Кралство "Паллада"

~В училището~
Въпреки че бе принцеса, в кралското училище никой не се интересуваше от титлата й, а от знанията. Селесте имаше високи оценки по по-голямата част от предметите, но трън в очите й бяха математиката; физиката и френския. Езикът го говореше правилно и без проблем, но въпреки това на тестовете винаги й се падаха неща, с които не можеше да се справи и по-висока оценка от 4.50 нямаше.

----
- Ах, Селесте, каква е къдрава косата ти! Много е красива! Аййй!!
- Знам, знамм, благодаря- повдигна леко буклите си тя и седна на първия чин.

Ах, проклети да бяха онези умници, които бяха решили, че му бе време да тръгне по "широкия свят". Мразеше този израз. В разгара на онзи голям спор, след който го бяха изпратили далеч от дома, бе осъзнал, че никъде не му се ходи и с никого не му се преговаря...
Но това беше вече отминало. Останало си в неговото кралство. След като беше тук от няколко дни, бе решил, че може да свърши нещо полезно. А какво по-полезно от разтоварване в някое училище. Знаеше, че рядко из учениците има някой, който да схваща бързо хилядите ужасни правила на неговия език от граматична гледна точка и така нататък... докато те умуваха върху някое упражнение можеше да си прави каквото иска.

Точно с тази си идея с желание се беше предложил сам за поста, който преди това бе заеман от негов стар сънародник, който едва креташе. В сравнение с него младият французин ходеше като ракета, размятайки прокъсаната книга, наречена дневник по коридора.
Ориентираше се поне лесно и скоро намери стаята, която му трябваше. Добре, че не беше притеснителен... какво въодушевление, какво ахкане... малко превземане, най-вече от женската аудитория еееей там в далечния ъгъл. Сигурно не бяха чули клюката. Хвърли дневника на малката катедра, огледа скептично черната дъска, чакайки, а след минута тишина огледа намръщено и класа.
- Нямате ли "Клас стани" и "Клас мирно"? Или аз трябва да го кажа? - добре де, много добре знаеше, че не го бива в техния език... може да имаше огромен акцент, но със сигурност го разбираха. - Нещо да ми има на лицето?

Селесте погледна към момчето и прихна да се смее. Беше мършав, а не със здраво и атлетично тяло, имаше смешно лице и изглежда бе голям мрънкалник.
- О, извинете ни господине, но защо не ни се представите? Ние сме вече в 10-ти клас, за да имаме клас стан и и мирно, но това не пречи вие да привлеете вниманието ни...хахаха, както и направихте. - примигна чаровно и м се усмихна, красиви бели зъби блеснаха пред очите му .

- А, значи сте десети клас. - честно казано беше ли погледнал с кой клас има... не си спомняше... Е, ъ, голяма работа, не беше голям пропуск, нали беше разбрал.
Усмихна се на собствения си така наречен гаф и дръпна вратовръзката, за да я разхлаби. Всъщност, можеше да се измъкне с това, че в неговата страна практикуваха този обичай дори и в дванайсти клас, макар и това да бъдеше една благородна лъжа.
Интересно бе и кое бе толкова смешното, надяваше се само да не е акцента. Е, момичето не изглеждаше да е имало това предвид...
- Добре, добре, извинявам се, моя грешка! Старомоден съм, но да не губим време. Аз съм Ноа Филис и замествам вашият господин... Данте, мисля? За около месец, докато болният му крак не се излекува, за да може да се придвижва отново както преди. Ще бъдем заедно за кратко в часовете по френски и се надявам да се сработим добре. - нарочно смени името си без окото му да мигне. Не искаше ако някой е чувал за него тук това да причини някакви проблеми. - Имате ли въпроси към мен?

Всички се омълчаха и се загледаха в него. Някои момичета доста го харесаха, други пък бяха заети с това да гледат други хора в класа, като Селесте, която от няколко години бе влюбена в отличника на класа, който стоеше на два чина пред нея в другата редичка. Той бе рус, зеленоок, с леко набола брада, но яко, силно тяло. Доста момичета въздишаха по него.

