Кралство "Паллада"

- Хайде, пожелай ми късмет и стискай палци да се справя отлично! Че имам соло!! - триумфална усмивка заигра на лицето й. Тя се завъртя и хукна към мястото, на което се намираха танците й.

- Да, да, да - беше махнал с ръка, макар че със сигурност тя вече не го виждаше още щом вече тичаше към вратата. Неговите неприятни задачи... те бяха по-важни преди всичко, така че нямаше значение.
Първо... трябваше да се измъкне от прислугата и да иде в апартамента си под наем...
А, да, и от тъщата си трябваше да се измъкне... и от бащата... Като гледаше колко е празно нямаше как да не стане и спокойно закрачи по лабиринта.

Бащата на момичето работеше в кабинета си; листите бяха наредени в две огромни колони, извисяващи се десет сантиметра над главата му, а пред него самия стоеше един, който караше вената на челото му да изпъква, а капчиците пот да се стичат по прошарените му страни... Трудно бе да си известен, мислеше той и оглеждаше притеснено бележката. Кабинетът бе заключен.

Майката лежеше на дивана в стаята си, а бедна девойка стискаше десет лака в скута си и изпробваше всеки цвят на различен нокът, докато вещицата не реши кой от всички приляга най-много на настроението й в момента.

Малката (голяма) стискаше сака си и се връщаше от тренировки, когато очите й се спряха върху отворените врати на къщата му... И момичето, притискащо бедра в неговите... увило ръце около шията му... предаващи и приемащи бактерии чрез езика си... Чантата падна на земята и пластмасовата бутилка с вода се спука, обгръщайки всичко вътре с влажната си прегръдка.
Вътрешна празнота приклещи цялото й същество; разпростря се из вените й, достигна всеки един орган, включително и мозъка, което доведе до пагубния край на хубавото й настроение. Беше разярена. Сърдита. Недоволна. Раздразнена. Ревността бе опасен звяр, дебнещ подходящия момент да покаже силата си... А точно сега бе най-силна. Нямаше смисъл от нея, защото девойката бе щастливо женена, да де... с уреден брак, платен, нечестен, нямащ нищо общо с любовта и страстното желание (тя все още вярва, че между любов и страст няма разлика).
Въздъхна тъжно, повдигна чантата си и щом погледите им се срещнаха, тя вдигна гордо брадичка и продължи към дома си, а вътрешно... вътрешно преряза гърлото му с брадва. ( oh, well XDDD)
- ПРИБРАХ СЕ!- кресна тя и стовари тежката чанта на пода пред вратата, като фурия, обгърната от мрак и яд, тя се понесе с не особено ефирните си движения към стаята си, очаквайки да срещне погледа само и единствено на белия пухест мечо, който щеше да пребива и прегръща едновременно; хапе и целува също. Искаше обаче да бъде сама; щом влезе в стаята обаче, очите й срещнаха чуждите две...
- Да, здравей, само че съм в лошо настроение, съжалявам. - думите се изстреляха от устата й, докато сваляше гривната и гердана си. Свали клина, а след това и потника от тялото си, оставайки само по бельо. - Нямаш намерения да оставаш в стаята, докато се преобличам и повече, съм гола, нали? - сега можеше да я захапе доста силно, като змия дори, напомняйки й брачната халка и подписа, който бяха сложили... и Парите, КОИТО родителите й взимаха от неговите.

- Но глупости! - възкликна той, като можеше да се гордее с това, че дори го каза на нейният език... Много мило, наистина и, боже господи, колко невъзпитано от негова страна - да чете френския си вестник на дивана в нейната стая, удобно разположил крака на една съседна табуретка. Едноминутен поглед към влизащата с трясъци девойка му бе достатъчен, за да си помисли, че днес някоя хала се е вселила в нея. Наблюдаваше я докато започваше да се преоблича, хвърляйки безразборно дрехите и украшенията наоколо. Ха... тинейджъри...
Махна краката от удобното столче и сгъна вестника с три резки, но точни движения, точно както правеше с документите, които у дома имаше за работа. Точно така, тук дори нямаше работа, а пък тя... Никога не би и помислил да я попита какво й е, поне не и сега, щом очевидно искаше да се навилнее сама... вероятно.
- Извини глупавият си съпруг, отивам да хапна. - изправи се и се протегна. Виенските кифлички и каната с горещо кафе още стояха на масата, но не му се обядваше с кака Хала... о, съпругата му, тоест... Страхуваше се само някоя ваза да не полети в негова посока, но едва ли състоянието й бе толкова... сериозно.

