Историята без име[ама сериозно... о0]

-Страхотно.-усмихна се той и тръгна напред.-Хайде,елате след мен.

-Ой,господин "Мен ме бива с лъка",защо не се появиш?
Чуха се няколко глуха звука и на дървото точно до Джесика се забиха няколко стрели,на които бяха завързани малки листчета хартия.
-Че и бърз...-отвърна тя изненадано,докато ги събираше.-"Аз","Съм","Точно","Зад","Теб".
Веднага се обърна и видя човека пред себе си.Дългата му тъмно-синя коса се вееше леко от вятъра,а сериозните му червени очи сякаш се опитваха да разберат колкото и невъзможно да беше какво имаше под качулката.
-Ъ...здравей?-какво друго да каже,след като той се беше втренчил така в нея.
-За твоята глава дават сто торби злато?
-Еха...

"Да вървим"
"Щом казваш" Клайв качи момичето на коня и поведе страхливото животно назад по пътя..Сега ставаше интересно..Колко дълго щеше да издържи Муртаг без стария ритъм на живот?
- Радвам се, че не размисляш...
- Дадох нещо като клетва, тези неща се спазват...
- Но не поиска другата възможност?
Муртаг отново почервеня от яд, а Мерик се засмя леко..Беше сигурен, че Муртаг няма да се поддаде

- Еха, сто торби?Богатство а? - Ним се направи на изненадан..Говореше леко дразнещо, поне за желаещия възнаграждение. - Сто торби, давай прдай се сама, хората ще се трепят за сто торби..

-Че защо пък не...все пак сто торби злато не са никак малко.
Мъжът пред нея се намръщи и посегна към колана си,но откри,че нещото,което търсеше,липсваше.
-Това ли тъсеше?-момичето въртеше межди пръстите си малък нож,докато синокосият остана с глуповато изражение.
-Как...
-Сто торби злато,човече...Трябваше да си направиш сметка,че плячката няма да бъде лесна.

- Хубава изработка - отбеляза Ним, за който всичко беше леко смешно, но ножът му харесваше..Пък и някога преди един човек му беше разказвал упорито защо са нужни ножовете и кои са най-добрите..Не знаеше откъде помни такова нещо, но просто видя ножа и.. - Хайде извади още нещо, по-големичко, щом са сто торби, трябва да си приготвил и нещо допълнително..

" Имам чувството, че и друг усеща болката ми."- белокосият отново беше навън, мечът висеше на кръста му, а двете деца вървяха след него по пътя към вътрешността на селцето.
" Странно е, но и аз... сякаш имам и друг господар, макар и да не съм толкова задължена към него."- провеждаха един и същи разговор с Джиа за втори път, от както излязоха от къщата.
" Съмнявам се..."
" Има нещо, което липсва Нава, нещо сериозно... пъзелът на паметта ни е с много загубени парченца."
" Стига сме говорили за пъзели, вече не мисля за миналото си, не го помня и толкова... пък и не искам да си спомням, този живот с тези двамата зад мен ми харесва!"- отвърна смръщено и вдигна глава към небето.
" Ами ако в миналия си живот си бил в по- добро състояние..."- продължи женският глас в главата му, вече кънтеше като ехо.
" Без значение, без тези мъници нищо не е по- добро... предполагам."

- Сто торби?- засмя се леко Ника и червените кичури се повяха назад, идвайки с коня си към тях и наблюдавайки синекосият натрапник смръщено:- Що за глупости са това, нима си мислиш, че ще успееш? Явно не я познаваш и не знаеш с кого си имаш работа... и петстотин торби да бяха, пак нямаше да има резултат за никого.

-И това няма да свърши работа,повярвай ми.-почукна по земята с жезъла,но сякаш не стигна съвсем до земята...
Около глезена и се материализира дебело въже,завързано на здрав възел.Веднага започна да разплита,разяждано от миниатюрна частица от тъмните и сили.Ловецът се смръщи притеснено и се отдръпна малко назад.
-Чакам...
Рязко беше атакувана директно с меч,което я изненада.Отблъсна го на секундата с жезъла,но се заинтересова къде беше скрит този меч през цялото време.Мъжът посегна към краката и,но тя скочи във въздуха над него и се приземи плавно на земята.Блокира поредната атака,но този път вдигна ръка към него и го изблъска с тъмните си магии.

