Върнат в синевата

- Моето момиче, някой ден сърцето ми ще изкочи така. - макар че ако той имаше слабо сърце, та те на... Просто изненадите действаха така, както и при всички хора, естествено, можеха да минат. Поколеба се... може би, но я прегърна, за да не вземе да предизвика инцидент с падане. - Това подкана за похвала ли е или е проба на настроенията ми? Или друго?

- Оставям те сам да прецениш какво е. - каза тихо в ухото му и допря устни до ушната му мида. Сетне я захапа и се засмя. Беше мека!

- Не прави така - промърмори й. Не се страхуваше от това някой дали ще влезе и така нататък. Просто щеше да загуби тренинга си да не отвръща на закачки.

Зъбите й нарочно продължиха да стискат много,много леко кожата, като предизвикваха по-скоро побиване на тръпчици-настръхване, и странното чувство, че някой се опитва да те съблазни. Ръцете й загалиха нежно главата и гърба му, а краката й се стегнаха силно около кръста му.

Помълча известно време, като че за първи път премисляше някой свой отговор. Принципно това беше невъзможно... Стисна я по-силно. Една закачка в повече, от това нямаше да го заболи, даже сигурно напротив.

Тя се засмя.
- Отвръщаш ли ми? Не се ли притесняваш,че можеш да загубиш самообладание? Дори ангелите не са застраховани!

- Аз съм твърде самоуверен в своите умения, затова не ме е страх. Знаеш я приказката... Ангелите се притесняват само от първата си брачна нощ... или нещо такова, забравил съм вече.

- Не е зад лжително да ебрачна, за да е първа.- нарочно каза и впи устни в неговите. ТОВА определено беше неочаквано.

Хванаха го неподготвен, така беше... Но беше и защото обикновено избягваше да допуска някой да се доближи до него повече от метър. Най-лошото за ангелите в този момент винаги беше какво? Просто твърде лесно си показваха емоциите, болшинството от народа. Изчервяваха се.

Прихна да се смее! Чак залитна, ама... успя да се задържи за него, за да не тупне. След това обаче стана уж сериозна и го бутна към мекото си легло. Щеше... да види той. Щом той падна на матрака, тя припълзя към него и го погледна отгови, като косите й продължаваха да галят лицето му.

Естествено, всеки който страдаше от... този синдром... се сърдеше на себе си, че го има. Затова сега се мръщеше и по-скоро приличаше като хищник нащрек за плячка... макар че погледнато от една страна той играеше нещо като плячка.
- Хм! - след секунда само извърна глава като малките деца.

- Изкажи ме на главния учител за това, което правя с теб.-каза тя, докато плъзгаже нежната си ръка по гърдите му и надолу. - За да меизпрати в ада или н а земята- там където ми е мястото.

- Едва ли ще те прати някъде. Нали баща ми вече не управлява. - почувства се длъжен да отговори... от прост учителски навик. После отново се размърда. Това нямаше да е хубаво... настъпваше време за бягство от опасен момент... много опасен момент.

Рязко се изправи и наранена дълбоко просто му посочи вратата.
- Можеш да бягаш, нямам намерение да принуждавам някой да остава на саме с мен без той да го желае!

Стресна се от реакцията. Но все пак в такъв случай можеше да изпълни само заповедта... така да се каже. Иначе щеше да причини само повече проблеми, не знаеше как да ги реши.
- Добре. - не точно дали компанията му харесваше или не беше проблема. Но нямаше значение. Беше стриктен в изпъленнията на задачите ако не друго. Нямаше го наоколо, когато оставаше сам, след... бягството си.

Това още повече я нарани, даже съкруши, той просто се изниза, без да се опита да й обясни, или да я поправи? Затвори вратата и около една седмица не излезе от стаята си,без значение кой се мъчеше да я изкара...

....
И продължаваше да стои вътре. Беше поотслабнала, миришеше на горски плодове и тя, и стаята й, но... никой не можеше да я изкара оттам, освен ако не я пратеха на земята, тогава еше да излезе!

- Мисия за тебе... Момче, носи по-внимателно свитъците... - поредната врата. Момчето го изпращаха на север на земята? Я гледай ти... Мразеше да раздава той мисиите. Повечето изглеждаха щастливи и доволни... но не и някои. А това го изнервяше до крайност. Беше си взел едно момченце да му помага с купчината свитъци. Колко още оставаха? Двайсетина? Я да видеше кой е следващият... - Анаел, мисия и за теб... макар че не е много далеч, както ми казаха, че искаш да идеш. Знам, че ме мразиш, но можеш да дойдеш да я видиш. - вратите бяха една срещу друга, където се беше спрял.

-Аз съмв ангел, не мразя. - каза и отиде да види за какво става въпрос. Очите й не светеха с вечно огнените пламъчета, косите й бяха единственото нещо, което продължаваше да краси ангелката-

- Ангелите също мразят, когато са наранени, знаеш го много добре. Нашата философия разглежда различни видове "омраза". Така наричаме много настроения. - и той разбира се би трябвало да излезеше виновният. Знаеше че е така и знаеше, че дори щеше да е по-добре да не се явява изобщо. Щеше да е по-гадно за нея. Е, той така или иначе беше обхванат от апатия, когато бе започнал да избягва другите. - Ти се затвори там вътре заради моите действия. Изпуснал съм отдавна срока за извинения, нали? Островът на вълците. Търсиш Сентаро ди Весил. Определен срок няма, освен достатъчният да се отървеш от тази стая най-сетне и от мен. Нарани мен, а не себе си. Късмет.

Трябваше й малко време, за да асимилира думите му, но щом все пак успя да го разбере, тя въздъхна, обърна се и се върна в стаята си, където се преоблече, отряза златните си коси и сега стигаха до раменете. Върза ги на малка плитка и скоро излезе, готова за мисията.
- Кога тръгвам?

- Когато пожелаеш. Трябва да си готова преди датата за коронацията. И двамата с него трябва да присъствате там. - което значеше, че той няма да бъде там. Но това беше ясно. Така или иначе неговата роля в двореца не беше никаква и никога не беше била. И ролята си тук също не можеше да продължи.

Нищо не беше разбрала от мисията, но и не й трябваше... проблемът обаче настъпи, когато главата й се замая и тяпросто тупна на земята пред Рен.

Трябваше само да й остави свитъка... тя щеше да прочете останалото, което не беше достъпно за него там. Но го остави обратно върху огромната купчина, която носше малкото момче.
- Господи, момиче... заслужаваш един сериозен бой... - измърмори като прикритие за притеснението, преди да я вдигне на ръце. Иначе щяха да тръгнат слухове, които по-скоро щяха да навредят на нея, след като беше още ученичка и така нататък, дрън-дрън. На бас, че сигурно не беше и яла? Пак се наложи да се мръщи - Момче, раздай ги свитъците ти.

Щом я внесе в стаята й и я напръска с вода, поставяйки я на леглото, тя се съвзе и го погледна. Беше прекалено слаба, особено за тези мисии, коиго им даваха, там можеше да пукне. Прокара пръсти през русата си коса, която бе дооста къса сравнение с преди това и въздъхна.
- Съжалявам, че те изплаших. Ако съм.

- Мълчи и лежи, докато не ти намеря нещо за ядене. За бога, проклет да съм, ако не си. Безчувствен съм, но не чак толкова. - имаше само плодове на една маса... те щяха да свършат работа, докато дойдеше каквото беше поръчал, минавайки през коридора.