Мракът и зимата

- Питам..Ако ще останеш в Даркан кой ще те пази от лакомите очи там..Казваш, че ти харесва..Но на мен дали ми харесва..Разбираш ли, още не съм готов да приема пришълци, заселващи се в моя Даркан без да ме питат, разбираш ли - усмихна се и кимна на едно същество, което бързо излезе през вратата за прислужници. - Харесва ми, казваш..Не съм сигурен от къде идваш и какви са помислите ти, може би искам много, но..В тези дни всичко може да се очаква от всеки

Брой мнения : 74 Registration date : 23.08.2007

-Знам че в тези дни всеки може да е наемник или нещо друго,но ти казвам че аз не съм такъв. Просто нямах достатъчно място за моите хора и затова реших да се преместя някъде и се преместих в Даркан. Кажи какво искаш да питаш за мен,за това какво искам да правя и ще ти отговоря. Но да знаеш че като казвам много-значи наистина много същества имам. Ако искаш мога да ти ги доведа?

- Изпратих Грейл да събере моите приближени. Може да са по-малко от твоите, но са ми верни..Докато за теб, някое от твоите винаги може да развали нещо в една перфектна армия, служила от години на Тъмнината. Откога си на този свят..Не съм чувал преди за теб..Присъствал ли си на събитията отпреди три години..Може да не съм бил там телом, но Каз Модан го усещах и аз..Благодаря ти - беше отправено към съществото, завърнало се с един свитък на гърба си. Беше доста големичък, мина доста време докато Дарсия го разгърне целия, беше изписан със същите онези странни знаци, както и вратите горе.

Брой мнения : 74 Registration date : 23.08.2007

-Ами на този свят съм от доста дълго верме и съм участвал във доста битки,но досега никой не ме е виждал.

А, ясно..Значи няма как сестра ми от преди три години да е знаела за теб. Реши да се покажеш сега?Поради каква причина точно преди битката на двамата братя
Не го погледна, плъзкаже поглед по обширния свитък надолу, сякаш търсеше нещо важно. Съществата из стените потръпнаха за миг, когато се спря на нещо и отново ги огледа, търсеше някого. - И..Е, това точно сега няма значение

Брой мнения : 74 Registration date : 23.08.2007

-Аз се появих преди няколко месеца защото така се бяха създали обстоятелствата-каза Анубис. Една от причините ми беше,защото царството ми стана много малко за неговите убитатели. Ще може ли да остана вечно в Даркан?

- Зависи от самия теб..Зависи на какво ще заприлича Даркан сега..Той е създаден за орки, той е черна земя..Без живот..Вечно?Знаеш, че все още не ти вярвам..Ако ще оставаш вечно, прати някой от свойте тук и ще видим тази работа

Брой мнения : 74 Registration date : 23.08.2007

-Кажи точно за какво ти е и ще ти го пратя. Разбира се кажи ми и какъв искаш да е?

- Единствено мога да те уверя, че единствената му работа тук ще е да седи като тях - обгърна с ръка всички присъстващи оцелели, които сведоха почтително глава - Прати когото можеш, ако не, то аз ще изпратя някого от тях при теб..Не ми пречи нищо да го сторя, още повече, че същност в Даркан имам предостатъчно същества на разположение

Брой мнения : 74 Registration date : 23.08.2007

-И това ще ти помогне да решиш дали да остана там колкото си искам-вечно?

- О да..Имам някои начини за тези неща..Предава се по наследство, какво да кажа..Но вечно..Виж, моето царуване няма да е много дълго, съдейки по онова, което съм видял. Ако нещата се обърнат, то на този трон ще седне друг..От моята кръв, но все пак друг..Тогава и с него ще трябва да говориш, той е много по-различен..Затова не мога да рискувам с вечно, защото владетелите се сменят

Брой мнения : 74 Registration date : 23.08.2007

-Добре,сега трябва да се връщам в Даркан. Скоро ще ти изпратя някой. Ще видя кой точно. Да знаеш че ще бъде чудовище-пясъчен демон сигурно. Сега трябва да вървя. Приятно ми беше
Анубис излезна от Мраморната кула и няколко чудовища тръгнаха покрай него-той се качи върху един и чудовището побягна.

- Сега се свършиха скучните дела.. - той се усмихна и спокойно се облегна назад. - Къде е Нат?
- Още е тук, господарю
- Чудесно!Значи сега се очаква от мен само да ги изчакам..Него и нея..О, колко изморителна процедура..Вие сте свободни, може да не стоите тук винаги..Пощадих ви, но не значи, че трябва да се страхувате от мен..Може да съм се събудил, но не значи, че съм променил характера си..Може би само до някъде..
Те отново сведоха глави и едно по едно тръгнаха да излизат. Само Кевин остана, символ на нещо, което тук не беше на почит
- Обещах ти да се бия с теб в честен бой..Времето още не е дошло
- Знам, просто те наблюдавам..Дарсия..Това няма да доведе до нищо добро..
- Не искам да получавам съвети от теб.. - залата потъмня и скри господаря в тъмнината си - Остави ме..Тук ми е добре..Остави ме..Всичко между нас свърши, Кевин Ру Уърт, Алемаро..Защо дойде?
- Защото съм нужен..И на теб и на други
- Защото си нужен на брат ми..Предполагам?
- Ангелските дела често остават неразбрани, особено от твоя род, Дарсия..Истината е, че ще помогна и на двама ви
- Или така се надяваш да стане..Но аз ти обещах, нека бъдем честни..
Настана тишина, ангела се поклони и излезе от тъмната зала. Беше тихо, беше мрак..Отново Мраморната кула такава, каквато трябваше да бъде

Брой мнения : 74 Registration date : 23.08.2007

Човекът,изпаретн от Анубис крачеше по една дълга пътечка. Щом наближи Мраморната кула,тоай потропа на вратата и каза:
-Аз съм пратеника от Анубис.

Пресрещна го голямо и зелено същество с отровно жълти очи. Не проговори дори и плъзна гъвкавото си, подобно на змийско тяло по коридора назад, откъдето току-що беше излязло. От залата все още се чуваше тихият разговор на ангела и господаря, Нат беше наблизо и намръщено гледаше коридора нагоре..Беше му забранен онзи коридор..И това го привличаше още повече..Смяташе когато Кевин приключи ако Дарсия не е твърде раздразнен да го попита все пак какво толкова крие горе..Зад вратите с златни знаци на непознат език. Вратата на Тронната се отвори по команда и разговора секна
- А, ти трябва да си Джасики - обърна се леденият глас към съществото, което спря несигурно и погледна ангела с неприязън. Дарсия го усети и изражението му придоби сериозния си вид - Нямаш нищо против него, нали?Тогава да видим защо се връщаш?