- Впечатлен съм - Ним затвори очи за момент, не беше все още време да се включва..Всъщност кога ли беше, но все пак беше дошъл до тук и смяташе от време на време да взима участие все пак..И този меч имаше същото въздействие. Другият, синият пламък беше по-красив за елфа..Но и по-ужасен..Като се замислеше за по-ужасен..какво ставаше там?Защо се чувстваше така спокоен?Онзи, огнената напаст..Нима беше взел друго решение?

- Щуро.- промълви червенокосият и бързо слезе от коня, изтегляйки червен меч от ножница, окачена на седлото на коня му. Символът на дланта му просветна за миг, нещо от вътре му напираше, че трябва да ползва някои магии, но онази болка и онзи вик, който чуваше, мразеше ги и само това го спираше до сега да не се е възползвал от скритите си способности.

-К-къде отиде?-мъжът се паникьоса,щом фигурата се сля със сенките на дърветата.
-Ку-ку?Ей тука...
Висеше от един клон с главата надолу,разиграваше го като маймуна.Беше скръстила ръце,едната и ръка продължаваше да държи жезъла.
-Защо...защо тази качулка...дори и от вятъра не се мърда?!
-Защото е специялна.
Ироничният и отговор го ядоса и той с яростен вик замахна срещу нея.Тя хвърли жезъла във въздуха,хвана острието между ръцете си,а нейното оръжие се залепи за краката и.Вдигна едната си длан и с нея такътв му удари в окото,че той залитна назад и падна на земята.
-Приятел,излагаш се...Няма да има сто торби злато за теб,съжалявам.

- Пъргава...
- Ти го каза.- зловещ женски глас стресна Ника и той отстъпи назад, червените му очи срещнаха други червени. Момиче с къса кестенява коса и силно извити ножове в ръце.
- Стела?
- Я, помниш името ми!- погледна го изненадано, но се засмя и поклати глава:- Поне някои помните по нещо мъничко или го усещаше като нещо силно и непознато, но има един който нищо не помни и му харесва така, колко жалко нали?
- За кого говориш?!- елфът се смръщи и стисна ръце в юмруци.
- За брат ти.

-МОЛЯ?!
Ловецът се възползва от момента и направи нещо изненадващо.Магия?Да,магия беше...Някакви странни въжета се увиха около нея.Намирисваше и на друга сила...Изненадано погледна синокосия,който се беше усмихнал лукаво,а такава усмивка беше видяла само веднъж...когато получи онзи белег на ръката си.А ако ще се говори за него,той сякаш избухна и буйно потече кръв от ръката и.
-Джош,обладал си чуждо тяло!-изкрещя с цяло гърло,опитвайки се да се измъкне.
-Може би...Падна точно там,където те исках.Отделих те от жезъла ти,а и си имам помощниче,което да се заеме с другите.Сега дай да махнем тази качулка.
Ако можеха да видят,щяха да забележат колко много беше пребледняла.Не можеше да се концентрира,губеше кръв,а и онези думи бяха разтресли цялото и съзнание.
-Не можеш!Нищо не може!
-Напротив.Разгадах тайната ти,само живо същество може да я махне,а ти не даваш на никого да посегне.Е сега няма как да ме спреш.Няма да е зле да погледнеш към слънцето,за по-добър резултат.

Очите на Ника засияха гневно, мечът му се сблъска с ножовете на Стела, но лукавата й усмивка изчезна изненадващо бързо:
- Какво, да не би да не го помниш? Слънцето, светлината.
- Затвори си устата!- изръмжа и я изтласка назад, с магия, вече не издържаше и използва слаба магия, от която болката в ръката му стана непоносима, а символът засия в алено:- Не я докосвай!- обърна се към назад и насочи меча към ловецът.
Болка в челото повали Нава на земята, точно на пътя. Белокосият стисна силно очи и затърка чело, символът му сияеше ярко, но болката беше много по- голяма.
- Нава?!- децата се разпищяха и приклекнаха разтревожено до него, той не ги чуваше, чужди гласове витаеха в главата му, чужди и далечни, но звучаха като ехо, чуваше виковете, сблъсък на метала.

