Безкрайна свобода

-Хаха...Зависи от момичето.Лично аз си служа с него калкото да не се загубя и да се ориентирам за посоката.Двете започнаха да се катерят по някакъв връх а от другата му страна се чуваше глъч.Това беше сигурен знак,че наблизо живеят хора.

- Най-накрая наченки на живот.. - измърмори си, изморена от тишината наоколо. Пак селце, може би, едва ли щяха да построят нещо голямо в тази пустощ, където дори нямаше вода... Което пък значеше, че ги захранват от друго място... или сами си измагьосваха вода по свой си начин... Скоро щяха да...
Ревът на огромно същество я заглуши, а хорската реч се усили, явно за да надвика врявата.
- Май попаднахме на вечно кипящото всекидневие на дракони... - измърмори пак през зъби.

-Малко глъч.-засмя се Таня.
Двете тръгнаха надолу към селото.Вървяха бавно и спокойно,а ревът на огромното същество продължаваше.Боецът и спътника й продължаваха да върят.Момичето се чудеше дали приказките за дракони са верни.Дали бяха огромни?Или пък самооверни?
-Защо мразиш толкова много тези същества и техните дракони?Дори и собствениците им са готини.

- Те се намесиха в робовладелското ни общество, а не беше тяхно право... После... Всичко се промени. Но не съм сигурна дали към добро или не... Ездачите са странни същества. Те имат много по-различни ценности от хората. Това произлиза от връзката им с драконите. А драконите... кой би ги мразил... не и аз... Те са разумни... никога не съм говорила с дракон... Дано само се съобразят с това, че не сме тукашни... Как ще си говорим с тях иначе...
Драконът някъде там се успокои. Съществото, по-голямо от къщите не можеше да остане незабелязано. Беше си като цяла канара. Черно, като най-черната нощ. Беше навело глава към ръцете на един човек, който явно му говореше нещо. Другите, които явно се занимаваха с обикновена зимна работа, не обръщаха внимание на подобни неща. Сигурно бяха свикнали.

-Ами може би те тогава са мислили за ваше добро.Лично аз щях да съм им благодарна.А за драконите изглеждат прекалено интелигентни...Кой знае как си избират собственик...-мислейки наглас двете момичета се озозваха пред вратите на малкто селце.

- Казват, че яйцето на дракона само избира собственика си... според магията на ездача... И според нещо, което не разбрах, но май за всички тях си е различно...
Тя нямаше и да смее да се доближи до нещо толкова магично. Това не беше за нея. Огледа вратата любопитно, но нямаше никакви пролуки през нея... Как се биеха тези хора, като нямаше от къде да стрелят? Сигурно летяха с драконите...
- Пътници? Ирашай масен, можем да ви подслоним... ако шумотевицата не ви притеснява. - прекъсна мислите й момчето с черната коса, която скоро щеше да се завлачи и по земята, ако не я вдигаше високо. Ледените му очи бяха остри и наблюдателни, но общо взето не вещаеха нищо лошо. Нямаше нужда дори да се споменава, че вероятно беше войник, носеше характерната синя униформа с златни нашивки.

-Бъдете сигурни-шумът вмомента е музика за ушите ни.От дълго време пътуваме и искаме малка подслон.
Говореше момичето на събеседника си.

- Йоши! - цъфна в усмивка войникът и кимна на някой горе на стената, който като всеки пазач беше подозрителен към всички пътници - Радвам се да го чуя! Имаме само една странноприемница в селото, но не е проблем да ви подслони и някой друг, както стана и с мен. Но влезте първо, разбира се.
Отмести се от пътя им, поне не бяха нахални ако не друго. Нямаше намерение да каже нищо друго, освен ако не го попитаха, разбира 9е.
- Продавате ли стрели?
- Хай! Във военно време как е възможно да нямаме... Ще ви опътят вътре.

-Това е добре.Това е първото място където влизаме нормално.-учяди се.
Трите вървяха с нормално темпо към ореченото място,а по пътя се разхождаха други хора.Но всичките селяни ги наблюдаваха с любопитство.Следяха ги с поглед.Все едно други хора небяха идвали скоро.Отново се чу ревът на дракона итова привлече вниманието на новодошлите.Накрая трите се спряха пред една сграда.
-Това е мястото.-съобщи им войника.

