В едно селце близо до Графството

видях че му е студено и го завих с едно одеало.
-Добре ли си???-отново попитах аз и той кимна.Личеше си че още му е студено затова легнах до него и го прегърнах.

Хикари въздъхна и започна да се унася.Спеше му се и беше изморен а и отровата му действаше и започваше да се чувства замаян.Чудеше се дали ще преживее до изгрева на слънцето,когато отново ще е демон?

Задрямах до Хикари.Той бе толкова сладичък че ми идеше да го целуна по устните.Това и направих де.

Хикари се събуди точно когато слънцето изгряваше.Той се изправи,остави Моли да спи и се качи горе на покрива със един скок.Силите се връщаха у него.Косата му ставаше сребриста точно когато слънцето хвърли първите си лъчи на нея,ноктите му растяха и се удължаваха,очите му ставаха отново жълти а зениците - тънки като игли.

Събудих се и видях че Хикари го няма.Чух че някой върви по покрива.Отворих прозореца и извиках:
-ХИКАРИ ТАМ ЛИ СИ???

-СПРИ ДА КРЕЩИШ КАТО НЕНОРМАЛНА!НЯМА КЪДЕ ДА ОТИДА!-извика й раздразнено Хикари и отново се загледа в изгрева.Косата му беше толкова дълга че се спускаше чак до земята когато седне.

***
Облегнала се под едно дърво на сенчица, сожила шапка на лицето си, разперила широко ръце около себе си, Анджелика си лежеше най-спокойно и се чудеше какъв е смисъла на живота? Имаше ли смисъл? Пак не знаеше какво да прави, като огладнееше, щеше да открадне някоя и друга питчица.

Далеч от сега снежната ливада, на която бе спряло момичето, по пътя все още се движеха хора.
Той обичаше, когато го пращат на някоя и друга мисия. Той обикновено беше във връзка с природата само, когато бе в обятията й. Той... Чуваше звуците около себе си и им се наслаждаваше. Никой друг не можеше да го прави като него. Бе Музикален магьосник, единствен по рода си. Всеки един звук, всяко едно живо същество... всичко бе изградено от звуци... той виждаше живота им като по ноти... можеше да изпълни тяхната песен и да ги накара да умрат... Можеше да изпее тяхната песен и да ги накара да оздравеят от всяка болест. Това бе той.
Ездачът в дълго тъмно лилаво палто, загърнат добре, за да не му е студено, сега се опитваше да върви по-бързо през заледения път. Дългата му розова коса се вееше от лекия студен вятър, който сега бе сравнително приятен. За него този свят бе различен... но повече от всичко се стремеше да стигне по-бързо на топло...

Тя взе да си тананика някаква непозната мелодийка, махна си шапката и се изпъна хубавичко.
- Еехх... Печен заяк, само това ще ми хареса н а мене.... - кимна си тя, а и може би звучеше страшно за зайците и вдигна глава към непознатия. - Тоз пък...Розовокос!

Не й обърна никакво внимание. Че кой бле той да оглежда непознатите, още повече, че беше тръгнал да се бори със зимната стихия... Да, о... Усещаше присъствието на друг човек, като смесица от много и сложни мелодии, които само той можеше да усети и види... Но тя беше пътник също като него... пък и беше твърде далеч, въпреки че съзнаваше, че е наблюдаван...

- ЗАЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕККК!!!!!!!!!!!!!!!!- разпищя се тя искочи към розовокосия спасител, щом красивото, бяло, пухесто същество заподскача надалеч...То се бе изплашило от писъка й, а тя бе съборила розовия господинчо.

Обърка се... беше усетил приближаването на безобидното животно почти, както можеше да усети всяка птица в небето по песента в сърцето й. Момичето се бе разпищяло внезапно и го отклоняваше от пътя му... и бе почти като номер, с който един човек би могъл да го убие...
- М-Моля? - не разбра причината за иначе силния крясък

Направо се бе качила на гърба ми, бе увила крака около кръста му и хванала се силно за раменете.
- Имаше заек, заек, заек! ЗАЕК! - имаше панически страх от зайци.