- Каква е тайната, Дарсия?
Господаря потрепери намръщено и извърна поглед от зимния демон
- О, Нат..Толкова любопитен..И толкова млад
- Я стига..И ти не си толкова стар за колкото се мислиш..Какво криеш Дарсия?
- Нещо което едно дете не може да разбере! - изправи се и мъглата отново се събра сърдито около краката му, докато очите му просвятваха и оглеждаха от глава до пети момчето - Нат Никравзи!Не би могъл да го проумееш..Забраних ти да се качваш нагоре, но ти продължаваш да питаш..Това няма да доведе до добър край, но.. - погледна към ъгъла, където ангела го гледаше намръщено и в пълна бойна готовност.
- Обещал съм..И на теб и на Кевин Ру..Не бива да се ядосвам пред вас, не бива да ви наранявам..Този път не бива да мисля прибързано..Доволен ли си?
Ангела в тъмнината кимна и излезе навън. Момчето остана, приличащо на статуя в черната зала, сам в тишината заедно с този черен господар, който му беше обърнал гръб. Не продума и дума, само мина близо до него като фурия и се скри в тъмния коридор. Сигурно отиваше в тези тъй ценни стаи..Нат поклати глава и се сви в единия ъгъл. Всичко беше така объркано..Какво беше променило света така изведнъж? Драконовото царство се рушеше, Ездачите бяха паднали, загубили и последната си надежда в лицето на малкия Скай. Сега детето беше горе..И мястото на Нат беше горе, но..Мерик, майка му..Майка му!?Все повече и повече се опитваше отново да върне властта си над него. Не!Нямаше, небиваше да се случи. Ами баща му?Все повече и повече му липсваше..Никога не се бяха срещали и все пак детето мислеше повече за него..Изгубено съкровище в тъмната нощ, което никога не беше виждано от собственика си.
"Тате" промълви си тихо на ум и се огледа. Това място му напомняше най-силно за него..За него, онзи, за когото беше чувал само на думи..Зимният демон, единственият рус зимен демон, с топли очи, но и в същото време студени като смъртта, наложеше ли се да убива. Да убива, за да защити..Какво ли ги беше срещнало тях двамата с майка му и какво беше общото..Не знаеше..Но тя никога не беше говорила с него със особена любов..Може би с престорена..Само когато Нат я питаше, тогава се заговаряха за него..Онзи, забулен в сянката на незнанието.
- Липсваш ми - каза тихо на глас, но никой не му отговори..Нямаше го..Беше изчезнал. Детето подсмъркна, чувстваше се виновен за нещо, после се изправи и се огледа. Се така тягосната обстановка, подсилена от червените светкавици вън. Силен рог прозвуча в тишината, Грейл се завръщаше, водеше след себе си безбройна черна река..Значи все пак и Дарсия притежаваше по някой силен съюзник
Елфическият кон спря, а съществата вече се редяха от двете страни на стълбите. Там, пред вратата, Дасия чакаше новините с някакво странно безпокойно изражение.
- Добре дошла, мила ми Грейл..Какво стана? - каза ледено спокойно, като огледа армията зад нея
- Всичко е извършено сър..Пратиха колкото можаха, останалите след няколко дни сър.. - поклони се, като свали шлема си и подаде ръка напред, държейки пръстена му.
- Отлично!Много добре..Ела с мен, Грейл - каза без дори да погледне пръстена с думите - Пак ще ти потрябва.
Качиха се нагоре, към забранения коридор на Нат. Там, в края му Дарсия се обърна и я погледна вече по-сериозно
- Сигурна ли си в тях?
- Да сър..Мисля, че са на ваша страна..Успях да се уверя за някои лично сър..
- Тогава ще повярвам в преценката ти Грейл..
- Сър.. - преглътна, отдавна искаше да му зададе този въпрос, но все отлагаше..Но беше чула нещо любопитно и трябваше да узнае - Коя е Грейл..
Мъжа я изгледа изненадано, сякаш казваше "Ти", но после се обърна с гръб към нея и наведе глава
- Една жена..Не, Грейл..Все още не е време да разбереш това..Ще ти кажа всичко нужно когато времето му дойде, сигурен съм, че ще ме разбереш...
- Добре сър - трябваше да се примири с това, но той пак се обърна с онази красива усмивка, която Грейл беше забелязала да отправя само къмв нея, сякаш знаеше, че я харесва
- Знам, че ще устоиш на изкушението да узнаеш за Грейл..Знай само, че Мъдрост беше едно добро момиче
- Сър, простете за въпроса ми, но..Вие сте бил влюбен в нея?
Позна по погледа му, позна по лицето му. Той отново се извърна и потръпна едва доловимо.
- Вече няма значение - прошепна едва чуто, но този път не се обърна. Тя..Не знаеше..Черните господари обичаха ли?Това изглеждаше тъй странно..Приближи се няколко стъпки, но той не помръдна, тя знаеше, че я чува, но..Успя да сложи ръка на рамото му и усети как трепери странно
- Всичко е наред, господарю
- Не, не е..Направих твърде много грешки..Майка ми..Тя я уби..Защото знаеше, знаеше, но не можеше да го позволи..Искаше всички да сме като нея..Безсърдечни..Но аз не мога да бъда такъв...
Тя го обърна ядосано и срещна отчаяния му поглед. Точно сега отново беше онзи объркания Дарсия, който много често се беше появявал преди
- Сър, вие сте владетелят на Мраморната кула. Бъдете силен, колкото и да е трудно..Всеки губи скъп човек, но това не е краят на света..
- Може би си права..Благодаря ти, Грейл..
Настана тишина, мъглата обгърна коридора, знак, че Нат идва да опита късмета си..Не можеше да ги види.
- Грейл..Късмет ли е, че те срещнах точно сега?
- Мисля, че е просто желание на Съдбата, сър..Само това

