Когато се срещнем...

- Муузиката ти? Не съм те чувала да пееш или нещо такова!


- Едвам с теб! - засмяно каза и го хвана направо под ръка.


усМивката отново грейна на лицето й а тя го целуна по бъзата и доволно се приближи към прозореца.
- Утре бебето на Ямада и Анджелика става на годинка.

- Свиря... когато съм при тях свира на китара. Когато съм на настроение. Иначе не мога да пея. Ямада ме научи само на свирене.

- Добре. Само дано намеря каквото ми трябва. Ученикът ми е много непослушен и трябва да бързам понякога.

- Така е. Бреда сигурно се тревожи най-много за това. Той е кръстникът и ще трябва да... хм... измисли някое оригинално слово.

- ммм? ПОСВИРИ МИ ДЕ! - веднага се замоли писанка.


- Какво търсиш?


- А аз как во да им купя, или заедно, какво ще му подарим?!- хвана се за главата тя.

- Сега нямам инструмент, не мога да го направя!

- Някои книги за магия, които да помогнат на онова непослушно същество... и някои сведения за моя задача.

- Можем и заедно. Обикновено ние подаряваме само най-нужните неща. Трябва да питам другите, за да не се повтаря.

- Тогава хайде вкъщи, моля, моляя! - очите й светнаха котешки.


- Кое същество?


-А, добре...-кимна тя по-спокойно.

- Добре, вкъщи може... вкъщи може... като се приберем...

- Ученикът ми, за окйто вече споменах. Едно момче със заложби но голям мързел.

- Не се безпокой. Всичко тук се преценява и винаги има нещо и за нас и за другите. Даже ако трябва се прави и списък.

- Йей! - зарадвано измърка и го лизна по бузата.


- Хехехе, как се казва?-попита тя.
(И същия тоз ученик сега пак си омагьосваше лакомства и гъчеше яко.)


- Да, не с ъм много запозната...-каза засрамено и отметна няколко кичури коса от лицето си зад ухото.

- Да побързаме, че през зимата нощите са студенички!

- Ох, дори не е нужно да го срещаш... вече се чудя дали да не го оставя в ездаческия лагер за ученици. Там биха се справили по-добре от мен...

- И аз не бях, но преди четири годинки, когато се роди Елисия и ни се наложи за първи път да го правим, се научих. Елисия допреди година ни беше единственото дете на някой от нас, четиридесетте.

- Хайде! - засмяно каза и з аедно тръгнаха към замъка.


- Леле, ти направо ... КАК МОЖЕ ДА ГОВОРИШ ТАКА! Той ти е ученик, обичай го и заедно се борете!



- Тя е много сладка. Аз я харесвам, малката, но ето, че сега и Ямада си има сладка биберонка.

Стигнха го бързичко. Бяха разкопали пътечка, иначе щяха само да мечтаят за бързина. Страхотно, не бяха хванали дори навалицата за храната, която щеше да се сервира скоро.

- Да се борим заедно? Но той не иска! Отделям минимум по час и половина всеки път, когато спрем, за да го накарам да не хване диабет и да спре да яде сладко.

- Както и всички ние. Все пак сме силно привързани към всякакви дечица... понякога ми се струва, че някои се държат сякаш са бащи на Елисия или другото мъниче...

- Здравейте.-омърлушено каза, все пак не обичаше големи компании.


- Ми накарай го по някакъв начин! Винаги има начин!


- Да, забелязала съм.

- Остави ги сега, нека си ходят да хапнат, ние ще ходим после. Нали да свиря горе?

- Да... в момента изпитвам всеки възможен, за който се сетя.

- Е... ще се отучат, когато си проимат, ако им е възможно. Тук обикновено ездачите трудно стават бащи.

-Да, хайде!.ухили се пак до уши и заедно се каччиха горе.


- Е, предложи му тнака, ако си научава магията, ще му даваш по едно лакомство на четири часа. Ако ли не, ще измагьосаш капан,вкойто да не може да яде лакомства никога!


- Някои може да не искат.

- Само да я намеря - той се разтърси из гардероба, в който бе истински ад за откривателя. Имаше повече стъкленици от дрехите, но и други предмети красяха мястото и ставаше пълна бъркотия. Е, най-сетне изрови китарата, която му трябваше поне и седна да си я настрои.