Проследи движенията му с остър, намръщен поглед а след това метна възглавница към вратата. Аргх! Не понасяше подобно отношение! Как си позволяваше ОНЗИ да прави ПОПДОБНИ неща, сякаш иска да бъде ВИДЯН именно от нея! Ами да! Тази идея веднага озари съзнанието й; очите й се ококориха в красивите завеси; ръцете й се притиснаха към корема, а той иззвуча недоволно, подсказващ явна нужда от храна. Нищо! Сега по-важно бе прозрението, което я осени, а именно... НЕГОВОТО ЖЕЛАНИЕ ТЯ ДА РЕВНУВА! Едва ли той се бе досетил, че тя ще се досети веднага, щом го види там. Ха ха! Злорадстваше, разбира се, щастието, примесено със задоволство се стичаше като разтопено злато по вените й цялата й същност.
Второ по-силно сръчкване от страна на корема й и тя реши да си сложи една зелена рокля, обсипана с перлички; пантофи за вкъщи и... като фурия се запъти надолу.
Без да забелязва съпруга си, извади шоколадовия кекс от вътре, киселото мляко също; наряза си ябълка и за по-малко от десет минути всичко се стопи!
- Прекрасно. - доволно потупа плоския си като палачинка корем и погледна самодоволно към Ноа.

- Радвам се за теб... - подхвърли, мислейки си в същото време за това как дяволски бързо, поне привидно, им минава на момичетата на нейната възраст. Е, беше почти сигурен, че има още да вилнее, но нямаше никакво желание да я дразни... въпреки че беше добра идея! Или пък по-добрата бе да й напомни, че има да учи по френски... не, не, първата...
Седеше на мястото, което обикновено слугите заемаха. Още като беше дошъл вчера беше предпочел това място пред другите. Боже, едва вчера! Въртеше малката шапка на пръста си и отегчено бе наблюдавал досега как храната изчезва пред него.
- Бих се обзаложил, че с такова темпо би спечелила състезание по надяждане. Опитай някой път.

Стрелна го с поглед
- Надявам се дори не се опитваш да намекнеш, че има вероятност да напълнея, а само се възхищаваш на темпото, с което храната се губи в стомха ми? - оплези се и довърши една поничка, сетне издърпа вестника от ръцете му и се засмя - Понякога си много скучен! Хайде днес да правим нещо интересно и качествено (забележи думата) като например... Да идем до панаира! А, а? Айде, старец!

- Какъв панаир? - повдигна вежда малко недоверчиво. Щеше да пропусне темата за надебеляването.
В действителност обичаите на тази страна му бяха напълно непознати. Във Франция най-големият празник бе, когато беряха гроздето например... тук нямаха грозде! Но, чакай, преди всичко... какъв панаир, като вчера, когато бе минал, нямаше нищо?! Чакай малко...
- И, о, моля те, "понякога"... ние се познаваме едва от вчера!

- И това вчера ми бе напълно достатъчно,з ад а разбера аква скучна натура си! Но винаги можешд а се поправиш, като ме изведеш и ми покажеш колко щуротии можеш да направиш в рамките на два часа. Хайде. Има нещо акто панаир, той си е често тук, като се замисля три пъти годишно минава, така че... Може да си купим маски, да се качим на влакче на ужасите, мммммм....нямам търпение, хайде, хайде!