- Прекрасно! - и наистина беше. От това излизаше, че всъщност нямаше да е толкова трудно, колкото с ужас му бяха описали някои учители. Какво, тези ученици тук не бяха толкова страшни... или бе защото той не бе толкова по-стар от тях... Взе дневника да провери кой кой е и кой го няма. Месец бе малко, затова се надяваше онези, които го наблюдаваха да не си помислят нищо сериозно, не знаеше какво им е в главите. А той самият... имаше сериозни неща за обсъждане в двореца така или иначе.
О, като се замислеше за двореца... принцесата значи бе тук, в класа... зърна името за миг в списъка, докато викаше първият по име. Нямаше как да го сбърка... Е, значи с нея щяха да се видят и след това, така ли? Ако слизаше на вечеря може би... същото момиче, което бе заговорило първо? Ясно... Напълно ясно му бе, че тя тук бе съвсем обикновена ученичка. Бързо привърши проверката.
- Така... мислех си като нов учител да пусна някое и друго контролно, но се оказа, че съм сбъркал класа... тогава пък ще правим скучен, гаден преговор... Да видим кой как е с френският, за да може заместникът да се ориентира! - и естествено изсипа един куп непознати текстове от учебника и граматически упражнения, с които нападаше един или друг ученик на случаен принцип. На принцесата за жалост й се падна текст... жалко, беше открил, че граматиката е по... забавна...

- Правите го нарочно...-изсъска тихо, щом видя теста. Беше с трудна граматика! Тя, принцесата, пак не й провървя... Прехапа леко езика си и сграбчи химикалката. Написа името си и бързо попълни теста, въпреки че доста от нещата я затрудниха.
Към края на часа си предаде теста; тя не бе обърнала внимание на учителя и на това, че всъщност той щеше да бъде мъжът й.

Надявал се беше да не се наложи да бъде... мъжът й... но не му се вярваше вече да има връщане назад. Както и да бе. Сега бе избутал тези неща възможно най-далеч в мислите си, защото го дразнеха с постоянното си напомняне и го притесняваха.
Довечера... щеше да се разбере изхода. После? Не знаеше.
Все пак, сега доволно направи една купчинка тестове, на някои от които видя по-скоро рисунки, отколкото решения, но... е, и затова си имаше оценки... дали пък нямаше и някое тайно съобщение?
- Сега нека късметът бъде с мен. - прошепна си на родния език и се засмя. Как изобщо щеше да се върне обратно в учителската стая, или... грешките на теста на принцеската привлякоха вниманието му, както го държеше. Бавно повдигна вежда в учудване. Толкова ли... трудно бе наистина... Само ако можеше да я пита направо дали изобщо бе мислила, колкото и грубо да звучеше... Задоволи се пак с една въздишка и малко френски - Надявам се поне говоримо нещата да стоят друго яче...

След края на часовете бързо се прибра вкъщи, за да си вземе душ и да прекара един прекрасен ден, почивайки си. За съжаление обаче.... съвсем бе изключила за бъдещите си гости, които щяха да "съсипят" животеца на това 16 годишно чадо.

Може би положението в училище бе "ужасяващо"... просто заради ето тези неща!! Беше сбъркал, определено... не трябваше да дава тест... щяха да си четат и превеждат уроците и готово... ужас!
След като прекара доста време в учителската стая в чудене колко и какви оценки да постави, си тръгна най-сетне привършвайки. Проклятие, това съвсем не бе краят, сега трябваше да бърза! Ако закъснееше за срещата? Нямаше да е особено прилично, даже - никак.

Така че се появи в уреченото време почти като по магия, успял да мине някак през "малката" квартира, която си беше наел, за да се подготви и стегне.
Настаниха го в някаква чакалня и му предложиха чаша чай, явно се чудеха дали няма астма... дишаше така, сякаш беше бягал от тук до Франция и обратно. Костюмът правеше нещата още по-зле... Поне не бе закъснял и все още готов за "преговори", освен ако баща му вече не ги бе направил вместо него, разбира се.