Тъмнината все така обграждаше неговия свят. Тя забулваше пътя напред като непреодолима преграда..Сам я беше създал, сам беше потънал в тъмнината, неговата майка. И мълчаливо сложил ръка на прозореца в призрачната стая той гледаше в тази стена и замислено се опитваше да почувства..Да го почувства..Но нямаше вятър, нямаше нищо живо наоколо, само смъртта витаеше, обгърнала света с желязната си ръка. Само тя дишаше край него удивена от тази тъй малка и същевременно тъй огромна стая. Тя, онази в ъгъла. Дарсия се обърна, не искаше да вижда черната преграда, но тя се изпречваше пред очите му винаги, дори в светлината на чистия сняг, дори в тишината на сипещите се снежинки, нахлуващи през големия мрачен прозорец. Отново беше се предал, но беше за такава част от секундата, че вече не го помнеше. Но фактът, че това не я беше стреснало, не я беше учудило не му даваше мира. Не, вече не беше объркан, вече следваше своите цели, на всяка цена следваше своя път, здраво стъпил на краката си. Тя беше видяла завръщането на сигурния му поглед и гордо вдигната глава. И Черния господар отново се беше опитал да избегне нещото, което мислеше, че ще му попречи. Беше повикал своите приближени, в същото време не искаше и да ги доближава. Колко странно се сливаше той с тъмнината, която сам беше създал. През прозореца все така долитаха бели и чисти снежинки, разтапяха се по пода на чудната стая, разтапяха се в гърба на онзи, който не искаше да ги посрещне.
- Тази стая е тъй странна - осмели се да наруши тишината Грейл и вдигна глава към мъжа в тъмнината, който гледаше замислено края на сякаш безкрайната стая. Беше отворил своята, онази черна врата с малкото златно ключе. И тя постоянно се променяше, ту ставаше мъничка и едвам побираше двамата, ту ставаше огромна и бездънна.Точно сега вече се смаляваше и принуждаваше Грейл да се доближи до онзи замислен и мрачен господар, който никога не беше познавала. И той я погледна отново, намръщено, изучаващо..и ледено спокойно, всякаш искаше да й каже, че онова моментно състояние е вече минало.
- Странна за повечето земни жители. А ние обитаваме тъмнината, тази, от която малките деца се плашат нощем и с която бабите заплашват беззащитното им въобръжение. Грейл тази част от Земята сякаш няма живот..Ние обичаме това..Те са се стремяли към това..И сега аз, наследникът им отговарям просто на това. Тишина и самота, мрак и отчаяние..Че какво означава то за нас?
Говореше без да намира смисъл в думите си, искаше просто да го каже..Беше тъй странен днес и толкова пъти беше сменил настроението си..Както винаги.А сега..
- Вие не сте скиталци, не сте..
- О напротив..Много са такива, каквито не би могла да си представиш..Не живей във въображението си, Грейл. - стаята отново се стесни болезнено много и тя усети допира на студената стена до ръката си. Той я гледаше сърдито няколко минути, явно очаквайки смяна на обстановката. Но това този път не се случи и Дарсия се принуди да доближи.
- Доведох те тук просто да говорим на спокойствие. Не, не ме гледай така, нищо не те питах, вярно е..Сам го разбрах - усмихна се и склони глава в лек поклон. - Благодаря ти за службата, лейди Джакълийн Баумголд.
Това я стресна, толкова беше свикнала да чува след тази усмивка своето ново име, че старото я накара да се почуди
- Опитвате се да я забравите..Мислите, че е грешка, задето сте си спомнил да нея..
- Не..Няма значение - свали ръка отчаяно, сякаш го очакваше..Но вече се беше издал отново. Просто откакто си беше спомнил за нея това го караше да мисли много
- Господарю..Не е грешка, че сте изпитвал обич
- О може би за теб не..Но не си живяла там, където аз съм живял..Джакълийн..Не ме карай да показвам добрата си страна. Станах този, който би трябвало да съм с много усилия
- Поне на някой не може ли да я покажете? - тя се доближи уверено, всички тези неща в Мраморната кула я бяха заинтригували наистина много. А Дарсия беше най-странен от всички.
- Аз съм ваш приятел - каза тихо, чула го някъде от дълбините на сърцето си

Някъде долу крилата се разтвориха и Кевин излетя в черното небе, осветявайки пътя си с необичайната светлина на крилата си. Някъде горе беше усетил нещо..Но сега трябваше да види сина си. Само един човек го видя..И тъмнината отново обгърна Мраморната кула

Валеше ситен сняг, някой се страхуваше от нещо, някой беше разтревожен. Бялото същество раздразнено разтъркваше едната си ръка и се мръщеше. Беше попаднал в засада, това си личеше ясно от раздробените му дрехи и крила. Явно беше малко нахалствал.
- Жестоки белези за твоята същност - тихо каза някой, който Кевин беше очаквал всеки момент, не се обърна към него, пределно добре го познаваше, дори и да не го погледне. Дарсия имаше предвид ръката му, която беше останала без обичайния дълъг ръкав. Белези от ухапвания, драскотини..И един ужасяващо странен белег започващ от рамото и свършващ малко преди китката. Черния господар едва ли щеше да обърне внимание на така нормалните белези, които вече беше виждал, ако не беше този така забележим отпечатък от нещо странно.
- Брат ти винаги се грижи за мен - отговори му Кевин, като реши да пренебрегне по-големия отпечатък и имаше предвид ухапванията
- Остри зъби..Странно за ангелите в твоята обстановка, мисля, че не би си позволил да те хапе, ако ти беше по-суров. - приближи се до прозореца и постави ръка на перваза, където беше седнал Кевин, все още гледащ навън.
- Това не мога да постигна, Дарсия..Вече съм ти обяснил. - погледна го ангела спокойно, нищо в момента не можеше да привлече интереса му. Затова пък белега привличаше интереса на господаря.
- Обясни ми тогава..Как го търпиш?Мисля, че дори и твоето търпение трябва да има граници - целеше нещо, но Кевин не можеше да разбере какво, този път господаря играеше внимателно.
- Когато аз си изгубя търпението от теб ще остане само спомен, Дарсия.
- Това заплаха ли беше?
- Може би, а може би не..Не увъртай..Какво искаш от мен?
- О - облегна се спокойно, твърдо, сякаш това не му беше направило впечатление. И отново го погледна така безразлично. - Странно ми е как ангел на хиляди години все още не е така разтревожен
- Разтревожен от какво?
- За какво - поправи го с някакъв потайнствен тон и отново впери поглед в белега, за да се увери, че е прав в предположенията си.
- Добре..За какво? - призна си, че този път нямаше търпението и любопитството, за да се надпреварва с Дарсия, този път, господаря беше внимателен. Победоностната усмивка се замени от безразлично лице и Дарсия отново го погледна право в очите. Този път беше доволен.
- Разтревожен за брат си, Кевин..За близнака ти - отново, този път почти тихо каза Дарсия. Реакцията беше мигновенна, Кевин спря да дразни белега и пребледня. Толкова бързо, такава памет, такова наблюдение?За миг му се стори че..Че..Поклати глава и се изправи на перваза, не можеше да падне, въпреки това Дарсия беше леко стреснат от това.
- Откъде знаеш?
- Не се ли вижда, Ру?За това ли го криеш?Той мъртъв ли е? - вече, когато се беше разкрил можеше да действа, постеренно ангела се смали безпомощно и пред господаря стоеше истинската му форма, малкото дете ангел
- Жив е..Но не мислех, че някога някой ще узнае..
- О, ама разбира се..Муртаг знае за това..Не ме гледай така, знае..Колко пъти те е превръзвал?Колко пъти е бил с теб?Кажи ми!
- От години..
- Как тогава очакваш да запазиш в тайна нещо, което си личи така лесно?Кевин Ру..Изглежда открих тайната..Твоят сиамски близнак все още е жив, поради ангелската си кръв. И все още обикаля наоколо, търсейки брат си..Той знае, той те търси.. - Дарсия се усмихна спокойно, обичаше това, обичаше ангела, защото покрай него се чувстваше по-уверен..
- А ти можеш ли да кажеш кой е той? - несигурно попита ангела, като се вгледа в господаря с кафявите любопитни очи. Дарсия се усмихна още повече.
- Само един единствен жив човек има непознат сиамски близнак, Кевин..Не, по-добре да кажа само един ангел има сиамски близнак. Но едва ли ще ти хареса
- Няма значение! - ангела скочи, обзет от радостна вълна, забравил, че всъщност това не е Муртаг
- Ще го намериш, надявам се.. - усмихна се и остави ангела със странното изражение сам до прозореца. Не беше сигурен, но му трябваше още малко..Засега Кевин можеше да таи просто надежда