-Ааа,не,не,така няма да стане.-поклати глава синокосият и сложи ръка на плата.-Едно движение и качулката се маха.И без ледени истории,също.
Червените му очи се преместиха към Ним.Стисна по-силно плата.Джесика висеше така,без да може да направи каквото и да е било...Значи той не искаше да си спомни...Той не искаше да се досети как той беше най-важното нещо за нея.Как всеки ден правеха простотии с останалите,как всеки ден живееха щастливо.Не искаше да си спомня за нея...Сините очи се насълзиха,но тя не позволи на капките да паднат...Защото щяха да разтресат земята...А това вече започваше да става банално.

Червенокосият се спря и се вгледа в нея, дали беше виждал лицето й до сега, не беше сигурен, от години вървеше след нея, но вече в нищо не беше сигурен, а дали изобщо някога е бил? Очите му продължаваха да сияят в червено, а символът на дланта прие тъмен цвят, вече не обръщаше внимание на болката, макар и тя да обхващаше цялото му тяло и някак да го дърпаше към земята, краката му едва издържаха напрежението.
" Стига!"- крещеше мислено, не можеше да изрече нищо, опитваше се да преодолее това, имаше чувството че главата му ще се пръсне, болеше, много. Гласовете на децата се превърнаха в още по- болезнени източници:
- Стига!- изкрещя гласом, намери сили поне да изкрещи и да впери сияещи очи в Слънцето, което от викът му нажежи още повече обстановката и прие оранжевишкав цвят.

-Защо?
-М?
-Защо не иска да си спомни?
-А,Стела,това е за теб...Последни думи ли казваш?-подсмихна се ловецът с усмивката на другата личност,която го контролираше като кукла на конци.
Не получи отговор.Е,голяма работа.
-Защо не иска да си спомни?!-гласът и този път беше по-остър и по-настоятелен за отговор.

- Интересен въпрос.- подсмихна се момичето и я погледна:- Защото в съзнанието му не е останало нищичко от миналото му, нито миг, само името му и символа на челото, нищо друго, черна дупка. Не иска да си спомни, защото сега се чувства добре, там където живее и се бои, че ако си спомни нещо вече загубено, може да загуби това което сега има. Дори и да види някой от някогашните си познати няма да усети нищо, няма да разбере че някога сте били заедно, рамо до рамо. За неговата памет добре се погрижиха бих казала...

Последва пронизващо мълчание...Но...
-Така да бъде.
-Какво?-ловецът се изненада и я изгледа доста учудено.-Това от теб ли дойде,или нещо си измислям?
-Казах го...Така да бъде,щом не иска да си спомня,няма да си спомня.
"За да знаеш къде отиваш,трябва да знаеш и откъде идваш..."
-Така да бъде...Нека живее перфектния си живот,нека не го проваляме,нека аз нося спомените му до края.Нека...

- Достатъчно.. - каза го на себе си, достатъчно мълчание, достатъчно..Какво го интересуваше какво щеше да стане с него..Какво го интересуваше дали отново ще се срещне с него, защо беше там, какво беше станало..Никакви въпроси нямаха значение..И предупреждението не го интересуваше..Не беше главна сила, нито пък щеше да бъде по-могъщ отколкото трябваше, знаеше крайния предел..Ако беше дошъл до тук, за да се обляга на съседните дървета нямаше да се получи..Може би вече не..
Студа достигна до другото място и отново предизвика болката. Отново някой там се домогваше до скритото. Гласовете започнаха да се преплитат, ставаше невъобразим шум..Крещяха нещо неразбираемо, всъщност те бяха виновни за неговия характер..Мразеше ги..Изкрещя и съседното дърво се превърна в пепел, което остави Мерик, спасен със сантиметри.
По-далеч от тази ситуация Ним вече беше в готовност, дори не знаеше как беше стигнал до тук, но..