Госпожицата вече бе с вкиснато настроение, но доста красива. Сините й очи бяха подчертани с подходящ грим, а устните й с червен блясък, придаващ й доста по-зрял вид. Косите й бяха прави и пуснати, освен лекия обем отгоре, който бе украсен с малки бели цветчета.
Роклята й стигаше до коленете, а обувките й бяха високи и показваха прелестните крака, които момичето имаше. Цветът й бе черен, а самото облекло подчертаваше тялото й, но... хаха, нормално, че щяха да приготвят принцесата точно така, като й предстоеше сватба.
Заведоха я долу и първото нещо, което видя бе не бъдещият си съпруг, а момчето, в което е влюбена-съученикът си, стоящ с букет цветя на вратата и разговарящ с прислужница.

Така... сега беше по-добре... достатъчно добре, за да може да стане и да се разходи из стаята. Като по правилата, не биваше да се разхожда много сам наоколо... е, може би от любопитство само след малко да излезеше навън... Чуваше разговори пред вратата, но не искаше да ги прекъсва.
Какво щяха да му изпречат на пътя сега? Как да откажеше сватбата, за която му натякваха родителите... как изобщо се беше стигнало до това?! Въпросите пак го заляха като океан и пи още една глътка от чая.
Трябваше да прави нещо, за да се отърве от досадното чакане. Кой говореше толкова пред вратата? Може и да бе по-далеч, коридорите предаваха ехото от гласовете.

Първо разбира се се приближи към момчето, което я чакаше в стаята. Едва ли то щеше да остане равнодушно при външния й вид, но тя щеше да забележи дори само по очите му мнението му за бъдещата му съпруга.
Нямаше трпение обаче и да се види със съученикът си, който я караше да настръхва само щом го види.

Едва не се сблъска на входа, както се беше засилил, но навреме едва ли не отскочи назад като опарен. Понечи да се извини вероятно на някоя мила слугиня, която се беше загрижила за здравето на някакъв чужденец с откачен акцент, който едва дишаше преди малко.
За негов "късмет" вече беше виждал, ъ... съпругата си или тази която гласяха за такава, така че знаеше как изглежда. Все пак промяната беше доста очевадна и за миг едва ли не остана с отворена уста, за да каже... нещо, а чак после се окопити.
Тя беше красива... наистина беше... но беше и твърде млада, за да я дават за съпруга на когото и да било... е, можеха да му се смеят на твърдението, но си беше объркан. Не искаше да се жени по политически причини и само защото така му бяха заповядали.
- О, извинявам се. - сети се да каже по някое време и да направи път, ако някой решеше да влезе.

С усмивка на лицето си тя кимна и рече:
- Изчакай само за миг.-изтича до вратата, за да види какво сеслучва и тогава момчето й подари букета.
- За теб са, от доста време ми се ще да призная чувствата си към теб...-започна той, но слугинята му затвори вратата под носа и бързо забута принцесата към бъдещият й съпруг.
- Извинете ни за забавянето, сър, но тук имахме малък проблем.-засмя се притеснено жената и подбутна изумената принцеса, която стискаше цветята си.
- Вече се познаваме, и все пак, Селесте Палада. Твоето име обаче не знам дали е точно така, както го представи в час.- намигна тя и се настани на един от фотьоилите, където пък скоро щяха да седят родителитей, защото тъкмо слизаха п стълбите.

- Съвсем същото, само че завършва не на "Филис", а на "Луис"... Ноа Луис. - просто и кратко отвърна, кимвайки спокойно, за да успокои донякъде прислужницата. Би й се скарал, да... момичето току-що беше получило цветя, нещо, което той пък не носеше, за да се опита да накара родителите й да разберат, че не е заинтересован по някакъв начин от избора на съпруга.
Не беше особено приятно да го изпреварваха, но пък... както и да бе. Кой на шестнайсет би искал да се ожени... той лично не.
- Защо, госпожо, не донесете една ваза? - кимна към прислужницата, за да не гледа притесненото й лице. - Срамота е да оставяме цветята да изсъхнат без вода.

Семейството й обче си помисли, че именно той е дал букета и само се спогледаха. Жената пък потопи цветята във ваза и ги остави да говорят.
- Добре дошли в кралството ни, заповядайе, седнете.

