Вечното Бъдеще...

- Да ме бяхте оставили тогава, щях да се преродя ако загинех.- скръсти ръце момичето и затвори сърдито очи.
- И идването ни тук щеше да е почти напразно, няма никой да загине, затова ще дойдеш с нас!- отвърна Нава на висок тон и се смръщи.
- Накарайте ме...

Джесика скърцаше със зъби,обърнала се с гръб към нея.Добре,че момичето не и виждаше лицето,че сигурно щеше да забележи как цветът на очите и не спираше да се мени от син на червен и обратно.Брат и беше настръхнал,докато я наблюдаваше от другия дракон и се чудеше какво да направи.
"Недей да я плашиш..."
"Опитвам се,опитвам се."
"Просто се отпусни."
"Намираме се на незнам си колко метра от твърдата земя!Дойдохме тук и преминахме през много стрес и нерви заради това момиченце и тя сега ще ми се прави на интересна?!"
"Трудно е,знам,ама ще пропилееш всичките ни усилия,като и се разкрещиш ли?"
"Не..."
Затвори очи и щом ги отвори,синият цвят си остана,докато тя се тресеше отвътре,опитвайки се да не издава никакви външни признаци,че е разгневена.

- Ама че хора в днешния свят.. - промърмори отново докато вече се унасяше. Споровете и караницата вече бяха част от живота му, не им обръщаше внимание въобще, стига да не се отнасяха до него. Вече беше разбрал за какво е тук..Значи оставаше само да се върне както и да трябваше да стане това. - Изходът от всичко досега е, че искаш или не искаш все пак ще дойдеш с..тях..с нас, както и да е.
Беше го казвал и преди, но не му направи впечатление. От къде на къде можеше да е сигурен, че го е казвал, като още не се беше случило

-Няма да ни се измъкнеш и толкова,ако ще и да те вържа за дракона!-чуваха се раздразнените и реплики дори на земята...

Елфическата царица седеше както винаги на бюрото си в библиотеката и преглеждаше различни документи за Бог знае какво...Преглеждаше ги внимателно,въртейки красивото крехко перо между пръстите си.
"Милейди,пишем тази молба към Вас,защото вече експлозиите на тези гномчета,които са ни съседи,започват да ни пречат да живеем нормално..."-очите и се разхождаха по текста,докато...
Мастилницата се разля по пода,щом падна,оставяйки сини петна по килима.Перото се прекърши в стиснатия и юмрук,докато тя държеше лицето си така,сякаш се разцепваше на две.Чуваше се навсякъде крясъците и от болка и се радваше,че поне нямаше никой друг наоколо,особено децата...Махна с усилия,които и костваха свойно повече болка,ръката си и се ужаси...

Сентмирамита се намръщи и скръсти недоволно ръце, нищо не каза, нямаше смисъл да противоречи на всички, за момента се примири с това.

- Джесика.- царят влезе тихо в библиотеката и потръпна, крясъкът го беше ужасил и тревогите го сполитаха често в подобни моменти:- Джес, какво има? Добре ли си?

"Нещо не е наред..."-смръщи се синокосата,чувството за нещо неправилно започна да я измъчва отвътре.

-Н-нава?-плашливо промълва елфката и повдигна глава към мястото,от което го чу...-Не...не...не мога...не...не виждам...
Всичко пред нея беше черно.Каква ирония само,можеше да види в мрака,а сега нищо не можеше...Очите и сякаш рязко бяха отказали да работят.

" Какво има?"- запита Нава несигурно, усетил нечии чужди, но е3дновременно и лични тревоги.

Елфът махна очилата си и се приближи бързо до нея:
- Спокойно, аз съм тук... ще се оправиш, но какво стана, как така изведнъж?- ръцете му трепереха, за него беше предвидено на ослепее след време, но с очилата се оправи.

"Не знам...Но не ми харесва...Очите ми започват да парят."-и ги затвори,защото започваха да се насълзяват от неприятното чувство.

-Спомняш ли си...когато той ме рани...-попита разтреперана елфката.-Когато Намару ми остави белега през окото...
С разтресената си ръка докосна мястото,където беше скрития белег и магията се разчупи на мига.Дълга тънка червена ивица минаваше през окото и и изглеждаше ужасно.Да се чуди човек как е можела да вижда преди.

" Може би е от... студа, не знам..."- елфът започна да се изпълва с тревога, която се усилваше и от някъде другаде.

- Проклетникът!- просъска гневно и прехапа устни:- Но спокойно, ще се оправиш... няма да оставим нещата така.- мислеше, размишляваше бързо какво да стори, как да й помогне.

"За това ли виждам всичко сякаш е нощ...Още не е залязло слънцето,Нава."-отвърна изплашено момичето.

царицата протегна плашливо ръце,опипа пода и намери ръката му.Стисна я здраво и после уплашено го прегърна,от отдавна не се беше чувствала толкова несигурна.Няколко сълзи се стекоха от очите и,беше изплашена.Никога не подозираше,че ще стане това,след като толкова години минаха след онова нещо.