- Нека?- повтори Стела и се подсмихна:- Примиряването ти ми харесва.
- Не!- извика червенокосият, вече не издържаше и падна на колене, предизвиквайки поредната пронизваща болка у брат си:- Вече помня...- промълви по тихо и зарови ръце в земята:- Вече помня защо те следя.
- Нима?- смръщи се момичето и скръсти ръце.
- Защото обещах на някого, на него... че няма да те изпусна от поглед, няма да те оставя... това бяха последните му думи, преди да забравя лицето му. " Знам, че ме мразиш и аз теб, но не се отделяй от нея ". Това каза и тогава затвори очи, изгубих го от поглед...
- Това май е единственият ти по- ясен спомен?- засмя се момичето и приклекна пред него:- Но не е достатъчно.

-Мислиш ли?!
-А?
-Не говоря на теб,бе,мухльо!И се махни от мен!
-Мери си приказките...-това не му хареса,ама никак,ама никак никак.
-Накарай ме!Мислиш си,че с "великия" си план ще ме накараш да си трая?!Хайде,дръпни качулката.Дръпни я да видим какво ще стане!ДАВАЙ БЕ!
-Не ме предизвиквай!
-Страх ли те,е?Май да!ХАЙДЕ,ДРЪПНИ КАЧУЛКАТА,ТЪПАНАР!Ним,Ника,можете да ги направите на заскрежени купчини кости!Страх го е така или инъче да дръпне качулката!

Това и чакаше..Подтикваше го някакво чувство на..е, трудно му беше да определи, но беше нещо, което просто усещаше..без да знае причината..За пръв път от отдавна успяваше да се справи по-свободно, свободно от чувството на вина за нещо друго..Да и на онзи континент се беше получило така. Този сняг нямаше за цел да се топи бързо, беше преминал към по-сериозната фаза..Не, че не осъзнаваше, че на моменти повечето главни сили можеха набързо да го сложат на мястото му

-Стой мирен,аз...
-Давай де,бъзльо.
Ловецът се обърна със стреснат поглед към нея и видя лукавата усмивка под качулката.Беше зловеща...насред тази тъмнина под плата да се прокрадва такава сигурна усмивка.
-Дръпни де.От какво те е страх,моето дете?
-Не ме е страх от теб!
-Мхм,личи си.Давай,Ним.
"Ще размразя лесно с магиите си истинския човек после..."

Замахна, като си помислеше никога не се беше ядосвал..Никога не беше използвал магиите си до крайност..Не го правеше и сега. Снега и леда, студа, който помнеше до болка в онова място на края на света се материализираха напълно. Докато правеха врага неподвижен и всъщност малко зает защото трябваше да се бори с замразяване и хвърчащи от всякъде ледени блокове двете кобачи бяха извадени отново. Отново замахна, действаше бързо, ако трябваше щеше да е и по-бърз, но нямаше нужда. Съедини двата къси меча и насочи острието към синекосия, готов за отговор, ако той последваше

И той не помръдна повече...Кожата му посиня,в тон със синята му коса.
-Иха,впечатляващо...А,чакай,къде е Стела?
Огледа се стреснато,само да разбере,че момичето беше успяло да избяга.
-Ааагх,прецакня!Измъкна се...А сега аз да се опитам...да се измъкна от това.
Магията беше по-слаба.Много по-слаба,тъй като вече онзи,който бепе обладал ловеца,го нямаше наоколо,изплашен от ледените сили.Разклати се,но замрзената ръка,която продължаваше да държи качулката,не и помагаше никак.
-Още...малко...-опита се да измъкне разранената си длан от въжетата и добре се справяше засега.

Свали леко оръжието и затвори очи. Ръката леко се отмрази и падна безпомощно до тялото, което започваше да се превръща в статуя..Не, нямаше за цел да убива..Поне се надяваше да е така..Погрижи се за тови така странен за него човек, поне нямаше да замръзне..След като беше активирал това трябваше да изразходва някои неща. Въжетата се заледиха, после се пръснаха на песъчинки..Донякъде..Поне ставаха за трошене...Все пак трябваше да помисля относно тези неща..Отдавна спеше там..