко, като сложи ръка на муцуната на Глаурунг. Този дракон беше способен да изпепели всичко и Дарсия харесваше в него именно това.
- Ще кажа здрасти на приятел, когото познавам - каза спокойно - Пък и мислех да се позабавлявам

-Обиждаш ме-каза духът леко тъжно-Нима не помниш старата си кака?

- Аз? - той пристъпи напред, докато лисицата се ежеше в краката му - Преди три години все още бях в родния си дворец, дворецът на вещицата близо до морето. Не е възможно да се познаваме, защото там не идваше почти никой

Алексис леко се усмихна
-Явно наистина не ме помниш...но все едно-жената погледна напред-и как ще се позабавляваш?

- Е, мислех да пообиколя едно две села както аз си знам. И кой знае, може би и нещо по-голямо за по-голям дивеч

-Като Драконово царство...?-усмихна се зловещо Алексис

- Там всички се крият като плъхчета. Но виж високо в планините, където все още има сняг...Там има и много хора

-Може и да си прав-повдигна рамене чернокосата и взе нещо от дбожа си-беше ръкавицата на Рерианалди...да,тя я беше извадила от ковчежето преди змията да забележи че я няма.

- Така че може и да намина в старото убежище на зимните демони. Те се мислят за непревземаеми, защото не знаят за тайните врати, които Клайв остави. Ти какво искаш, защо си тук?

-Просто исках отново да дойда на това място-усмихна се Аликсис и пристъпи напред-Исках да видя разбира се и Вариаки

- Вариаки, няма проблем. В тронната, седи на моя трон и се мисли за велика. Иди я виж - засмя се Дарсия, като погледна вратите - Тя вече нищо не може да стори