Залата беше тъмна. Само там някъде имаше една факла..Но дори и с нея нищо не си личеше добре. Бялото същество стоеше до вратата несигурно, той..Беше си спомнил..Беше си спомнил, че те не обичаха да ги прекъсват, когато бяха се заплели в болката. Кевин познаваше Муртаг твърде добре, понякога се страхуваше от това. Черното същество никога не му беше навредило. Но Кевин не можеше да си представи какво би могъл да направи Муртаг някой ден, ако само си го преставеше в друга светлина. Това никога не можеше да го направи, беше го видял един ден за пръв път и тази гледка не му харесваше. Чу шумът и вдигна глава, вратата зад него беше плътно затворена и той видя очите на човека, който очакваше да намери тук. Беше се преоблякъл за рекордно кратко време и сега носеше нещо, което Кевин едва ли щеше да си представи някога върху тялото на някой черен господар. Е, сега го виждаше. Панталоните бяха, естествено в техния обечаен стил, но беше наметнал сега едно дълго наметало и шапка с голямо, лилаво перо. Ботуши имаше и шпага в ръка. Дарсия Моуси наистина не беше същия както преди мигове. Поклони се като свали шапка. Така ги обучаваха те когато бяха малки и Дарсия не го беше забравил.
- Светлият ангел прекъсва моята тренировка - беше отговорът на учудения поглед на Кевин върху това..Ново същество.
- Нима черният господар се нуждае от тренировки?
- Разбира се..Всеки се нуждае от такива, за да поддържа разума и тялото си - усмихна се и му обърна гръб, като отново се сля с тъмнината. Кевин дори и не помръдна.
- Черният господар какво тренира?
- Нищо толкова интересно за ангели като теб, Ру..Тренира старите си спомени - отвърна му от тъмнината, от където се чуваха колебливи стъпки.
- Знам аз, че имаш вкус, Дарсия..Черният господар ще благоволи ли да ми покаже изкуството си?
Тишината беше нарушена от лилавата светкавица, която ангела сръчно отбягна
- Не биваше да идваш тук, Кевин Ру..
- Ти вече знаеш..За близнака ми..
Отново настана тишина, после от мрака изплува отново тази фигура, този път някак намръщена и вдигна шпагата си.
- Ще ми помогнеш ли? - докато го казваше към ангела полетя една шпага и послушно застана близо до ръката му. След кратко колебание ангела я хвана.
- Подобрил си уменията си, Дарсия.
- Постарах се..Брат ми няма да се бие срещу немощен объркан млад мъж..
Шпагите им се кръстосаха, макар и да си бяха обещали дуел, все пак сега просто мислеха за други неща.
- А срещу какво ще се бие Муртаг?
- Срещу някой, който знае какво иска..
- Ти не си видял нищо, Дарсия..Не би разбрал какво ще се случи утре, след година..
- Може би не мога да знам..Знам обаче какво бих направил утре и след година, стига да ми се отдаде възможност. Животът е изпълнен с опасности, ти го знаеш много по-добре.
- Така ли ми се струва или.. - не довърши мисълта си, а шпагите отново се кръстосаха.
- Или какво? - настоя тихо Дарсия, дори не си беше направил усилието да се помръдне от първоначалното си място, лениво отбягваше ударите и гледаше спокойно противника си, спазвайки обичаите, за които в този момент мислеше.
- Дарсия Моуси..Не мислех, че някога ще го кажа но..Променил си се..
- Вече го казваха един път..
- Не, не по този начин, Дарсия..Виждам го в душата ти..Тя е отпечатана в очите ти.
- И какво им има на очите ми, ангеле?
- Живот, това е изписано там. Дарсия..Животът ти вдъхва сила, той никога не би те предал, ти можеш, ти си жив и това е най-големият дар на съдбата за теб. Дарсия..Видях разликата в поведението ти..Не е голяма, но аз виждам нещо повече..
- Защото си живял с брат ми..Отново казвам, че между нас няма нищо общо..
- Не, Дарсия..Имате много общо.
Черният господар го погледна този път любопитно.
- Виж какво нещо е животът, за който намекваш..Убих те, унищожих те..А ти отново се завърна, Ру..Мразя те и те харесвам..Как ще обясниш това?
- Разбира се, че такива ще са чувствата ти. Дарсия, брат ти е само наполовина черен господар и все пак чувства същото. Вие носите тъмнината, но в същото време виждаш ли - изпречва ти се на пътя същество като мен. То обича всичко и всички..А ти мразиш..Но то ще носи любов и в твоето сърце, дори да не я искаш..Дори и майка ти изпитваше същото..За вас е много по-трудно да възприемете мен..
Шпагата от ръцете на ангела излетя, внезапно Дарсия беше удвоил силата си. По лицето му премина тръпка на болка и ръката му леко потрепери, после изпусна шпагата. Ангела го погледна спокойно..Може би животът с един черен господар все пак не беше толкова лош, колкото и да ги ненавиждаше, не можеше. Харесваше някои черти на характера им. И винаги имаше какво да научи, Дарсия му приличаше на Муртаг, двамата приличаха на предшествениците си..От всички тях Кевин беше познавал от близо само Вариаки..С нея се беше сражавал. Втора тръпка на болка премина по лицето на господаря и шапката падна от главата му
- Не мога да бъда това, което трябва - прошепна сломено, всякаш усетил нещо тревожно в себе си.
- Не бива да се предаваш на моментни чувства. Познавам това нещо, Дарсия..Аз ти го казвам сега.. - протегна ръка, просветна светлина. Знаеше как да се справи с тази болка, трябваше, защото не можеше да остави този човек просто така да се измъчва с това.

Снегът спря за момент и младото момче въздъхна в собствения си студ. Погледна надолу, където орките, останиле след касапницата на Дарсия все още се разхождаха нерешително. Новите войни бяха..внушителни..Грейл тръгваше за още.
- Ако ми кажеш да плача за теб бих могъл. Ако ми кажеш да умра за теб ще умра.Погледни лицето ми, няма цена, която няма да платя, за да ти кажа тези думи..
Детето се обърна. Дарсия, все още в този така странен костюм, болката беше изчезнала и сега той отново си беше..Дарсия..
- Хайде момче - подкани го, а на въпросителния поглед се усмихна - Време е да се поровим в библиотеката за сиамското ангелче на Кевин