- Да... благодаря за топлото посрещане. - най-важното бе... сигурно да държи на своето, когато разговорът се обърнеше към неприятното. Със сигурност щяха да стигнат до някоя повратна точка. Но единственото, което направи сега, бе просто да седне точно както все едно си бе у дома и да се усмихне. - Поднасям извиненията от страна на баща ми, който много съжалява, че не може да дойде тук днес. Натовари ме обаче със задачата да водя неговите дела, доколкото това ми е възможно. Простете, ако младежката ми глава обърка някоя цифра. - настоя, разбира се за това, че щяха да говорят предимно за скучни стоки, пари или подобни.

О, да, те трябваше да помогнат на финансово закъсалите Паллада, а пък семейство П. щяха да поднесат извиненията си и да сключат мирен договор с тях, както и всъщност сториха, въпреки опитите на Ноа да се измъкне от сложната ситуация. Погледът на бащата на Селесте бе остър и пронизващ, и караше повечето младежи да искат по-скоро да приключат разговора си с него. А Ноа не бе изключение, или поне мъжът така вярваше.
- Е, в такъв случай церемонията е утре от 9, не закъснявай.- каза му мъжът и след това стисна ръката му.
Всичко бе подготвено отдавна, очакваше се само отговорът на момчето, за да могат да подпишат документа.
Селесте не взе каквото и да е участие в разговора, защото бе много развълнувана от признанието на Джак, но за съжаление чу последното"уТре, 9, не закъснявай", което пък разби малките й илюзии на парченца.

- Ще опитам. - прозвуча като шега или подобно, макар че кипеше от гняв заради собствената си невъзможност да направи нещо. Все пак, беше положил усилията да не му личи и да бъде спокоен, че дори и да пуска "френски шеги" отвреме навреме, но не беше така.
Колко лесно щеше да бъде всичко, ако само кажеше "Не", като малките деца и да откажеше. Какво щеше да го интересува мирът и финансите... но не можеше да се измъкне... Само ако имаше по-малък или по-голям брат, изобщо нямаше да му пука...
Какво пък... политически брак, дори не бе нужно да разговарят после... за жалост това обаче не го успокои.
В крайна сметка, зверски победен... дано утре хванеше настинка, за да се отложи работата... Почти не запомни нищо от последвалите сбогувания.
Проклет да бъдеше баща му...

Бащата се направи, че не е чул думите му и щом му пожела довиждане, се качи в стаята си.
- Е, значи утре ще се оженим. Да знаеш не искам нищичко от теб, нито вярност, нито излишно преструване, само свобода. Аако си съгласен- няма да имаме никакъв проблем, ние двамата. - усмихнато му каза тя и го потупа по рамото.

- Има си хас да нямаш и свобода... - той можеше да е дете за някои, ама тя беше още по-голямо дете... да я кара да играе ролята на съпруга, която не й отиваше, нямаше да има смисъл. А пък и той... той не можеше да възприеме това и не му харесваше. Беше едва ли не смешно.
Не му харесваха и много други неща, но нямаше думата.
- Само внимавай, дечко, защото първите дни ще ни наблюдават много... да не обърнем нещата от мир във война.

- Стига да спреш да ми казваш дечо, ще сме в мир!- каза тя и поклати показалец във въздуха. - А сега до утре, ако искаш остани тук, има приготвена стая за теб, аз си отивам в стаята. - каза тя, но всъшност чакаше удобния момент да намери Джаки, за да му признае чувствата си! И да му каже, че ще се жени...

- О, не, благодаря - махна в отговор на предложението да остане. Щеше да му се види по-ужасно и от затвор след поражението. Колкото пък до името, с което точно преди малко я бе кръстил... щеше да си помисли. - Приятна вечер.
Защото със сигурност тя имаше по-неотложни работи от това да спи, съдейки по вълнението. Излезе си сам и тръгна да си дири превоз, защото не живееше особено близко. Да, проблем щеше да е само, ако от толкова голямата свобода за нея излезеше война... но това щеше да го мисли друг път.