Нямаше часовник, но вероятно бе към един на обяд... значи нямаше шанс баща й да го извика, за да обсъдят така належащите проблеми, които се нуждаеха от финанси, които незабавно да дойдат от Франция и... ох...
Панаир с маски и влакчета... ако имаше и къща на ужасите, може би... Нямаше никаква причина да се "поправя". Неговата роля беше да играе скучният досадник, от който имат полза, но не и нужда. Така го бяха посъветвали приятелите му у дома. "Иначе щял прекалено да се харесал"...
Нахлупи капата на главата си и се изправи за пореден път - местеше се само от стол на стол днес, като че ли.
- Жалко, че ограничението е два часа тогава. Води и да се надяваме, че няма да ме предадеш на някой маскиран с нож... майка ти като че ли има страх "нещо да не ми се случи"

- Hahaha,знае каква е щерка й защото...- каза тя, но когато тръгнаха към панаира, тя отново извърна глава към съседите и... него, но сега не бха отвън, вратата бе затворена и вълна от предположения заля съзнанието й. Можеше да се случват какви ли не неща; въздъхна раздразнени о стисна ръката му.
- Е, искам да ям захаросана ябълка. Повече не мога да си позволя след обилното количество храна.... - щом отидоха тям, тя наистина излапа една захалосана ябълка, но само това. Принуди го да се качат на най-страшното влакче! Спускаше се от 4 метра през един тунел, закриващ всичко, а вътре какви ли не неща сед случваха на горките хорица... - хАЙДЕ, Ноа, да видим кой е по-бъзльо. - сръчка го и го задърпа натам.

- Вече знам кой ще се окаже такъв - подхвърли уверено в отговор, или поне така звучеше, след като той почти не говореше през цялото време. Не беше лесно за два дни да привикнеш, че всички наоколо ти внезапно са сменили езика. Само че той просто се подсмихна и изпука пръстите на едната си ръка в готовност за "бой", когато се настаниха набързо на свободните места. - Да не искаш да се преместим на първите седалки? Сигурно трябва да е най-неприятно, след като ще изпиташ нещо пръв.

- Виж, че първите са заети, иначе щяхме да сме там. Обичам бързите скорости, а това направо ще ми откъсне главата! - разкиска се и седна на седалката.
Щом го пуснаха, тя стисна силно дръжките около себе си и затвори очи... Пуснаха ги надолу, а чувството бе, все едно падаш в някаква бездънна дупка или черна яма, светлините изчезваха с всяка изминала секунда, докато не стана мрак, започнаха да се чуват различни звуци, да те целят с различни течности, наподобяващи желе, залепващи се за тялото ти и оставящи петна по дрехите ти... В следващия момент рязък завой и всички минаха в лявата част на уж правия тунел. Чу се силен писък, изстрел и... Изведнъж всичко пропадна, докато дни е забавляваха, Селесте усети рязка болка около лявото си рамо. Сякаш метален куршум се бе забил в кожата й и сега слизаше бавно надолу, а не бе излязъл от другата страна. Но какво беше това? Още един изстрел, по-точен, който изтръгна нов писък, но не от нея, а друг човек. Не във влакчето, а извън него. Нещо се случваше, при това навън, но на нея й се приспа... Изгуби съзнание. А отвън продължаваше неразборията, крясъците се усилваха, а скоростта на влакчето бе неознаваема и ... май скоро щяха да се забият в дъното на нищото.

Нормално влакче... но както винаги не одобряваше тези глупости, които сега се залепиха дори на лицето му. За бога, той обичаше тези си дрехи! Винаги се надяваше, че ще минат без тях и всеки път се заричаше да накара хората от панаира или каквото и да беше да му се изплатят за това, което му причиняваха...
Това го мислеше преди да стане нещо неочаквано и усмивката му почти да секне. Както държеше шапката на главата си се присви почти инстинктивно, когато резкият завой едва не го накара да спре да диша. Изведнъж всичко някак се преобърна. Само преди няколко месеца беше излязъл от армията, но още безпогрешно можеше да разпознае напълно нетипичното за увеселително влакче нещо. Изстрел... Като по команда в тъмното започна пълна неразбория само за секунди. Проклятие, дори и да се огледа, нищо не можеше да види и на три сантиметра пред себе си... нито пък момичето до себе си, нито когото и да било. В главата му се заформи някаква ругатня, но нямаше време за нея... скоростта се увеличаваше и паниката - също. Главната причина и в него да се прокрадва страхът от цялата тази суматоха. В един момент си беше изгубил целия разум. Трябваше да намери начин да... излязат. Бяха по средата, ако се свиеха също имаха минимален шанс... Нямаше време! Всичко вървеше прекалено бързо, а той не беше свръхчовек. Дръпна момичето до себе си, странно безжизнена в този момент, което бе истински плашещо и я прегърна, свивайки се възможно най-много в тясното пространство, което щеше да се окаже или късметлийско... или техният гроб... страхът му шепнеше само и единствено това и не можеше да пропъди думите. Стисна очи и се помоли минималната защита за нея да е по-благосклонна, ако всичко това не бе някаква шега... едва ли бе...

