Вечното Бъдеще...

- Лу..ка..
- Браво! - той даже изръкопляска и кимна към вратата - Да вървим, много спиш, млади господарю
- И ти ли...От кога си сляп?
- Това е дълга история. За теб аз съм един от тримата ти най-добри убийци..Така де...Ставай веднага, няма да използвам магия срещу теб!
Лилавокосия го послуша и скочи, скоро двамата вървяха по напълно променения коридор
- Когато Дарсия беше тук ми харесваше повече - измърмори си Муртаг след като се блъсна за пореден път в още един човек
- Повярвай ми, по-добре е така - усмихна се Лука. - Още нищо не си видял. Мраморната кула е направо свърталище на същества от различни раси...Въпреки това ни е много добре. Виждаш ли?
Бяха се разминали с един елф и още едно странно същество, което Муртаг не знаеше как да нарече. После стреснато забеляза че от едно време насам към него и Лука се е присъединил един младеж с рошава черна коса, къси панталони и червено палто.
- О, това е още един от тримата ти убийци. Муген Тир`ре. Помниш ли?
- Муген?! - младежа кимна. Беше едва на осемнайсет...И все пак убиец...От тронната пък долитаха викове и смях. Какво още предстоеше да се види...

Много съм се разписала тея дни Neutral

Излизаха навън, отново в снега. На прага на елфските порти, владетелите се сдрависаха и си пожелаха успех:
- Радвам се, да видя себе си отново с дълга коса, отново толкова... безгрижен.- засмя се леко късокосият Нава.
- Не, не съм изобщо безгрижен.
- Напротив, не знаеш какво те очаква в бъдеще, ако не изпълните задачата си... сега си съвсем безгрижен в сравнение с мен, със себе си след десет години.
- Разбирам. И аз се радвам, че разбрах нещо повече за себе си... ще имам две дечица, близнаци.- усмихна се широко по- младото копие. Двамата стиснаха ръце и се усмихнаха, две еднакво изглеждащи елфи:
- И още нещо... не се подстригвай, има кастици и шноли за коса.
- Няма, няма.

П.П. То и аз нещо, но няма нищо лошо, нали? Smile

Децата минаха направо през него, та трябваше младия Муртаг да отстъпи. Все пак го настъпиха по крака, макар и да не спряха. Господарят Муртаг разказваше някаква приказка пред десетина по-млади..Ездачи. Когато видя себе си обаче спря и кимна на всички да излязат. Останаха само мнозина. Три деца, едно от които по-голямо, вероятно точно на десет. Те седнаха на три възглавници близо до единия от двата трона. На единия беше жената с маската. Другият беше празен. "Тримата убийци" - Муген, Лука и Ним застанаха пред вратите.
- След като вече сме готови за разговора, Муртаг...Бих желал да ти кажа едно последно нещо, преди да те убия - каза с желязната си нотка господаря и обърна гръб на себе си
- Пред децата ли ще говорим?
- Не се притеснявай...Те ще излязат

Шадол и Киара долетяха изневиделица, някъде от снежните облаци горе, а след себе си водеха още няколко и то все млади дракони:
" По един за всеки."- отвърна оранжево- черната, когато ездачът й се качи:
- Хайде... Джин.- подкани кестенявият войн и подаде ръка на младото си копие.
- Странно е... да подаваш ръка на себе си.
- Може да се каже, но няма значение... идвай. Не знаеш на какво е способна тази госпожица.
" Госпожица ли? Яйцето ми се мъти!"- изръмжа Киара, като пак се снижи за да може малкия да се качи.
- Яйце? Значи имаш вече дракончета?
" Не, само едно яйце... не е препоръчително някоя като мен да има такава слабост."
- Да, но...
" Излитаме!"- изрева Шадол и се издигна нагоре, с двама на гърба си. Киара леко се подсмихна и последва зеленолюспестия, двамата си бяха наумили да проведат клатко състезание по бързина.

