Върнат в синевата

- Пак ли аз ще те нося? Мислех, че няма да се съгласиш... Както и да е, дръж се здраво, за да не стане проблем. - хубавото беше... че всичко беше достатъчно близко за летящите твари... разбира се.

- Да започваме да разглеждаме.

- Ти кво, на де очакваш аз да те нося???


- Яяяя, това близалки ли са?! Има и шоколади!

- Не, казах, че мисля, че няма да се съгласиш, а ще прелетиш разстоянието сама. - вече беше излязъл навън без особени усилия и се беше насочил право към търговската улица.

- Разбира се. Ангелите обичат да се глезят с безброй лакомства. Искаш ли?

- Е, защо да тормозя крилцата си! - пошегува се тя, за нея бе неземно удоволствие да лети ссама, но...да...сама. Когато беше тъмно и тя сама препускаше като откачалка наоколо.



.- ДА, ИСКАМ!

- Хм... може и да си права... жалко, принцесо, но преходът е доста значително кратък... - сладолед значи... мислеше, че знаеше къде точно да намери най-добрия, о, да...

- Веднага - той посочи на "продавача" каквото искаха да вземат - Избери си каквото пожелаеш от това.

- Ех, жалко, беше малко, но пък хубаво. - каза и слезе, щом пристигнаха



- Мммм, иска ми от тези бонбонки, да и от тези, и тези, и това е.

- Какво пък, веднъж на шест месеца да ти се случи... - не броеше случая, в който я бе взел със себе си, докато си купуваше цигари, но е... голяма работа. - Първо сме тук, избирай - ягодов, бананов сладолед... шоколадов... ванилов... - той може би щеше да избере ваниловия, разбира се... другите не го изкушаваха особено...

След малко вече й ги подаваха, умело увити веднага, след като бъдеха посочени. Гаури плати, като подхвърли една странна монета, приличаща на метална детелинка... явно и доста ценна при това.

- Искам по една топка от всеки.- каза гордо-гордо и се ухили.


- Яяяя, странни пари! И в рая дори си плащате! - избазика се.

- Чухте я, една топка от всеки - махна на продавача, който веднагически беше дошъл да им угоди. Русокосият бунтар беше известен принц, но пък хората отдавна знаеха, че мрази да се държат с него по такъв начин... и все пак гледаха да не го нервират като се бавят.

- По принцип не. За нещата тук не се плаща, обменът на стоки е от типа "това за онова"... ако нямаш нищо за момента, просто ще платиш някой друг път. Дадох му това, което имах и прецених, че стоката му заслужава.

- Благодаря, благодаря. - каза тя и се усмихна лукаво?! на продавача. След това стисна ръката на принца, който си държеше ваниловия сладолед и се засмя- Сега знаеш ли как во искам? На лунапарка, който скоро построиха!


- Това е много добре.- кимна тя 0 Не е като в нашия свят...

- Онзи горе на облаците ли? Или детския? - двата бяха открити почти по едно и също време, разбира се... тя сигурно говореше за по-големия... не, че имаше особена съществена разлика, освен това дали можеш да летиш или не, за да стигнеш до единия.

- Вашият свят някога също е разчитал на натуралната размяна... но хората са решили, че светът им не може да продължи да се развива по този начин. Изглежда.

- Големия, разбира се. - каза тя с весела усмивка.- Ти... защо ми угаждаш толкова много? Да, разбирам, че сме приятели, но... е...



- Да, за тях парите са нещо страшно ценно - тези хартийки ни погубват, преди бавно, а сега - страшно бързо. Разочарована съм, мозъците ни могат да се развиват толкова много, а ние...ние... представяш ли си? Ние се затормозяваме с тези хартийки и сме готови дори да убием за тях!

- Не може ли някой малко да се разкърши... наскоро се върнат от смъртния свят... а тук като погледнеш реално е скучновата работа. Ангел все ще си търси разнообразието.

- Да, след като те са дотолкова обвързани с обществото ви. Душите, не всички, но тези, които стават алчни за късчето злато или хартийката учат следващите и така нататък от много години. Нужни са и хиляди години, за да навикът да се изкорени поне донякъде.

- О... - кимна тя на отговора, който не й хареса и въздъхна шумно- хАЙДЕ, ХАЙДЕ да отиваме.