Той можеше да усети топлата течност, която се спусна по дланта му, щом прегърна инстинктивно момичето. Беше кръв и не бе толкова трудно да се досетиш, това щеше да обясни състоянието й на секундата.
Влакчето не спираше, а писацъте и шумовете се увеличаваха. Влакчето се заби в преграда от решетки и я откърти, а хората от първите два реда бяха мъртви, телата им- размазани, кръвта се стичаше като рекичка около всички, а хорат аот по-задните редове можеха единствено да настръхнат от шок и ужаса, който се разкри пред лицата им. "Лапите светнаха" или с други думи влакчето бе разрушено, а слънчевите лъчи достигнаха и най-тъмните кътчта на стоманения тунел. За съжаление обаче никой не се претече на помощ, никой дори не повика линейка... Кръвожаден, мъжки смях разцепи за секунди обзелата връх тишина, породена от паниката на "публиката" и предизвика нова вълна от страх, давеща ума ти с дълбочината си.
Мъртвите се бяха спасили, живите... може би щяха да ги последват. Последва нов изстрел, но този път към въздуха, с което да привлече вниманието им. Изглежда непознатия "гангстер" изобщо не се притесняваше, че има-няма 20 човека умряха в страх и адски мъки на това влакче, че лицата им бяха размазани и щяха да бъдат познати от документите им; това кръвожадно създание, което сотеше и стреляше нямаше нито сърце, нито способност да чувства нещо, освен...адреналин. Да, адреналинът му се покачваше всеки път щом му се наложеше да убие някого, да го нарене на пърченца; обичаше да гледа как ножът му преминава през гладката, нежна плът на някоя девойка, през главната й артерия и тя започва да шурти неспирно; или да отреже нечий език- прекрасно, говорът го побъркваше и караше да върши глупости. Тези писъци можеха единствено да го принудят да ги изспостреля всички, въпреки че губеше цялото удоволствие от отнемането на животите.
Силен шум разкъса "спокойствието" на скритите във влакчето и той ги изгледа всички; след това се оказаха заобиколени от още сто мъже, които едва ли бяха единствените от групата му... Щом бяха успяли да приклещят цял панаир, значи... значи слдваще нещо голямо и опасно.
- Иззлизайте по един, за да не ви пръсна черепченцата. - имаше тънък, писклив глас, на добрдушен човек, невъзможен да си помисли дори за престъпление; очите му бяха малки, но напомняха на кученце и предизвикваха отново мисълта за честен и откровен човек. Самото му излъчяване бе контраст на същността му. - Aww... вече си избрах жертва. Знаете ли, един египтянин, фрашкан с пари, си търси красиви французойки- знаете ги, какви са страстни, но и не само, тъси изобщо чужденки, слаби, нежнички, не много големи, по възможност все още девственички. - говореше им бавно и отчетливо, толкова спокойно.... - Даам, изкарайте ги и ги вържете, хайде де, не се размотавайте.