Децата излязоха намусено докато той ги наблюдаваше строго
- Така... - каза, когато те излязоха. Господарят се обърна към себе си и се ухили. - Отдавна не съм се виждал такъв..Отдавна не бях си спомнял Дарсия...Той живее само в лицето на детето си...
Господарят седна на трона. По-скоро както Бром би казал "разппльока се на стола". Сложи крака си на едната облегалка и подпря глава с ръка.
- Говори!Преди да те изпратя обратно...Нямам намерение да правя врели некипели...Всичко се срути...Трябваше да го градя от начало...Няма да рутя пак...За теб хлапе се надявам да поемеш по-хубав път...Но ти ще седнеш на този трон дори и да не ти го пожелая. Помоли Съдбата за това....Но ако я помолиш да отнеме живота ти....Няма да успееш. Знам какво мислиш.
- Ще спреш ли да дърдориш?

Леденият въдух се разцепи от свистящите криле на драконите, приближавайки селището в подножието на самия дворец. Хората долу ги различиха, познаваха така наречените визши дракони по определени знаци. В случая това бяха верижки от бяло и черно сребро, преплетени заедно, но сияеха още от разстояние. Двамата водачи се снижиха едновременно, като Шадол кацна напълно и се приведе за да слязат пътниците му. Двамата Джин, те просто скочиха от летящия змей и по- възрастният махна с ръка огнедишащите да си вървят за сега, заедно със Киара и Шадол.
- Вече сте тук.- обади се познат глас. Калисто се приближи до групата и впи празните си черни очи в младата зеленокоса:- Тя чака специално теб.
- Анаю.- гласът на Джули се разтрепери, колкото и да опитваше да прикрива това, не можеше. Затича се напред, в посоката от която... майка й беше дошла, като директно премина през нея, като през обикновен дух.

- Искаш да ми заповядваш ли? - ухили се господарят и се изправи - Малко ти е рано за това, хлапе
- Никога не ми е било напълно рано - измърмори младото му подобие. След миг господарят беше до него и се зъбеше спокойно. - Ще те убия...Ще те убия с отровата в себе си. Не биваше да идваш. И този път, младежо...Никой няма да те спаси, защото ще умреш тук на моя почва. Не разбра ли, че никой не го е грижа за теб?Не разбра ли, че не си желан от никого?Върви по дяволите. Дано съдбата ти не се промени никога!Живей в своята болка, Муртаг
Младото му копие потрепера. Опасно беше да ядосва себе си, знаеше го добре...Но това изобщо не му хареса

В снега, зад малката къщичка сребристият, някога сребристият дракон лежеше и дишаше тежко. Людпите на Анаю вече не бяха толкова светли и наистина не бяха сребърни вече, а тъмни и без блясък. А тя самата, крилете й раздрани и ясно видими, че са почупени, заедно с ноктите и шиповете й. Цялата беше покрита в отворени рани, които студът изобщо не жалеше:
- Анаю...- изрече през сълзи младата Дракинзи и пристъпи към дракона. Тя трепна, но в опита си да повдигне глава, още повече усили болката си. Отвори бавно очи, които вече не бяха жълтеникави, а мътно оранжеви и безизразни:
" Ти... моя млада Ездачке, наистина си ти..."- промълви, а в гласа ,който чуха, уловиха и болката. Умираше от раните си, вече от години...

" Не съм съгласна, че никой не се интересува от него."- намеси се детско гласче и към двамата лилавокоси пристъпи длебно животинче, бяло котенце, познато от преди... повече от тринадесет години.

- Ако ми дадеш добри причини да се убедя в това - тихо отговори господаря като отново погледна копието си, което стоеше безмълвно пред него. Господарят се изправи и му обърна гръб. - Все пак познавам се добре...И знам, че няма да промени нищо. Няма да успее, няма да има куража...Защото ще бъде сам, това вече се е случвало веднъж...Ще се случи пак. Ще бъде сам. Кевин го няма вече. Нито пък Ним.
Усети, че беше заговорил за себе си, затова млъкна и остана замислен с гръб.
- Никой не се интересува от него - явно искаше да убеди себе си. Вероятно не беше особено сигурен в думите си

Зеленокосото момиче коленичи до дракона и протегна ръце към нея:
- Съжалявам, съжалявам...
" Не, недей... вече е минало, всъщност за теб не е, но можете да го промените..."
- Ще го направя, да.- сълзите й се стичаха и попиваха в снега, дори не го топяха, а предизвикваха ледени локвички където капеха.
" Сентмирамита също ли е тук... Човечността... Да... тя е..."- Анаю се прокашля и стисна очи, което предизвика още по- големи тревоги в Джули, и в двете зеленокоси, като по- голямата стоеше на страна. Изстрадала прекалено вече, заедно със своя дракон, с техния дракон. Сега, малката щеше да понесе бъдещата загуба.