- Ти се шегуваш с мен..
Библиотеката беше преобърната нагоре с главата, но въпреки всичко нищо не бяха намерили. А усмивката на Дарсия подсказваше, че не беше и очаквал. Още от самото начало беше стоял там в ъгъла. Когато ангела се отказа, пристъпи напред и подреди библиотеката с едно щракване. Не каза и дума, доближи се до прозореца и замислено прокара пръст по заледената повърхност. После се обърна и се усмихна на обезсърчения поглед
- Аз го чувствам знам, тъй сърце ти дай ми смелост, смелост, с мен сега върви!Пътища безброй, дава ни Съдбата, пътя мой сега си..виж, дори в тоз безкрен свят..Обърни се..и назад! - цитираше, разбира се. Кевин не можеше да проумее как тяхната памет работеше толкова добре и умееха да го помнят..Неща, които той, ангелът пропускаше. Черните господари обичаха музиката и книгите..Не всички и малцината бяха странни, не че имаха достатъчно време. Но Муртаг и Дарсия вече надминаваха всички впечатления, оставени от преди в ангела. Детето гледаше ту единия, ту другия, като не разбираше смисъла на речта, току-що издекламирана от Дарсия.
- Там по този път някой ме очаква, знам не мога да греша. - продължи невъзмутимо Дарсия, като отново се обърна към ледения пейзаж навън - Някакви ръце, там ще ме прегърнат и ще съм си у дома!Да, там ще го открия аз..Там по този път назад..Дом и нежност, някога съм имал всичко туй. Дом и нежност, ах Съдба над мен смили се и ми дай това. Своята мечта следвам аз, надежда да намеря пътя свой. Път назад към мен скоро ще открия пътеводната звезда.
Спря замислено, имаше още малко, но се беше усетил..Мразеше да го прави пред публика, помнеше много такива, но..Как можеше да го покаже. Всъщност това ценеше Кевин в тях..Спираха точно когато е нужно, не досаждаха..Някои дори и не искаха да досаждат със своя талант.
- С какво би ми помогнала тази песен, която ти така странно издекламира, но не изпя, Дарсия? - попита го тихо и някак неуверено ангела. Колко странно..Можеше да се сети..Но точно сега нямаше си и понятие. Дарсия се обърна към него и го погледна със сините си студени очи.
- Ще ти помогне. Позната ли ти е?
- Песен..Но съм я чувал само веднъж..Много отдавна
- У дома..Трябва да е някой, който няма дом, а?
- Муртаг ли цитираш?Бога ми, когато го чуя да пее ми напомни да се самоубия. Само веднъж го направи за удоволствие на Ним преди три години..Но никога не би си го позволил, ако знае, че наоколо има други хора. Пее сам, но никога пред други.
Дарсия се усмихна, но потвърди въпроса. Беше Муртаг?Но..Какво общо имаше нечистокръвния господар с всичко това..Кевин пак не разбираше..Дарсия явно го усещаше, не си правеше труда да му разясни тази песен, която така и не беше изпял.
- Песента..Тя..
- Не те интересува, няма да пея пред теб, Ру..Нито пред момчето..Това ще запазя за себе си, когато намериш Муртаг, помоли него да ти я изпее..По-добре ще го направи от мен..може би.. - отдели се от прозореца и се обърна. Навън неговата Грейл се връщаше с още войници. Небето, тъмно като катран все още дебнеше заплашително всичко живо и беше завладяло почти целия свят, ако можеше така да се каже. В тази тъмнина Дарсия вече изглеждаше на място..Тук му беше мястото и сред тъмнината би трябвало да останеше завинаги, просто защото там му беше по-добре
- Брат ти е близнак.. - каза тихо като приближи няколко крачки и погледна Кевин от глава до пети
- Да не намекваш..Че Муртаг ми е брат!?
Но Дарсия поклати глава и дори се засмя леко..Това го забавляваше. Да не му беше направил магия?
- Брат ти е тук, не е изчезнал като моя. Път за мен бъди, и върни ме ти към мен, у дома..У дома! - изрецитира последните стихчета тихо, после пак погледна Кевин - Виж какво, ангеле, нямам време да се занимавам с твоите опити да измъкнеш истината от мен. Върви, този път те пускам доброволно..Намери го...Махай се!
Стана застрашително студен. Колко бързо се променяше този човек!След миг вече беше останал само с младия зимен демон
- За теб, Нат съм подготвил нещо друго интересно - каза след миг Дарсия и гимна на момчето да го последва

- Къде отиваме?
Но въпросът оставаше без отговор, Дарсия вървеше надолу и надолу и не обръщаше внимание на Нат. Сега беше доста по-оживено, хора от всякакви нации имаше сега, правеха им път, но Дарсия не обръщаше внимание на нищо и никой. Бяха вече далеч, много надълбоко, нямаше никой тук, беше тъмно като в рог..Тъмно и страшно за петгодишното дете. Но господаря не си правеше труд н.да освети, просто вървеше замислено. Какво искаше той, къде отиваха?Бяха вече далеч от всяка жива душа, много дълбоко, стана дори задушно..Докато изведнъж не попаднаха в нещо голямо, огромно..Нат не го виждаше, но го усещаше. И Дарсия спря като закован. После за пръв път погледна момчето със сините си очи, които не казваха нищо и посочи тъмнината пред тях. Детето не го разбра първочанално, но после с ужас проумя искането
- Искате да отида там, сам? - каза треперещо и огледа, без да можеше да види нищо, Дарсия кимна.
- Ти можеш да го намериш
- Да намеря какво?
- Това което аз казвам, че ще намериш. Върви! - търпението му беше желязно този път, винаги ли успяваше да се държи както трябва в даден момент.
- Не можете ли да отидете вие?
- Ако можех нямаше да пращам теб, но тази чест не е отредена на мен. Нат, изпращам теб само, защото си зимен демон.
Детето направи колебливи стъпки напред и се спря. Зад него внезапно се стовари каменна преграда, нямаше път на зад
"Вече не мога да ти помогна, Нат" чу железния глас на Дарсия някъде. Тъмната зала се превърна в ледена, красива, безброй ручейчета потекоха по стените, а някъде там нещо блестукаше и го викаше. Там трябваше да стигне.
И тръгна..Имаше чувството, че върви години, векове, безброй пленителни картини изобразяваха стените наоколо. Някои от тях ужасяващи, но и красиви в същото време. Но Нат знаеше, не трябваше да спира, защото това означаваше смърт. А колко му се искаше да си почине..Но не можеше, Дарсия не би го позволил, Клайв също. Клайв ли?Защо пък за него мислеше, защото баща му го нямаше или защото просто се нуждаеше от някой до себе си сега. Беше ужасно уморен и искаше просто всичко да свърши. Призраци на миналото и настоящето, на бъдещето дори се въртяха наоколо, но никой не изявяваше желание да му помогнв. Може би бяха само халюцинации. Виждаше мъж, който никога не беше виждал и все пак някак смътно помнеше от някъде, до него имаше друг, който така приличаше на описанието, дадено за баща му. Една жена вървеше и проклинаше нещо, а след нея вървеше малко лисиче..Толкова странно..Но нямаше значение. Светещото нещо беше прекалено далеч, никога нямаше да го достигне. Завинаги щеше да бъде тук, не можеше да се върне, това означаваше смърт и Нат го осъзнаваше. Искаше или не, духовете го наблюдаваха и то много внимателно. После всичко се замени от вода, лед, сняг..Стихии всякакви..Можеше да се справи с водата и снега, с растенията. Но огъня щеше да го убие. И тогава, когато вече нямаше живот за него един щит прикри беззащитното му лице срещу огъня
- Дошъл си отдалече, какво ще търсиш тук? - глас, който нямаше тяло, просто идваше от самата земя
- Нещото, което господарят иска - промълви детето, без да отвори очи..Беше толкова трудно, но вървеше, още, трябваше да върви напред.
- Господарят?Кой е той?
- Дарсия..Дарсия Моуси..
- Сигурен ли си? - нещо му пречеше, нещо го изпитваше, но трябваше да продължи напред.
- Сигурен..
- Не мисля така..Това не е цялото му име..
- Аз..Не го..познавам..
Настана тишина, огнената стихия замря и отново беше тишина.
"Ти си дете, ти не си зло, което трябва да броди тук завинаги, той е изпратил теб, малкото дете, умен е..Поздравления..Докосни, докосни, протегни се!" беше друг глес, много по-спокоен и..ужасно познат. Нат отвори очи, ненадейно беше се озовал пред блестукащото копче. То беше се оказало малък, съвсем забележим камък
"Докосни го, Наталио" отново същия глас, от който сега Нат изпитваше страх.
- Къде си Кевин? - попита тихо и се огледа, но от Кевин нямаше и помен. Докосна камъка с надеждата, че този глас ще го остави намира. Моментално се чу взрив, детето беше изхвърлено назад. Нещо черно се надигна и просто изчезна със светлината, а момчето беше загубило съзнание.
Събуди се с бързо туптящо сърце и се огледа. Беше в своята стая в Мраморната кула, а до него стоеше най-странната личност, която беше виждал. Всъщност не до него, а до прозореца и с гръб. Точно пък заради това беше така интересен. Имаше кестеняви коси, явно прокъсаните стари дрехи бяха заменени с чисто нови, защото той сега носеше ризница, показваща ясно, че работи за Мраморната кула. Единственото, което го отличаваше от хората беше, че имаше на гърба си дълги черни крила. Нат се поколеба за миг, но после си пое дъх и го погледна настоятелно
- Колко време спях? - попита, а мъжа трепна и се обърна изключително бавно. Имаше странен загар, все едно дълго беше бродил из света, притежаваше същите онизе сини очи..Само че неговите бяха по-топли..
- Точно три часа откакто влезе в Залата на леда - каза със същия онзи ужасяващ глас, принадлежащ на някой друг. Значи беше бил той.
- Кой си ти? - попита го детето, докато мъжа го оглеждаше любопитно, все едно сега виждаше дете. Трепна при въпроса и се поколеба за миг, поглеждайки към вратата, детето се обърна натам и с изненада откри Дарсия и Кевин в едно много странно положение. Двамата бяха дошли едновременно и се бяха сблъскали на входа
- Кажи му - просто каза Дарсия и Нат отново се обърна към чернокрилия.
- Не мога да крия нищо от теб, Наталио. - каза тихо, момчето отново потръпна. Мисълта, че той е на служба при Дарсия му беше така странна, а този глас..
- Казвам се Алвар и също съм ангел, Наталио - представи се простичко мъжа
- Нима крилата на ангелите са черни?
- А защо да не са?Не си виждал много ангели нали?Аз съм виждал и такива с зелени крила, но това е друга тема. Алвар е името ми за ангелския свят както неговото - кимна към Кевин - Алемаро. Но за този свят той е просто Кевин Ру Уърт, а аз..Аз съм Педро..Педро Ру Уърт, неговият близнак