Това беше... някакво чудо... за един единствен миг вече си мислеше, че ще се присъедини към останалите, които само преди малко имаха глас, а сега вече ги нямаше. Сърцето му биеше лудо, още преди влакът да се забие в железата, да се навие почти като на хармоника и да спре. Но не се помръдна дори, когато усети топлината на слънцето и настъпи кратка тишина, оставайки върху съпругата си. Тя... беше ранена... изстрелите, които беше чул... бяха я уцелили още преди влакът да се отклони от пътя си... сега си спомняше, че наистина беше чул писък от нейна страна, или може би... Но поне мислеше, че още чува сърцето й... още беше жива...
Всяка дума на съществото, което не виждаше в момента се забиваше в главата му, като че го удряха с чук. Тук французойки нямаше, а той беше мъж, но Селесте вероятно се вписваше в описанията им... Ако успееше да я представи за мъртва? Но тя наистина щеше да умре, ако я оставеше тук и отидеше с тях... кръвоизливът изглеждаше сериозен, въпреки че не смееше да отвори очи... ако и той успееше да се представи за мъртъв щяха ли да ги оставят тук? Струйката кръв, която се спускаше по лицето му и той отчаяно се бореше с желанието да вдигне ръка и да я изстрие... дали беше всъщност толкова убедителна? Трескаво се опита да измисли начин да обмисли нещата. Не... по-добре наистина да не помръдваше, поне засега... те бяха много близо до първите редове... ако това ги спасеше добре, ако не... Нека се молеше първо за първият вариант, само ако имаха шанс... Защо, по дяволите, не носеше оръжие със себе си?! Нямаха никакъв шанс да се прокраднат незабелязано.

Останаха само те във влакчето и мъжът погледна разгневено към жертвите".
- Но моля ви се, винаги ще се намери някой, който да се направи на шут! - ритна към седалката на Селесте и изгледа вбесено прествуващия се. - Тия ги прибери в буса; с тях ще се справим бързо, ела да изберем момичета. - преди това обаче се спря до малката и хвана лицето й с длани. Беше си хубавичка, което го накара да се подсмихне; смигна на партньора си и се насочи към колата, която вече бяха завързани живите...
Всичкотова се случваше заради един милион долара и свобода. НО и заради удоволствието да унищожаваш; да си играеш с един човешки живот, да знаеш, че е в ръцете ти и можеш да си го подмяташ насам-натам, без да те интересува нищо...

Бус? Добре... това го устройваше... беше далеч по-лесно да се оправяш на такова място, отколкото където и да било другаде. Това успокои нервите му за миг и беше единственото, което го накара да продължи да се прави на безжизнен. Трябваше да си пази силите, ако понечеха да ги разделят... нямаше да стане! Едва вчера бе поел отговорност за това хлапе, а дори и да не беше... не би оставил която и да е на мръсните им ръчички. Но не можеше да спаси всички, а дори не бе сигурен дали няма да причини смъртта й, ако опиташе да я достигне, ако нещата се объркаха... Съсредоточи се и си наложи да слуша внимателно какво става, докато като че ли някой го вдигаше като чувал с картофи... нормално, радваше се, че е толкова слаб. Имаше малката възможност да отвори съвсем леко очи... добре, засега момичето го "следваше"... по-бързо, за бога...

- Taзи, тази... тази става. - разглеждаше ги сякаш са дрехи-парцалки, които струваха не повече от 10 лв до леличката на ъгъла. (xD) Не само, че ги избираше по този начин, но се и отнасяше с тях така- хвърляше ги в единия бус, завързваше ги и запушваше устите им. - Пусни от онзи газ, преспивателния, че не ми трябва допълнително скимтене. - изрече той и бързо-бързо заличи следите си.


Нашите момиче и момче пък бяха завързани в друг камион, като не само бяха запушени устите им, но въжетата и тиксото около ръцете и краката им не им даваше възможност да дишат, а камо ли да се опитат да се измъкнат... Но Селесте бе в безсъзнание и щом я оставиха тялото й падна безшизнено на пода, до краката на Ноа, който също не можеше да мърда.