" Грешите Господарю, мнозина се интересуват и от него и от... Вас."- отвърна Гато и пристъпи още към тях:" Но вие го отричате, за това нямам обяснение, а май и вие също..."

- Отричам го....Отричам го защото е вярно! - ако имаше нещо пред него щеше да го ритне.
- Това е заради миналото...Когато бях малък...За всички бях непотребен...Ненужен...И това се отразява за в бъдеще - прошепна по-младия му образ, но господаря не му обърна особено внимание. Но явно го беше го чул все пак
- Малкия е прав....И никога не успях да се доверя на никого. Затова...По-добре е да мисля, че никой не се интересува от мен. Още повече пък сега, когато вече съм Черен Господар. Дошъл е да промени това?Не може....Не може, това го влече...Знам го...Много добре го знам. По-добре е да си иде. Не искам да променя нищо...Не искам...Не искам - постепенно гласът му заглъхваше. Отново ставаше несигурен
"Защото се страхува" помисли си младият Муртаг, а жената с маската наклони глава към него, сякаш можеше да чете мисли

- Джули...- обади се Калисто отново и се приближи до младата си дъщеря:- Отстъпи, докато болката не е поразила и теб.
- Не!- изпищя момичето и се извърна рязко към вещицата, като замахвайки с ръка разтопи близката пряспа сняг с лилаво- орнжев пламък.
" Не се противи... болката ми може да те погуби... преди да е дошло наистина времето за това... затова и тя, твоето голямо Аз стои на страна, но после ще се приближи... после..."- едва го изрече и отново затвори очи, като дишането й се забави още.

" Господарю, помислете..."- кокето се спря, на сантиметри от него и вдигна глава, накланяйки я леко на страни:" Ако наистина никой не се интересуваше... сега младото ви копие нямаше да е тук, нямаше и другите да са тук. Знаете какво се случи през годините, какво довяха черните ветрове на всички и как пътищата ви се разделиха... Помните го, за вас най- много грижа ги беше Кевин, Ним... Мерик... дори Арвен..."

- И после едва не погубих Кевин, сега той е просто развалина. Нещо, останало като спомен, който не иска да изчезне. Мерик, който стои с прокобата, дадена му от брат ми...Не искам да го освободя, не мога. Ним, на когото отнех най-ценното, накарах го да убие собствената си съпруга...Да я убие, за да вземе тялото й като свое. Арвен...На която наговорих хиляди неща...Зли неща...Преди да се разделим завинаги...Аз съм едно..Не знам какво съм...Продължение на един глупав род.
Поклати глава. По начинът, който говореше другият Муртаг можеше да се досети, че господарят се замисляше едва сега за това. По начин, по който стоеше Ним, който все още пазеше вратата разбираше, че господарят плаче

" Милорд..."- Гато смекчи тона си още повече, заговори съвсем тихо и някак мило, топло:" Не е ли точно това, от което искате да се отървете... от спомените за злините си? Аз знам отговора, но вие сам го кажете... Пуснете го да си върви, освободете го, за да се върне, да промени това, което следва... да промени своето бъдеще, Вашето настояще, Господарю..."