- Сигурен ли сте? - сградата не се хареса на момичето на първи поглед. Леко стара на вид, покривът й сякаш беше претърпял много години на война. Прозорците бяха почти затъмнени от бивш огън, някога явно разгорял се във вътрешността на сградата. Светеше мъждиво дори и сега през деня, макар че изглежда в момента вътре нямаше никого.
- Разбира се! Добре де, знам, че не изглежда много добре - призна си военният и отвори запъващата се врата с лек ритник от дясно. Поне вътре беше чисто. - Повикахме няколко ездача да я пооправят, но още ги няма. Случи се онзи ден, два дракона по погрешка решиха, че ще водят боя си наблизо. Но... ако трябва ще ви потърся нещо по-приветливо.

-Незнам.На мен ми е все тая.Стига да има легло и топла вода.-Вдигна ръце.Обърна се кам приятелката си и я погледна.-Стига ти да си избереш място ще е добре.

- Добре де, може би няма да е толкова лошо - да ангажират този войник да им търси жилище... нямаше толкова претенции. Чернокосият кимна, разбрал вече това и се огледа.
- Приятна почивка тогава. Време е аз да вървя.

-Да,довиждане.Е време е да се настаняваме.
Двете влязоха вътре и се озоваха на едно голямо пространство пълно с маси и столове.Срещу тях имаше и бартплот.Дървен,мръсен и стар.А на него беше и собственика на заведението.Момичетата огледаха мястото.Имаше много малко хора които пиеха бирите си.

- С какво да ви помогна? - онзи човек лениво си бършеше чашите както всички собственици обичаха да правят. Изглеждаше отегчен от войници, съдейки по това как изпрати войника, който бе забелязал при вратата си. Радваше се, че си няма работа с него. Все пак си беше нормален ханджия.
- Стаи за през нощта предполагам? Анату е толкова предсказуем - прекъсна го изглежда сервитьорката, която не обърна внимание на глухия му неприветлив тон.

-Кой ли е този пък?Но да затова сме тук.Търсим си стаи за през нощта.Разбирасе ако имате свободни.
-Естествено че имаме.Последвайте ме.
Момичето се усмихна и тръгна нанякъде следвана от новите наематели.

- Анату е войникът всъщност. Извинете ме, опитвам се да науча поне пратениците от двореца, ама не ми се удава. - онзи войник изглеждаше май твърде млад за пратеник от двореца, но ездачите все пак си изглеждаха младолики... Откакто бе помислила възрастен за дете, Вейли не смееше да опитва да познава. - Идвате точно на време! Преди военните да са се сетили, че няма къде да спят.
Стаите им бяха малки, но поне даваха някакъв уют и бяха чисти. Не че мебелите не бяха стари, но вършеха работа.
- Заехме всичко от съседните къщи, когато странноприемницата изгоря, какво да се прави...

-Щом нямате друг избор.Вейли коя стая си избираш?-попита я Таня.След това се обърна и седна на пода.
-Но защо седнахте на пода има толова много място?-попита я сервитьорката.
-И тук ми е добре.Е?
Продължи да настоява момичето.

Тя накаря жената да й покаже няколкото останали стаи и накрая стигна до извода, че й е най-добре в последната от ляво на коридора. А щом бе избрала нещо, значи това щеше да е.
- Избрах си вече - хвърли лъка на една страна и кимна - Казах си без много претенции и без това.
Отвори скърцащия прозорец да види какво става навън и проследи трите дракона, които кацаха наблизо, зад стените на селото
- Храната ще ви чака долу. Изобщо - за всичко, което може да ви потрябва - долу.

-Добре.Благодаря.
Момичето излезе оставяйки ги насъме.
-Така стъпка втора е направена.Дледва една подстъпка.
-Какво пък ще рече това?
-Това ще рече,че отивам да се изкъпя.А после да огледам района.А ти си прави каквото поискаш.
Таня се изправи и отиде в банята.Оставяйки Вейли самичка.