- О, едва ли някой, дори самата аз, бихме могли да си представим без свят с вземане-даване.

- Тръгнали сме вече. - да, ако ходенето пеша се смяташе за тръгване, определено. За какво й угаждаше... все едно смееше да й отговори... някой друг път - И да знаеш, че като завършиш след... колко беше... четири дни, щяли да ви водят на друго място... значи това ти е една от малкото възможности.

- Такъв почти не може да съществува. Трябва да дадеш нещо, за да получиш нещо. Дори в учението.

Тя се сепна.
- Какво? Какво място?!




- Един може да даде духовно, а друг материално, така става ли? - вдигна вежда, "изпитвайки" собствения си ангел.

- Хм, споменаха нещо за... Нефритената гора... Колкото да го отпразнувате. Но от мен да знаеш, когато ти изпратят списък с подходящи съпрузи, като онзи моя от сутринта, значи истински си завършила.

- По принцип... Важно е да оцениш както духовното, така и материалното. Духовното не може да се купи с пари, както много от живите същества отвъд биха си мислели.

- Ти ще дойдеш ли с нас? Предполагам всички учители ще са с нас на празненството?- попита тя хапвайки от сладоледа.



- Задоволителен отговор и все пак...неправилен. Според мен. Защото представи си, ангел и демон. Демона му дава материално, а ангела - духовно, и двамата няма да са доволни и д ати кажа ли защо, защото в този свят, дори тук, в рая, няма... няма я тази среда! Изглежда никога няма да си намеря собствено място в тези полюси.... Да отидем на третие, за да успея! - засмя се тя и го сръчка. - Аз ще ти дам материално, а ти на мен духовно, навит л иси? примерно... аз ще ти дамм.... тялото си (не ме разбирай погрешно хД!), а ти на мен любовта си!

- Не... единствено и само поканените. Аз с двойките? Не ми се вярва.

- Ангелите и демоните, съберат ли се заедно, те задължително стават отшелници от световете си. Намират друго място за себе си. Но на тях им стига единствено нуждата от другия. Ангелите могат само да обичат. Затова аз се уча как да ти давам любовта си. На теб и на другите. Разбира се, че бих ти дал така наречено духовно, доколкото зависи от мен. Ангелите също се учат.

- Айде де, с мен, моля!!


- Аха...чудесно! - каза тя и го млясна по бузката.

- Ще видим... трябва да погледна списъците. Може да са ме включили без аз да знам... макар че е малко вероятно. И е само за един обяд!

- Ела да поседнем до фонтана, ако искаш... да се ходи пеша е леко изморително.

- Няма значение, ще дойдеш.- беш екатегорична тя.
Целият им ден мина в обикаляне на лунапарка, качваха се на различни люлки, целеха разни топчета или пък се биеха на някакви си джаги... Забавляваха се, о да, беше хубаво. Вечерта се прибраха с хамбургер в ръка, е, нездравословно, но вкусно. (ангелски нездравословно = човешко здравословно хДДД)
- Еееех, прибрахме се! - каза тя и се пльосна на леглото.- Беше хубав ден, нали?



- Ти се измориии! - оплези се тя и отиде до него, където седнаха на фонтана.

- Разбира се. Когато дойде пролетният сезон е най-хубаво. - дори дъждът, който се сипеше задължително не можеше да ги тревожи този ден... защото бе топъл и по-скоро разхладяваше дори. - Доста ти се чудих как не се измори.

- Защото ходя пеша - кимна и се усмихна пак - Обикновено ангелите ходят пеша само ако имат проблеми с крилата, стари са или са още много малки.

- Мисля да н ети издавам все още тайната си.- каза тя и се повдигна леко, поглеждайки го. Ще се преоблека с пииижамата. - затвори вратата, сложи си нощницата и се върна при ангелчето. - Много хубаво е да живее човек на такова място!



- О-о... странно! Значи просто трябва да си използвате крилата...винаги.- тя потрепери, значи ...ааха.

- Избирам местата си за живот винаги внимателно - ако имаше право да си избира и стаята в двореца... нямаше да е онази... но нали вече не живееше там, слава богу.

- Не винаги... общо взето дори за да вървим, трябва да пазим равновесие и обикновено крилата ни уравновесяват, така е. Но пък можем и без тях, макар и да сме по-калпави. Ние сме като колибрита, принципно... все пак сме почти птици.