Щеше да отговори, ако тя не се беше изправила. Жената на единия трон. Маската й падна, вероятно беше бясна. И как не. Под маската не се криеше съпругата на Муртаг...Това просто не беше възможно. Тази жена беше стара и имаше дълги къдрави бели коси. Половината й лице беше обгорено, все едно я бяха измъчвали преди.
- Даедел!Не се подавай на това! - изкрещя сърдито, като понечи да тръгне към него, макар че пак забрави, че едвам върви
- Мълчи майко!Вън от залата!Веднага! - изкрещя й доста по-гневно господаря, като посочи вратата. Ним и Лука изпълниха заповедта с доста голямо удоволствие. Вариаки беше изхвърлена през вратата без много церемонии.
- Ако го пусна нищо няма да се получи. Едва ли можеш да желаеш смъртта на собствената си майка, пък дори и тя да е вещица. Нищо няма да се промени...Вариаки е... - не се доисказа и поклати глава - Трудно е да се изправиш пред страха си..от промените...За мен, пътя който преминах вече не е толкова страшен. Но не знам какво ще се получи ако го променя. Но...може би... - ужасната му несигурност му пречеше да разбере собствените си мисли

Анаю пое дълбоко дъх, последния си дъх, а Калисто издърпа малката Джули назад. Над дракона прелетяха Киара и Шадол, надавайки скръбни рвове:
" Във вашето време... аз още съм там..."- едва забележимо се усмихна и напълно затвори очи, бавно и спокойно.
Зеленокосото момиче изпищя и крясъкът се разнесе навсякъде, из цялата земя. Раздирайки ледения въздух..

" Тогава ще е по- лесно."- котето беше потреперило, когато Вариаки се изправи, Гато беше подчинена на хората с черна кръв и единствената й сила беше в думите:" Милорд, пътят който изминахте винаги е бил страшен, но вие вече не го приемате така. Можете... можете да го промените, никой вече да не се бои, това което се изрекли и сторили на близките си да бъде забравено, никога да не се е случвало... дори злините да се поправят. Освободете го, за да освободите и себе си..."

- Не, аз не мога да освободя себе си. За мен е вече късно. - той се обърна отново. Изглеждаше си все така...Страшен, както би казал по-младият му образ. Е, може би не чак толкова. - Преди десет години сега, когато го няма в момента се случват промени. Мерик вече е прокълнат, а Рейнавил, дъщерята на Дарсия, наследила Вариаки вече е създадена. Сигурен съм в това. Това как може да се промени?

Малкото зеленокосо момиченце прегърна силно майка си, докато тя и младото й копие вървяха бавно, назад. Само Калисто беше останала там, при сребърните люспи разпилени по снега зад къщата. Само това беше останало, само за минути.

" Но други действия могат да се променят."- котето не можеше да се откаже просто така, поне докато не стигнеше до решение или не я изгонеха:" Вашият живот, господарю... макар и младото ви Аз да стигне до трона, то той ще знае какво трябва да промени, какво не бива да позволява да се случи. А когато се върне в своето време... може да помоли Съдбата, тя едва ли би отказала да му помогне... е, би отказала да го убие, но друго... не."

- Нещата тогава стояха така: ако аз не убия Дарсия той ще продължи своето "покоряване на света". Ако го убиех оставаше създанието, което нарича своя дъщеря. Втората майка на злото, която аз отглеждам сега. Ако не седнех на трона аз, щеше да го направи тя. Вариаки и наследницата на чистокръвните, което ми се стори доста по-лошо от това да остана аз. Ако убиех Вариаки и детето щеше да остане дракона Глаурунг, който служи сега на мен и е доста ужасяващо създание бих казал. Всичко беше толкова объркано...Затова предпочитах да си отида с Дарсия, но не стана. Мога да пусна хлапето...Но и на него няма да му е особено лесно

- Джули?- промълви малкия Джин и се приближи до сестра си, поставяйки ръка на рамото й.
- Боли... наистина...- изрече през сълзи, забила погледа си в земята.
- Не, не е толкова много!- намеси се възрастното й подобие и пусна дъщеричката си на земята, избърса сълзите си с ръка и коленичи пред момичето:- Не е, защото ти не изпита това ,което аз изпитах през миналите години. Затова, слушай ме... за да не го изпиташ и ти... наистина.

" Нищо не е толкова лесно Господарю..."- котето измърка тихо и притвори големите си сини очи, а пръстените на опашката му издрънчаха при допира с пода:" За никого!"