Тя въздъхна и отново се загледа през прозореца. След кратък размисъл повдигна рамене.
- Аз тогава ще сляза да хапна.
Долу си оставаше все така празничко, макар че войникът, който ги беше довел сега седеше на по чаша бира в дъното. Без да му мисли много тя се намести до него, понеже само него познаваше. Правило на робите - сядай винаги до познат, дори до онзи, който познаваш само по лице. Ама онзи нищо не каза, имаше си явно работата да си пише неразбираемите си букви в писмо. Скоро й донесоха поръчаното, така че нямаше особено значение.

След като си взе баня момичето излезе.Но не през вратата,а през прозореца.Не и се обикаляше през всичките тези стълби и врати.Вървейки по улиците си мислеше как може да живеят всички така спокойно.Отново се чуха ревовете на драконите.Привлечена от това тя тръгна към звука.Искаше да задоволи любопитството си.Накрая незнаеше къде се намира.Беше отишла в непознатата част на града и сега се беше изгубила.Изцъка с уста и се подпря на една къща.Поогледа се,но нямаше нищо интересно.Отново тръгна да върви насочвана от звука на драконите.Искаше да ги види и пипне.Излезе извън селото и отиде на поляната където се намираха.Мястото беше огромна Снежна поляна.На нея имаше три дракона и много войници.Кои ли от тях бяха ездачите?Дали можеше да се доближи до божествените същества и да се сприятели с тях?
-Това направо си е невероятно...

На пръв поглед никой не й обърна внимание, пък и изглежда се приготвяха да потеглят кой знае накъде. Драконите изглежда не ръмжаха, защото бяха ядосани, по-скоро приличаше на това, което хората наричаха драконски смях. И тримата се бяха наклонили към един от мъжете, който седеше на малко пънче пред тях. Синекосият изглеждаше направо отнесен, от време на време физиономията му разцъфваше в усмивка. Вероятно говореше на драконите мислено, за да не притеснява останалите на поляната?
Драконите, казваха още хората, лесно забелязваха това, което не беше наред. В случая, новото присъствие. Те забелязваха не толкова хората, колкото умовете им. Пък и тези същества можеха да комуникират само чрез мислите си. Единият, кафяво-оранжев изглеждаше малко разтревожен и вероятно предаде това и на синекосия човек. Мъжът веднага се ориентира и се огледа да види какво става. После се усмихна на новодошлата, но нищо не каза. Как можеше? Той беше ням. Сигурно не искаше да се опитва да й проговори в главата.
"Защо не се приближиш?" драконът нямаше намерение обаче да не обръща внимание. Любопитен като ездача си, който в момента не беше тук, гласът му прогърмя през поляната без той видимо да прави каквото и да е усилие, но повечето войници потрепериха заради силата.

-Супер.-казаси момичето.
Тя пристъпи до ездача редпазливо.Незнаеше какво може да направи.Дори и на красивите дракони неможеше да се довери.Такаде тя необичаше да се доверява на никого,но се налагаше.Пък и невиждаше нищо опасно да си има спътник.Всъщност добре се спогаждаше с Вейли.А сега стоеше насред замъзнала поляна с купища войници и няколко дракона.Вгледа се в дракона и после се обърна към човека до нея.
-Скоро ли пристигнахте?
Той амо и се усмихна.
-О.Ами и аз и Вейли също.
Мъжът родължи да се усмихва.

"Хубаво е, че пътуващите в днешно време не са застигнати от чернотата. Поне не още" изпуфтя същия дракон, като избълва дим колкото една фабрика, но все пак се опита да не удуши малките щъкащи неща под него. "Добър път и за напред, ако ще продължите"
Естествено, за драконите беше характерно да отправят подобни... пожелания? Да, определено драконът беше най-общителен в компанията. Какъвто Ездача, такъв и дракона.
"А ти, какво? Няма ли да кажеш нещо?" подбъзна ездача, който изглежда му отговори мислено, присъщо на народността им, макар че драконът не остана доволен и пак одими небето.

"Какви чудаци."-Мислеше си момичето като ги наблюдавоше.Новооткритите неща я впечатляваха.Затова се изправи и започна да оглежда съществото.Накрая се обърна към немия и събеседник и заговори.
-Беше ми интересно.Сега трябва да тръгвам...така де ако успея да намеря пътя.И ако наминавате около староприемницата ако желаете се обадете.Казвом се Таня.
След това им махна и тръгна към селото.