Оставиха ги сами, защото нямаше начин да се измъкнат вероятно, така ли? Това беше добре. Още щом чу двигателя да бръмчи отвори очи и се огледа. Бе тъмно, но не чак като при влакчето на ужасите... Опита се да си поеме дъх и после бързо го изпусна. Щеше да се справи някак с дишането, но не знаеше дали същото се отнася и до нея...
Проклятие, едва ли биха го разпознали като богаташ, нито пък нея... може би просто искаха да се позабавляват с тях или каквото и да бе... Не можеше да я достигне... страх го беше и да не я изрита, ако не внимаваше какво прави. Нямаше ли нещо, което да му помогнеше да си отвърже ръцете? Имаше джобно ножче в панталоните, но не беше сигурен дали ще може да го достигне по някакъв начин. Тя губеше кръв... успя да се претърколи в нейното положение и я достигна, полагайки огромни усилия, въпреки че нямаше шанс да направи каквото и да било... Сега какво?! Трябваше да се моли да пристигнат бързо?

Пристигнаха на пристанището, където отвориха вратите на буса и ги пренесоха на кораб, красив, луксозен, изглеждатака, сякаш щяха да бъдат почетни гости някъде далеч-далеч от тук. Оставиха ги със всички жени, коиот бяха в безсъзнание в една стая. Бяха...доста. И само Ноа бе буден.

Насили се да се изправи в седнало положение и се облегна на близката стена. Беше му трудно да сдържа дъха си, за да не се издаде. Вече му беше и трудно да вижда, защото кръвта от главата му се спускаше точно през едното му око. Позволи си да си поеме отново рязко дъх няколко пъти и се огледа паникьосано. Нямаше изход... и никой наоколо не бе в съзнание... нямаше и нищо остро на пръв поглед, с което да пререже въжетата, дали на краката или на ръцете си. Момичето до него можеше да умре всеки момент... нямаше да помогне, ако бе викал по онези горили, за да намерят доктор, нали? Щяха да искат нещо в замяна... В миг, в който ядът го достигна, тресна главата си в стената, за да проясни съзнанието си... нищо. Неволите му продължаваха... едва ли щеше да дойде някой насам преди да е станало време за храна например. И на никого нямаше да му пука ако една не стигнеше до целта на пътешествието, нали?! Още веднъж - нещо остро, каквото и да бе...

До него на земята имаше паднала вилица с останки от спагети по тях, но бе доста близичко, само трябваше да се придвижи до мястото, хлъзгайки се два пъти и да я хване.
Беше близо до селесте, но тя не бе в съзнание, както ясно можеше да се види.

Корабът се движеше вече във водата, а веселбата горе бе започнала; обаче имаше пазач от външната страна на помещението, който чуваше всичко и само да чуеше нещо беше в състояние да влезе ид а накълца на парченца всичко що не спи.

Вилица?! Не, това не помагаше... или щеше да отнеме цяла вечност, по дяволите... но откакто се бе случило това нищо не изглеждаше лесно... След като обходи стаята за пореден път с поглед, търсейки още нещичко, се отказа. Ами, хубаво... Трябваше да благодари на армията, задето го беше научила да се приплъзва по всевъзможни начини до исканото място - в случая бе предмет. Направи няколко неуспешни опита да вземе вилицата след това от правилната й страна и така, че наистина да има полза от нея по някакъв начин. Дори и да не станеше, бе длъжен да опита.
Справи се някак, в нормални условия тези неща биха го изнервили до крайност, не, че сега не опъваха нервите му за пореден път. После реши, че трябва отново да се облегне на близката стена, в случай, че някой влезеше. Не искаше да му вземат и това... не искаше изобщо да го виждат буден, но вече трябваше да е, защото това бе единственият шанс да остане жив. Залови се за работа, когато огледа жените наоколо, а после впери окото, с което все още виждаше без проблем във вратата. Трябваше да спре да се опитва да прави каквото и да е, ако тя се отвореше... единствено можеше да си повтаря да побърза. Всяка изгубена минута бе ценна минута.

Мъжът отвън не бе чул шум (все още) затова вратата не се отваряше.
Кръвта от Селлесте бе направила малка локвичка около тялото й, а самата девойка не помръдваше, дишането й изглеждаше затруднено, а устните й- сухи и бели.
Една от жените бе започнала да се събужда и отвореше ли очи, щеш да се разпищи, а това означаваше пазачът да влезе. Ноа трябваше да побърза.