Настъпи гробна тишина, в която Педро се размърда и надигна глава. Да, той беше..Алвар..И Кевин перфектно знаеше чий ангел-пазител е..Най-голямата загадка на ангелите през последните години беше разгадана. Педро отново беше тук. Очевидно не само той знаеше за това, Дарсия се усмихна
- Кевин, брат ти се ориентира много точно
- Това не важи за мен, аз съм пазител на зимен демон..Не на черен господар..
- Черен господар? - намеси се Нат като погледна отново Педро. - Ти си пазителят на Дарсия?
Но Педро поклати глава и наистина, изобщо не приличаше на Дарсия, не можеше да е неговият пазител, защото просто не съвпадаха.
- Да си дух на някой от нас, това означава, че имаш повече мощ - промълви Дарсия, загледан в лицето на новопоявилия се Педро.
- Само за да можеш да възложиш мнението си върху това на човека, чиито живот защитаваш..А него го няма сега..
- Но..Объркан съм - отново се намеси Нат и огледа всички в стаята. Педро му се усмихна отново и леко потръпна
- Е, все още има много за обяснение. Но аз съм истинският пазител на нечистокръвния господар, който в момента отсъства.
- Но Муртаг..Той си има!
Педро отново поклати глава. Това всичко беше така объркано, трябваха дълги обяснения, Нат не можеше да го разбере..Дали щеше да успее някога.
- Наталио..Муртаг Хикари Моуси не е случайно наречен така. Виж, дълго време нямах възможност да се поява заради мои лични проблеми. За това той беше защитаван от части от Кевин, брат ми..Винаги са се спогаждали, защото Кевин малко или много прилича на мен до някаква степен. Ние сме близнаци. Друга част от тази защита беше поета от семейния ангел Шайло. Разбираш ли, тя е от ангелите, които поемат задължения само ако са възникнали някакви затруднения. Друга част, е, за нея нека да не говорим. Всичко това не е толкова нужно, но така се получи. Защото брат ми беше изгонен и доброволно се зае с тази задача, въпреки че Муртаг вече беше защитаван от Шайло. А пък другата защита дойде от това, че тъмнината не искаше да остави сина си без наблюдение. Надявам се сега нещата да се наредят както трябва.
Знаеше какво има предвид и си го представяше ясно. Кевин поклати глава, двамата с брат му имаха и различия, но Кевин го разбираше. Брат му можеше да преобърне всичко с краката нагоре, защото се беше появил в момент, в който всичко беше възможно. Щяха да възникнат затруднения и може би..Кевин поклати глава и погледна момчето, усилено стараещо се да разбере всички тези думи. Накрая май успя и се обърна към Дарсия
- Защо?Защо трябваше да го освобождавам, за какво ти е пазителят на Муртаг?Защо не можеше да го повикаш сам?
- Защото Нат ти имаше тази способност, много по-добре развита, като син на пророчица. А защо ми трябва ли?Защото просто е ангел от вида, който ние харесваме. Ангелите на черните господари са..как да кажа..Малко по-странни в някои от чертите си..А той има правото да живее сред нас, както го има и брат му. Осъзнавам, че не бих могъл да му заповядвам, затова - обърна се към Алвар с последните си думи - Алвар, разрешавам ти да ходиш където искаш из Мраморната кула, както и на Алемаро..Но за разлика от теб, Алемаро не бива да напуска това място. Разбрахме се?
Получил потвърждение, Дарсия излезе, за да посрещне новите пълчища на Грейл долу..Ставаше някак претъпкано, сега щеше да се занимае с това, естествено щеше да премахне маалко орки