- Зависи за кого...И какво точно...Но това няма значение сега
- По-добре го върнете!Върнете го!Знаете ли какво коства на Три`ре да са тук?Ами на него?А на него!? - момчето до вратата, което не беше промълвило нито дума досега най-сетне се изправи. Изглежда беше събирал гнева си в продължение на разговора. Муген се приближи с меча на рамо за пръв път с едно сериозно изражение, което другите не бяха виждали досега. - Господарю, меся се където не ми е работа. И все пак е по-добре да го освободите. Знам какво си мислите. Ним разказа твърде много за вас вече. Знам, че е трудно да го решите. Но ние можем да ви подкрепим.
- Много добре - очите му просветнаха леко нервно. Вече знаеше отговора си. Просто нямаше сили да признае, че се отказва от това да погуби самия себе си пък макар и дошъл от миналото

- Сентмирамита!- зеленокосата жена се обърна към до сега мълчащото момиченце, тя я погледна смръщено, но не пророни и дума, а погледът на Джули говореше за сериозността на нещата:- Ще изпълниш това, за което те са тук... всички, без изключение.
- От първия си ден търся...- промълви чернокосото момиченце.
- Търсиш Нея?
- Ще я открия ли... своята липсваща частица?
Жената се усмихна и леко кимна.

" Благодаря Ви, милорд..."- бялото животинче приведе глава и бавно отстъпи, като смирено се върна на мястото си, в малкото ъгълче в тронната.

Той наведе глава после се отдалечи и изчезна през стената. Всъщност там беше вратата за тайната стая, която бяха открили едно време с Дарсия, докато бяха омагьосани. Служеше доста добре сега. Искаше да остане сам поне за малко. Тримата до вратата сметнаха това за знак, че могат отново да допуснат хората до това място.
- Тате!Джейдън ми взе куклата! - викна веднага малкото момиче, което господарят наричаше Али
- Не е вярно!Тя ми взе гребена!Той си е мой! - момчето вероятно беше и Джейдън
- Чичо!Тези не могат да бъдат разбрани нито за миг - мърмореше вероятно момичето, което господарят беше определил като дъщеря на Дарсия.
- Ужас - простена по-младият Муртаг. Трябваше ли да смята това "Много добре" за смирение след побета или трябваше да изтърпи още нападки от самия себе си...Дали наистина се решаваше да го пусне - Все пак благодаря, Гато

" Това е клетва... млади господарю."- отвърна му котето мислено, скрита в сенките и напълно обгърната от тях.

Отдалечаваха се от къщата, опитвайки се да забравят за смъртта преди минути, но тишината говореше сама за себе си:
- Да отворя ли портала?- попита съвсем тихо Сентмирамита, заставайки до младата Джули.
- Не още.- отвърна белокосият елф и се огледа замислено:- Не трябва да забравяме...
- Муртаг.- прекъсна го и добави малкият Джин.
- Значи към... Мраморната кула?
- Няма да го оставим със лошото си по- възрастно копие!.- възкликна Джули и се усмихна на момиченцето до себе си.
- Порталът ще остане отворен докато всички не преминете.
- Всички ще преминем заедно.- отвърна Нава и стрелна Сентмирамита с поглед.

- Тате!Обърни внимание на куклата ми!
- Не съм ти баща!Все още, Аливейл - раздразнено й отвърна, като се обърна. Детето се усмихна виновно
- Знам...Извинявай... - и се отдалечи с куклата без глава. Момчето и по-голямото момиче я последваха с радостни крясъци. Залата се пълнеше бързо. Имаше дори елфи?Това вече не беше Мраморната кула...Толкова пълна с народ....
- Аха, Ваше Височество, тъкмо вас търсех! - този глас преличаше на гласа на Кевин, но не беше той. Вместо това беше ангел с черни крила и куп листове в ръцете си, които стигаха чак до тавана. Затова и не виждаше че това не е точно господарят му. - Това е за вас!Всичко е за...Не знам за какво, библиотекарят ми каза да ви ги дам - и стовари листовете върху ръцете на Муртаг, заедно с още дузина книги
- Ако ще бъде така, въобще да не се приближавам до Кулата - промълви раздразнено