Кралство "Паллада"

На тези госпожици сигурно им пазеха хубавите личица, защото той и да искаше не можеше и звук да издаде. С тази лепка на устата - абсурд. Нервен беше и това никак не му помагаше особено, а и сигурно вече беше свалил няколко кила от усилието да се справи по-бързо. Въжето щеше да поддаде само след още няколко ръчкания... надяваше се, и то преди наоколо да са се събудили... а и да го направеха, бяха "ценна стока", ако можеше да разчита на думите на похитителите... едва ли щяха да пострадат...
Готово! Въжето падна след последното по-голямо усилие и той бързо отлепи тиксото и се зае с краката си, използвайки джобното ножче, единственото ценно нещо в момента. Първо се спусна към събуждащата се, пък макар Селесте да имаше по-належащ проблем. Колкото се може по-безшумно... запуши устата на девойката с ръка, понеже виждаше, че вече е в съзнание и се наведе, за да й прошепне с най-тихия си възможен глас предупреждението си
- Госпожице, преди да отворите очи ме изслушайте внимателно. Ние сме похитени и сега сме на кораб. Ако издадете какъвто и да било звук всички сме мъртви, затова искам да сте извънредно внимателна. Ако мислите, че лъжа, отворете очи и вижте истината. И ако можете да ми помогнете, като не пречите или с нещо друго, ще съм особено благодарен. Кимнете, ако сте разбрали, но действайте бързо. - нямаше си и на идея как би измъкнал всичките, но и със сигурност никога нямаше да се получи... но не пречеше да се опита да ги запази живи поне сега. Никой не беше толкова тъп, че да не остави охрана, дори и за да зарадва някой от хората си при възможността да изнасили някоя например или знаеше ли човек...

Жената кимна оплашено и се ококори, щом вдя множеството девойки, всички от тях в безсъзнание, приличаха на трупове... Това я стресира, а щом видя кървавата локвичка около тялото на съвсем непознатото момиче, малко й оставаше да писне. Кимна към нея и преглътна тежко.

Купонът на мъжете продължаваше, а пазачът похапваше сладко-сладко кебапче.

Селесте беше изгубила много кръв, състоянието, в което се намираше, можеше да бъде описано с една дума...

- Тя ми е съпруга. Ако тук има медицинско лице ще ни е от помощ. - макар че сърцето му се сви още докато го казваше. Можеше да е вече прекалено късно, а времето им бе било толкова ценно... Някак не му се искаше да намират лекар или сестра сега само, за да отбележат часа на смъртта й, въпреки, че надеждата умираше последна. Освободи събудилата се внимателно от въжетата и си пое дъх отново. - Внимавайте.
Почти не се срина, приближавайки Селесте. Както стресът, така и всички нерви си казваха думата. Не сега му беше времето да се отпуска, но нямаше и да издържи, сякаш го бяха натоварили с тонове тежести. Но въпреки всичко отвърза момичето и превърза раната с част от връхната си дреха. Въпреки, че се нуждаеше от незабавен преглед, нямаха нито средствата, нито хората, нито... нищо... поне можеше да спре кръвта, доколкото беше възможно и да се надява на... чудо. Ако бе бил повече дни в Лазарет във военния лагер...

През това време жената отвързваше другите жени, все още намиращи се в безсъзнание. Въпреки, че беше доооста уплашена, тя си пое дълбоко въздух и реши да действа така, сякаш всичко бе на живот и смърт (а не беше ли xD)
Селесте сякаш бе изпаднала в кома; това не можеше да се установи от прост човек, а лекар. За другите просто бе в безсъзнание.
Пазачът започна да си тананика някаква песен и продължи да се наслаждава на месните изделия, намиращи се в чинийката му... или по-скоро, вече едва ли не изчезващи от там.


Въпреки че жената действаше спокойно, не всички бяха като нея---

Не можеше да направи нищо повече за нея. Затова след минути, които бяха цяла вечност за волята му поне, успя да се изправи и стисна джобното ножче по-силно. Изпуснеше ли го - край с единствената защита, с която разполагаше. Въпреки, че те можеха да ги надупчат и през стените... поне една малка защита...
Много се съвземаха... все някоя щеше да се разпищи или разплаче. Не можеше да ги вини за това, но в същото време и нервно изцъка - не му бе времето сега! Не можеше да мине през всички... Освен да се подготвеше да се пребори с когото дойдеше, разчитайки на засада? После накъде - и той не знаеше... то не, че се надяваше и да победи - сравнение с него всички бяха здравеняци, най-вероятно. Но по-добре, отколкото да бездейства, затова остави момичето отново само за малко и се покри близо до вратата, в случай, че някоя не схванеше ситуацията и нещо се объркаше... а сигурно щеше. И как изобщо да се измъкнеше, наистина? Можеше ли да стигне дори до някоя лодка...