"Какво става с теб?"
Стана, усети го..Беше на яве..И беше въпрос на време..На време..Време..
"Какво става с теб..."
Ставаше, случваше се, беше истинско. И Дарсия се радваше за това. Костюмът от черно платно, който все още беше облякъл му стоеше доста странно. Ботушите от черна кожа, изработена в Драконските земи и шапката с лилавото перо. Знаеше на какъв прилича, затова те толкова се заглеждаха в него. Нямаше значение, това беше ден, в който просто беше поел този път..Засега..С меча, който държеше в ръце и използваше като бастун, приличаше на нещо, което не беше съществувало отдавна, но все пак някога го беше имало..Вече не. Вече знаеше. Орките вече ги нямаше и той беше доволен, оставаше да чака, колко ли дълго щеше да бъде това начинание, вече му омръзваше, затова толкова много му се искаше да направи нещо. Например да попътува малко..Да, така щеше да бъде най-добре.
- Алемаро, мисля, че коня ще ни потрябва нали? - каза тихо, а ангела се появи зад него. Беше странно, все едно те никога не бяха се разделяли и бяха винаги едно. Кевин гледаше сериозно, кръстосал ръце и замислено преценяваше нещо
- Наистина ли го искаш?
- Сигурен съм - обърна се към него. Господарят и ангелът, този път Дарсия беше сигурен. Ангела потръпна, после се поклони
- Заповедите ще бъдат изпълнени - каза тихо, после изчезна. Прелестния елфически кон вече тичаше насам, Дарсия улови юздите му и го погали усмихнато. След миг Кевин отново беше тук.
- Господарю, можем да вървим - съобщи с усмивка, като отново се поклони
- Отлично, Алемаро..Моля, следвай ме..О и..Тъй като не искам да бъда черният господар по пътя, за теб и за всички съм...Дивата котка
Ангела потръпна, но кимна, разпери крила и се вдигна във въздуха.
Никой не разбра постъпката му, Нат ги наблюдаваше отдалече с отворена уста.
- Кевин се подчинява на Дарсия? - попита най-сетне и бавно се обърна към Педро, който кимна
- Много неща ще се случат заради това, Нат...Надявам се всичко да бъде наред, но..Едва ли..А междувременно..
Без да го казва, мракът около сградата се сгъсти и стана непрогледен. Войниците още обикаляха долу, но беше станало по-студено, носеше се мирис на отчаяние. Все пак те трябваше да останат тук, сигурни бяха, че Дарсия няма да се бави. Поне в него този скитнически талант не се проявяваше в големи количества. Но този път Кевин беше с него, Нат не знаеше защо се беше получило така, но беше факт. Беше сам в Мраморната кула близо до един ангел, който не познаваше и една жена, която се стараеше да отбягва. Педро и Грейл не бяха компанията, която Нат искаше да има до себе си, все пак трябваше да ги издържи някак до завръщането на Кевин..А дали той щеше да е същия?
- Ще бъде, Нат - беше отговорът на Педро, внимателно наблюдавал го, докато детето мислеше - Сега е въпрос на време, нека просто изчакаме..Ще бъде дълго..
Пътят беше равен и спокоен, ангелът летеше над него, а закъснелите бойци правеха път на изящния кон. Той наистина правеше впечатление, въпреки, че не го познаваха.
- Алемаро, ако напред има нещо по-интересно, кажи ми! - извика господаря, а ангела горе кимна и продължи по-бързо. Вече принадлежеше на Дарсия, но само на този свят, иначе беше с зимен демон..Сега просто поемаше своята си роля, която мислеше, че трябва да изпълни. И така му беше отредено. Коня отбягна умело едно пони и продължи своя бърз бяг през полето сам. Мъжа върху него се изправи в цял ръст и стъпи върху гърба на животното, оглеждайки се. Стисна шапката си и се усмихна. На какво приличаше само, но отиваше там, където щеше да бъде приет само така. Обичаше да се представя за някой друг..Да, така щеше да е най-добре. Ангелът рязко изви горе и показа, че наближават някакво стадо. Конят премина през него като призрак, Дарсия нито веднъж не направи опит да се задържи. Това беше елфическият кон и знаеше какво прави
- Алемаро.. - извика го, ангела направи странно движение и изчезна от поглед. Така Дарсия беше по-сигурен и можеше да продължи
"Ще те пазя, Дарсия" прозвуча успокояващия глас в главата му
"Чудя се за последната си битка..Ти срещу брат си и Муртаг..Ще видим, Алемаро"
Продължи вече по-предпазливо и замислено. Тъмното небе предвещаваше буря, която не закъсня, но той сам беше пожелал земята да бъде такава. Беше успял незнайно поради какви причини. Е, дъждът се изсипа върху главата му, но не го забави. Конят му беше трениран идеално каквото и да ставаше. А Дарсия, е той можеше да го издържи, не беше за пръв път на път. Пътуваше рядко, но когато го правеше знаеше как. Нямаше да предприеме това пътуване, ако знаеше, че може да прати друг, но..Не можеше, този път се налагаше да излезе от крепостта си.
Мраморната кула чувстваше отсъствието му, беше мрачно и притихнало..Не, че когато него го имаше беше по-различно, но сега значително се беше променило това иначе студено, но някак уютно за загазилите пътници място. Наоколо нямаше жива душа, само вътре се разхождаха разни хора, не обръщаха внимание на нищо и кулата потъваше в покоя си, почивка, от която понякога се нуждаеше и имаше само когато Дарсия спеше или го нямаше. В противен случай той не можеше да стои на едно място, докато беше вътре. Странният покой беше обзел всички, но имаше някои, които се притесняваха.
Докато те се притесняваха, Дарсия вече наближаваше целта си, в дълбокия сняг, по който коня му просто вървеше, без дори да остави следи бяха засипани до душа много хора и палатки. Приличаше на керван от далеч. Това беше целта му днес. Видяха го отдалече как се задава по мекия и трудно проходим сняг без никакви проблеми и спряха да го изчакат. Конят му спря и запръхтя, докато дъжда, веднага променил се в сняг все още обилно валеше.
- Дойдох, сър.За обещанието ви - усмихна се на онзи, който представляваше водача и Дарсия в този момент приличаше именно на него. Така само можеше да измъкне от този човек полза, в противен случай нищо нямаше да направи. Водачът кимна и го подкани малко по-настрани. Дарсия мигновенно обърна коня и последва коня. Вече настрана онзи се обърна към него и го изгледа с кръвожаден поглед
- Не ти вярвам - в отговор мечът, или по-точно това, което беше останало от него просветна в тъмнината и мъжа го пое. Мечът на Дарсия беше в окаяно състояние и пречупен. Онзи кимна и въздъхна
- Не мислех, че ще стане, но..