- Стига, стига, стига! - нямаше намерение да я умагьосва с глас от плътно спокойствие. Не го направи, защото бе непозната и не искаше да й влияе с магия по някакъв начин. Неговата магия, бе опасна... непредсказуема... Да, понякога дори страшна... - Естествено е да има зайци! Успокой се, вече е избягал.

- Бе ти що ми говориш на ТИ бе?! - тя скочи от него и го загледа горделиво. - Глеедай го ти нашия! чЕ МИ И ВИКА! - изпъчи гърди тя и вирна брадичка. - Нека е избягал! Нека им на тия пусти зайци!

Вдигна ръце, понякога и такива срещаше, да... За един ездач да говори на ти беше закон. Но да, тя не беше длъжна да го знае и не го интересуваше какво и защо е станало. Просто се отърси от снега, в който бе бил зарит допреди малко, оправи меча си и се поклони, за да може после да продължи пътя си. Странници... имаше ги всякакви. Песента й беше красива все пак. По-късно щеше да се занимава с нея...

- На всичкото отгоре ми обръща гръб! Колко си невъзпитан! - скара му се тя и тръгна след него, страха от зайците какво ли не правеше...

Не обърна никакво внимание на злобата, която изсипаха върху него... първоначално тя си се беше качила на главата му... достатъчно да наруши хармонията, която си създаваше, за да прави нещо, докато се бори тук. Трябваше да си вземе кон... в следващото село, обеща си... Законът на неговия народ, неписан и никога неизказван на глас гласеше, че е по-добре да не говориш с непознати, които планират да те бият... винаги можеше да има превъзходство.

- Е, хубаво мълчаливецо. - каза тя и си запя пак песничка, но и продължи да върви зад него. Ама че розовоглаво същество! Не стига, че й говореше на ТИ без да я познава, ми отгоре на всичкото,сега я игнорираше! Щеше да го научи тоя...

Отново пълна тишина. Дори може би вече не я слушаше. Защо не си вървеше по пътя? Музиката на душата й беше ядосана по някакъв начин, по-скоро раздразнена. Игнорирай този шум... скоро щеше да се откаже... Ако усетеше с какъв по народност човек си имаше работа... още по-бързо... но нямаше нужда да й показва това по друг начин.

Ядоса се и реши да използва силата си върху него.Хвана ръката му и погледна към очите му, а след това му придаде мисълта: Харесвам тази госпожица!
Усмихна се доволно и го пусна... Продължи да си тананика.

Не му хареса... каквото изпитваше и песните наоколо се промениха. Тя... не можеше да си я представи в действителност. Ако някой друг присъстваше, щеше да му позволи да използва магията, чрез която виждаше реалните цветове на предметите и хората. Но сега тя бе розово-лилава, очите й - особено тъмни... и все пак странни.
- Магия ли използваш?

- Е, ти ми проговори, затова определено се гордея със силите си. - кимна тя и размаха ръце.

Значи беше бил прав. Усещаше какво по-точно бе направила благодарение на това, че бе срещал достатъчно магии, за да може някак си дори да ги усеща... те нямаха тон и музика... затова заглушаваха живота му, когато му ги натрапваха.
- Няма защо да говориш с мен - продължи напред, след като не разбираше, можеше да го каже и с думи, да. Силна беше... магията й, дори го подкарваше да говори повече с нея. Не знаеше на какъв принцип е... но нищо... предполагаше, че ако някой от съучениците му го набие и хвърли в ледено студена вода и после изтрие следите от магията, ще подейства...

Тя въздъхна отчаяно и отново хукна след него.
- Моля те, нека се движа с теб... Страхувам се от зайци. - реши, че може да си го признае пред него. Защо, вероятно защщото излъчваше такова спокойтвие...