- О, така ли... разбирам, разбирам... - някакъв глас се приближаваше към стаята, изглежда непознатия мъж говореше по телефона си и онова, що имаше да каже, не бе от най-голяма важност. - Какво става с тия вътре?
- А, м, шефе... ни гък, ни звук, сигурно още не са се свестили. - измляска мъжа исмутено скри едното кибабче зад гърба си.
Плешивия шеф потърка замислено брадичката си и без да отдава голямо значение на храната, с която се тъпчеше неговия поданник, просто въздъхна и направи крачка към вратата с матирано стъкло.
Отвътре хората можеха да видят приближаващата се сянка, без да разпознаят лицето и чертите й. Свестената жена погледна стреснато към принца и вътрешно започна а казва последната си молитва, едва ли не вече знаеше, че ще ги убият.
- Край... целия ми съзнателен живот не съм направила нищо за себе си, а сега, сега...чак сега осъзнавам, че ми се живее... - започна тя да хлипа отчаяно, изглежда бе поредната заблудена девойка, с окован в консервативни вериги ум, никога не се опитвало дори да отстоява позицията си; да мисли самостоятелно или да бъде просто и ясно себе си. Живееше според другите. А сега, когато в главата йс е въртеше мисълта за смърт, която хората неминуемо сравняваха с тъмнина, гниене, нещо отрицателно, онова вътрешно желание да върне времето назат все повече и повече напираше в нея, а отчаянието вземаше връхна точка и не след дълго покоси слабите й нерви, при което тя избухна в див плач.
- Няма да умра, не! - лицето й бе червено, а сълците се спускахапо очите й, можеше да изглежда полудяла в очите на другите, но щом вратата се отвори, тя хукна към невъоражения шеф с един от столовете и го цапна в главата, при което не го събори на земята, но успя да му нанесе достатъчно болезнен удар, че да предизвика гнева му.
- аЗ НЯМА ДА УМРА! - говореше тя и дори не усещаше в каква ситуация поставя себе си и другите. - ИСКАМ ВЕДНАГА да ме освободите! Иначе... - ето тук се осъзна. Осъзна как под въздействие на емоции буквално бе убила и последната прашинка надежда за спасение. Тя нямаше нищо срещу тях, особено тук, на този кораб, незнайно накъде пътуващ, невъоръжена...
*Пляс* силен шамар се заби в меката, красива кожа на младичкото й лице, а тя изхвърча сигурно метър назад, блъскайки се в Селесте, която бе в безсъзнание.
- О, събудили сте се... И колко мило, знаех, че ще започнете с опитите за бягство, затова реших да не ви разочаровам и да направя всеки ваш опит неуспешен. - засмя сеи дружелюбна, лицемерна усмивка(- редица от прекрасни, бели зъби, можещи да се сравнят с перлите блесна пред тях,) цъфна на чаровното му лице. - Завържи ги. - смигна на момчето- Аз нарочно оставих вилицата там. - след това изведнъж изкара пистолета от джоба си и стреля по една от тъкмосъбуждащите се дами. Право в главата. Червената гъста течност се стече по челото й, а главата й висна надолу... Ужас, точно ужас се прочете в очите на глупавата пострадала от силните му шамари жена.
- Ако се опитате отново да избягате ще има друга жертва, нищо чудно да е някой много по-близък, отколкото ви се ще. - задържа милия си поглед върху французина, аслед това излезе и заключи вратата.

- Малоумник. Наблюдавай ги внимателно на КАМЕРИТЕ. - включи малкия монитор и хората се появиха на него, стоящи неподвижно, сякаш бе просто някаква фалшива снимка с цел замазване на очите. - Сега натисни това копче. - натисна червено копче и всичко започна да изглежда реално. - Ако някой се опита пак да бяга- викни ме. Аз не се шегувам. И ако отново ги изпуснеш, да знаеш, ти и тлъстите меса, които ядеш, ще бъдете погребани в дъното на океана. М? - заплашително го удари по бузата. - Айде, връщам се на купона. - и не след дълго фигурата му изчезна в тъмнината.

***

В същото време кралство палада вече бяха вдигнали на крак полоцията, защото децата не си вдигаха телефоните; не можеха да бъдат проследени и паниката се бе разпростряла из цялата къща...

- Да... благодаря ти... - мисълта му се изплъзна, макар че главата му беше напълно празна и сякаш още ходеше полусънен... ако изобщо имаше сън, който можеше да е толкова ужасяващо реален. В някаква част от него проговори твърде недостатъчното военно обучение и той прибра джобното ножче в едната си обувка. Нямаше шанс да го използва... и едва ли щеше да го има на този етап. Поизправи се, когато вратата се затръшна и се олюля, преценявайки, че нито един от плановете едва ли щеше да е успешен... но наистина, какви ти планове?
Тук нямаше място за планове. Дори и да излезеха на палубата по някакво чудо, щеше да ги чака само море. Да откраднеха някоя лодка ли? Докъде щяха да стигнат? Да намереха телефон? На кого щяха да се обадят? И със сигурност щяха да бъдат мъртви много преди някой да е дошъл...
- Махай се. - почти грубо подвикна на първата събудила се и седна до съпругата си, която, страхуваше се, можеше много скоро да загуби... не можеше да ги помоли за помощ... по-скоро щяха да му се изсмеят, отколкото нещо друго... а и по-добре бе да не я представя за своя съпруга, защото не изглеждаше реално така или иначе...
Обърка се и го налегна както умората, така и целия ужас от всичко случващо се. Толкова много неща, че дори не можеше да се съсредоточи, за да... мисли... Страхуваше се от момента, в който, може би... тя щеше... не, не биваше да мисли за това. Докосна лицето й и се усмихна горчиво. Панираше се... не знаеше какво да прави. Ако тя беше жива и здрава... колко по-лесно можеше да я пази... дори, колкото и невъзможно да изглеждаше, можеше да опита да излезе с нея... но сега не можеше да я остави тук. Искаха или не всъщност бяха... почти като завързани заедно. И ако искаше да запази поне малкият шанс... може би наистина не биваше да рискува в тази ситуация.
Забрави за другите... не можеше да получи помощ от няколко уплашени жени... или по-скоро... нито те, нито той, щяха да знаят какво да правят... как да излязат... или как да се спасят... Един човек беше мъртъв вече... Беше виждал смъртта и преди, но това беше брутално. Радваше се, че не е близо до... нея.
Ако баща му знаеше... щеше да знае и какво да прави... и може би да му даде съвет. Франция беше обаче много далече.