"Какво правиш!?Полудял си изглежда!Не!Не..."
Острието на това странно оръжие беше извадено от ножницата и почти заслепи онзи, който го беше изковал. Мъжа с шапката дори не си правеше труда да слезе от елфическия кон, огледа скептично нещото в ръката си, прехвърли го в другата, хареса му и кимна задоволено. Пак погледна мъжа долу, затънал до гуша в снега и прибра острието, укпасено с черни жилки обратно в ножницата.
- Мисля, сър, че искахте услуга в замяна на този меч - произнесе с промене глас, от началото беше го променил умишлено, защото знаеше какво недоверие можеше да предизвика със собствения си глас, който те бяха чували да раздава заповеди. Сега човекът на елфическият кон приличаше просто на скитник, потърсил помощ от ковача, който не беше обикновен..Поне за Дарсия. Вече беше разбрал от къде Хю беше черпил знанията си. Разбира се, не можеше да си позволи да го копира, затова пък си беше намерил нещо задоволително. Този меч си го биваше. Сега беше просто меч, но само за сега. Този долу кимна, след като изслуша с усилие думите на променения черен господар, не го разбираше много добре, те говореха най-често на оркски, а Дарсия нямаше намерения да проговаря на такъв език..Знаеше го на всичкото отгоре и прекалено зле.
- От вас, сър искаме.. - започна със запъване, после изведнъж се озлоби, дори спокойния кон го усети и изпръхтя леко уплашено. Но Дарсия не се беше уплашил особено, такава злоба можеше да види в майка си и..брат си, макар че брат си не беше виждал..Можеше и себе си да види, ако имаше огледало по време на лошото му настроение. Това обезсърчи онзи долу, но той не се отказваше лесно - Заминете сър..Не, не надалече..Вие изглеждате благороден скиталец..Не ни интересува. Оръжие за оръжие..Донесете ни оръжие, което да бъде достойно за подаръка, който получихте от нас..
Малко по-късно конят вече се връщаше, но не към Мраморната кула. Дарсия умислено седеше на гърба му. Какво оръжие искаха те от него..Не се досещаше за някое, което да отговаря на изискванията освен Гламдринг, който нито щеше да вземе нито пък можеше да го намери. Нито пък щеше да го размени ако попаднеше в ръцете му.
- Аз бих ви предложил нещото, което се крие някъде дълбоко под земята и се нарича камшик - включи се ненадейно Кевин, чиито дух за приключения се беше събудил, макар че беше по-трудно да го задоволи с Дарсия до себе си. Но това събуди Дарсия от унеса и той погледна Кевин изпитателно.
- Предлагаш да разменим камшик за меча? - попита тихо, това изглеждаше смешно
- Точно така..Мисля, че то е единственото оръжие наоколо, което би им харесало, господарю..Доверете ми се.
Конят спря недоволно от рязкото подръпване
- Бих ти се доверил Алемаро. Ако си сигурен ще те следвам..
- Сигурен съм, господарю.. - беше сигурен..и доволен...Да, значи все пак нямаше да стои безучастно.
- И къде трябва да ме заведеш, Алемаро?
- Под земята, сър..
Приключението си заслужаваше. Затова коня се върна сам в Мраморната кула, а някъде далече две същества вече влизаха надолу под земята.
- И сър..Меча ви, трябва да го кръстите
- Спокойно, има време за това..Нямам подходяща хрумка..Нещо по-подходящо..Знаеш ме мен, не си падам по имена и дати, помня само онези, които са ми направили впечатление. Води, да видим как ще свърши това приключение със смяна на партньора за теб..
- Изглежда ми здравословно, трябва да се предприемат и такива неща.
- О ще видим..Що за камшик е скрит под черната земя?
- Черен камшик, сър..
Предизвика смеха на другия мъж, светлината, колкото и малка да беше вече я нямаше и потънаха в тъмнината на подземието.
- Ще бъде дълго...
- Не възразявам..Виж, Алемаро..Колкото и странно да ти звучи..Нямам нищо против приключенията
- Впечатлен съм, сър - каза го с усмивка и продължиха в пълна тишина. Това едва ли щеше да се каже приключение, ако не бяха някои непредвидими случки...
След няколко часа Дарсия тичаше сам по ярко осветен коридор с пребледняло лице, по което се стичаше обилно кръв и изваден нов меч. Черните жилки по острието светеха ярко, Дарсия падна, превъртя се, нещо проехтя над главата му...Чуваха се гласове, но нямаше значение, знаеше, че целта е точно там, пред него.
След още един час вече се връщаше назад още по-разкървавен но с победоносен израз, мина покрай купчина безформени скали, стигна до треперещото нещо в края на коридора, вдигна го и продължи без да се обръща, нещо отново ехтеше зад него и се стараеше да го настигне, но нямаше да успее
- Не бива да ми помагате, излагате се на опасност..
- Стига, Алемаро, за всички те е грижа, нека и аз се погрижа за някой... - ангела потръпна и се скри от поглед, Дарсия го усети по силно от всякога в тялото си, натежа му, но продължи...

- Чудесно, чудесно..
Беше много студено, може би защото прозорецът беше отворен. Кой беше отворил прозореца?Не проумяваше как някой щеше да го държи на студено при всички тези рани. Скоро обаче разбра защо бяха постъпили така. Всички тези рани пареха с някаква скрита ярост и все едно желаеха да го изгорят жив. Знаеше, че скоро щяха да изчезнат, а някой се беше погрижил това да стане бързо и безболезнено доколкото зависеше от този някой. Чу се ужасяващ писък и Кевин отвори очи..За да разбере, че се намира в стая, която не съществуваше, поне не биваше да съществува
- Нат ще бъде изгонен от Кулата..Въпреки всичко той не ми трябва сега - посрещна го гласът от ъгъла.
- Не ти трябват деца.. - Кевин отново се отпусна на възглавницата, нямаше начин да види кой му говореше, но предполагаше, че или е брат му или е Дарсия..Или някой приближен..Но беше сигурен, че едва ли е някой друг. Тази стая не съществуваше, не биваше да съществува. - Защо ми помагаш?
- Какво да направя, Алемаро?Ти си ангел..Не знам много, но от това, което знам би следвало да ти помогна
- Дарсия..
- Така е.. - още един писък се чу отдолу, но Кевин не можеше да помогне на детето сега. Знаеше добре за какво става дума или поне се надяваше да знае. Нов вятър повя от широко отворения прозорец, а навън беше потъмняло още повече. Беше нощ. Дарсия се отдели от ъгъла, за да притвори малко. Беше сега Дарсия, онзи, който всички познаваха..Или повечето..Повечето подчинени нему не можеха да го видят, не можеха да знаят как изглежда..Бяха чували гласа му, но никога не бяха го виждали..Той..Може би беше прав..Кой щеше да се интересува от злото сега, когато то все някога щеше да бъде заменено с нещо друго. Беше решил да промени малко имиджа си отново, но този път изглежда не беше свързано с някакво посещение. Днес просто изглеждаше като човек без работа, все едно беше някой обикновен готвач от своята кухня някъде долу. Липсваше му само престилката, за миг Кевин си го представи така, напуши го смях и се обърна на другата страна към странната врата. Обърна се към ангела, изглеждаше много уморен и замислен. Нещо отново го мъчеше. Беше често. Все пак се усмихна
- Нат си тръгва. Вече започвам да губя търпение. Алемаро, нещо не е наред.
- Трябва да устоите, господарю..Трябва да си починете.
- Аз ли?Да, може би.. Сега вече бих могъл, Алемаро. Доста проблеми ми създаде
- Аз ли?
- Ти. Не съм лекувал ангел досега. Имах късмет, че Педро поназнайва нещо. Не ме гледай така, сигурен съм, че знаеш моите похвати. Интересувам се от нещо само докато имам полза от него и ми е хванало вниманието
- Трябва да ти благодаря.
Господаря поклати глава, но нищо не каза. Затвори прозореца с трясък и въздъхна.
- Грейл и войските отидоха при Ездачите да прекратят бунта..Няма никого тук сега. Педро отиде да заведе Наталио където трябва. Само орките обикалят някъде долу. И кухнята работи..Затова си позволих да се движа малко по-свободно из собственото си жилище. Интересно, оказа се, че дори аз не го познавах..
- Колко време съм лежал тук?
- Доста...Радвай се, че успях да те излекувам. В противен случай пак щеше да се видиш с Клайв в скоро време по болезнен начин.
Криеше нещо. Умореният му вид го показваше. Странно беше господаря да се тревожи толкова, но очевидно не искаше нищо да се обърка в този план. Или изпитваше поне малка загриженост за някой..Или просто се опитваше да развие още повече магията си. Каквото и да беше, днес Дарсия макар и уморен изглеждаше и щастлив. С учудване всъщност Кевин беше забелязал пропуска в иначе еднаквия им разговор. Дарсия не спомена нито веднъж брат си. Може би самотата му влияеше, или се беше предал на търпението.
- Ще чакам, Алемаро..И ще бъда готов..
Малко по-късно някъде много по-надолу един човек спокойно се отпусна на пода в празната зала срещу едно друго същество
- Започваме ли?
- Господарю не ви разбирам...Господи, Дарсия полудял ли си?
- Обзаложихме се. Хайде де, не ме оставяй сам..Само една игра? - повдигна тестето карти към ангела.
- Само една..И без големи залози.
- Честна господарска...Не съм играл откакто Муртаг си тръгна, трябва да има и развлечение..