- Четири часа сигурно ще му се видят много. Аз мога да направя така, че да не може да ги яде, така е... В крайна сметка ще трябва да помисля.

- Да, някои не искат, други не могат, трети нямат смелост и така нататък. Нямаме нищо против вживяващите се в роля все пак, те са от тези, които изброих.

- Оле, каква бъркотия е в гардероба ти! -ззасмя се


- Не с лошото. Направи го така, че и на двамата да ви е добре.


Тя усмихнато се приближи към него и пак го гушна.
- Хайде да идем да говорим с тях! Времето и летиии

- Нормално... след като аз живея повече затворен... тук няма как да е подредено. Остави, нямам време да го подреждам. Весела музика, нали?

- Ако все пак не успея, ще трябва да е лошо, нали?

- Предполагам, че ще се насъберат за вечеря. Ямада какъвто си е отвеян тези дни ще дойде по-късно, тъй че имаме време.

- Каквато ти се свири в момента!

- Е... това е в КРАЕН случай.

- Хайде, хайде.- леко го побутна към вратата и се засмя.

- Иии, боц! Боооц! - играеше си Анджелика с малкото момиче в кошарката, а дребоса се смееше безгласно и се опитваше да хване пръстите й.

- Значи ще е весело. Започвам - той подрънка, за да хване ритъма и после плавно премина към нтякаква забавна и неангажираща мелодия.

- Да... - най-накрая бяха в библиотеката, а тя бе огромна... господи, как щяха да се оправят тук...

- Тръгвам, тръгвам...

Баща й като никога ги беше оставил... намира? Това беше рядко срещано у него, но понякога ставаше номерът... само защото в момента пишеше писмо.

- Йеее, хубаво е! - запляска тя с ръчички.


- дА, усещам как ще се изгубим, нопък като свирнем и ще се разнесе из целия коридор и библиотека.


Щом бебчето заспа, аНджелика отиде до Ямада и постави нежните си ръце на раменете му.
- Какво пишеш?

- Щеше да е още по, ако някой пееше... но няма да съм аз.

- Няма страшно. Някой все ще ме потърси или пък теб... особено ако се познаваш с готвачите и така нататък.

- Нещо като покана, скъпа. Понеже миналата година така и не успях да го сторя

- Аз не мога да пея, а само да мяукам, а знам, че този звук не се харесва на хората,даже са ме целили с чехъли!

- О, да, готвачите много се обичаме с тях, те всеки ден ми пазят нещичко и аз тайно ходя да си го взимам.-засмя се.


- Оу, разбирам. Да ти помогна с нещо? - наведе се към него, докосвайки с устни бузата му.

- Зависи от самото мяукане, котенце. По нощите да, не обичат хората... дори тук, Ямада спеше неспокойно при новолуние, пълнолуние и така нататък, но пък уважаваме чуждите обичаи все пак...

- Никога няма да се променят... странно как ли още не са се хванали за главите от толкова гладни мъже и гости...

- Тъкмо привършвам. Трябва да те предупредя, че съответния дядо ще лудне, задето не съм му казал още. Признавам, че сгреших...

- Котенце, мъррррррр? - изгалка се продължително в ръцете му и облиза пръста му.



- Мисля, че на тези готвачи... любимото им заниманиее да ни тъпчат и да ни предлагат нови вкусотии!!


- Аз също мисля, че е грешка.-съгласи се тя и се отдръпна от него - Но пък сега ще разберат, нали така? По .добре късно... отколкото никога.

- Да, хората обичат повече котките да мъркат - сети се защо са я били с чехли, като върна погледа от китарата на нея.

- Затова са станали готвачи. Аз не бих могъл, колкото и добър да съм в магията...

- Така си е... баща ми просто обича всичко да е точно, а определено тук не беше тъй.

Тя кимна и се разкикоти, а след това замърка. "Котенце~"


- О, да, със сигурност, то си е дадено да го можеш и да не го можеш.-кимна и се зачете в една от книгите, докато вървеше с него.



- А-аха.- рече през въздишка и го остави да си пише писмото. Е, определено не беше очаквано, но бебчето знаеше кога да излезе и не зависеше от нея. Върна се при заспалото момиченце и се облегна на кушарката, като много скоро задряма така, неудобно на земята, до...детето.