" Нощ ли?"- белокосият се стресна, не беше нощ, той виждаше ясно и светло. Погледна я за момент и потръпна:" Джес, спокойно... след малко пристигаме, ще те заведем при лечители!"

Царят я прегърна силно и притвори очи, в онзи ден когато Намару я рани беше готов да го убие, но някой го беше спрял, не помнеше добре какво се беше случило тогава, помнеше само онази си трансформация с полумесеца на челото и дивото си държане, косата му беше черна вместо бяла:
- Няма да позволя да се случи каквото й да било, обещавам ти... ще се оправиш!

"Мен не ме боли чак пък толкова,но..."

-Съжалявам...извниявай,че така те изплаших.Не исках...
Стисна ризата му и се опита да спре да плаче,това,че не можеше да го види,а той беше точно до нея я караше да се плаши до смърт.Искаше да го види,искаше да види кристалните му очи и да се успокои.Искаше да види децата си...

" Никакво но, не сме у дома си, в нашия свят и това е опасно... Анубис каза, че ако някой от нас загине тук директно се връща обратно, но много болезнено и все пак не искам да пострадаш, и драскотина няма да имаш!"

- Няма нищо, спокойно... не се извинявай.- отвърна й той и я прегърна, стискайки очите си, искаше му се той да поеме това, болката и слепотата, искаше на него да се беше случило това преди години.

Джесика премести поглед към него и едва не изпищя цялото си гърло...
"Нава...черна коса...очите...знакът на челото ти!"
Цялата пребледня от това,което видя.Елфът не изглеждаше на себе си,или поне тя така го виждаше.Дългата коса беше обагрена в черен цвят,очите не бяха мили,а много зловещи.И най-страшното...знакът...знакът на челото му.

-Ами децата...?Те...те как ще приемат мисълта,че майка им е сляпа?

Нава потръпна, особено при споменаването на онзи знак, белегът на Калисто:
" Джес, спокойно... може би е само зрителна измама, знакът го няма, а косата ми все още е бяла!"- оглеждаше един от кичурите си, беше бяла, за неговите очи.

- Това е само временно, ще направя всичко възможно и ще върна зрението ти, няма да те оставя така... те дори няма да разберат за това!

"Добре...добре...ще опитам..."-пое си дълбоко въздух и затвори очи.Това беше временно,това беше временно.Щеше да мине,нещо май се беше разболяла или студът я беше поизмъчил наистина в повече.

-Благодаря ти...-промълви тихо,преди пак да започне да хлипа.-не,трябва...трябва да спра да плача.Що за войн плаче...?

Белокосият кимна леко с глава и насочи погледа си на пред, към далечината и кулите на елфическия дворец.

- Всеки плаче.- отвърна и леко се усмихна:- Аз колко пъти съм плакал също, ами Джин като дете?

-Уоу,уоу,уоу...Не тръгваме ли към селото,Шадол?!-стресна се елфката и погледна дракона неразбиращо.

-Джин като дете...-усмихна се тя,малко по-спокойна.-Когато дойдоха тук си спомних за онова време...Спомняш ли си всичко,което се случи?

" Царицата... може би не знаете все още, но в бъдеще аз и ти ще изградим определена връзка, чрез която ще усещам чувствата ти."- отвърна драконът и присви очи.

- Помня...- отвърна и също се усмихна по- спокойно:- Помня всичко от някога, ах какви деца бяха тогава, упорити и твърдоглави дивачета... а и ние, бях позабравил дългата си коса.

-Искаш да кажеш,че...ЩЕ СТАНА ЕЗДАЧ?!
Край.Край.Системата и щеше да откаже на мига.

-Да,май се подстрига след като ми стана хоби да ти плета косата на плитки.

Драконът се засмя:
" Може да се каже, макар ида не живея в двореца около царицата, а да съм настойник на младоците, ти ще можеш да ме повикаш когато си пожелаеш."

- Да, така е... много и все ситни плитчици, после нямаше разплитане.- засмя се леко елфът при спомена:- Младата ти двойница май още не е започнала да го сплита...

-Ой,какво и има на сестра ми?!-притеснено извика Даниел.

-Да се радва,докато може...Бях се вманиячила,нямаше отърване.Ама косата ти беше прекалено бляскаща,за да бъде пренебрегната.

" Болка... Тъга... внезапно появили се, преди малко."- отвърна Шадол тихо и се съсредоточи напред.

- Той се стресна като видя, че след десет години ще е късокос, може да не се подстриже... едно нещо, което ще промени в бъдещето си още от сега. Макар, че после ще пати с децата, скубането на дълга коса е гадно...

Елфката потръпна от това,значи всичко това с очите и не беше случайно.Явно по-възрастния и вариант имаше някакви проблеми,и то сериозни.Трябваше да види,да разбере какво става...

"Не искам да пропускам такива моменти..."-тъжно си помисли царицата и стисна краищата на дрехата му.-"Не искам..."

- Да побързаме тогава!- смръщи се възрастният Джин, тази която му беше като майка през годините се нуждаеше от помощ. Шадол кимна леко с глава и присви очи:
" Дръжте се!"- следващият размах на крилете му беше мощен и скоростта се усили многократно.