Зима в пустинята...

"Да си вървим"
"Прав си"
Муртаг и Дарсия се изправиха и дълго гледаха към жената там.
"Дарсия?Муртаг?" това ги стресна. Жената се приближаваше
"Коя?Коя си ти?"
Жената се усмихна.
"Ти Муртаг...Не ме ли помниш?"
"Не..Не остави ме намира..Коя си ти за бога?"
Жената поклати глава
"Време е да си спомниш.." тя се приближаваше, но нещо я отхвърли назад
"Няма да го докосваш" изсъска Дарсия, хвана Муртаг и го махна от стаята почти насила
"Благодаря ти..Благодаря..."

- Грегор, не знам за теб, но аз... нищо което да ми наподобява на онези книги не виждам!
- Аз също, момче!- двамата бяха достигнали до последните рафтове, нататък не смееха да вървят, беше прекалено тъмно, а и пипнешком не успяха да намерят още рафтове и книги.
- Явно не са... тук!
- Тук са, Горгодия трябва да ги е оставила тук!
" О, нима?!"- около тях се чу силен писклив глас, звучеше като ехо навсякъде.
- Кой е... там?- попита плахо джуджето.
" Вие ме безпокоите, сега ще си понесете последиците..."
Двамата се уплашиха и започнаха да отстъпват в обратната посока, от където бяха дошли, но нещо ги спря... невидима стена в която се опряха.

"Да вървим.."
"Съгласен.."
"Трябва да изпиеш една топла вода, пребледня"
Дарсия огледа Муртаг и сдържано го поведе навън. Преминаха отново през жреците и Клайв, навън се спряха
"Повика ли го?"
"Да.." двамата се огледаха. Муртаг изсвири силно след малко. Не искаше да го прави, но нямаше как. Това привлече вниманието на Клайв. Но огнената птица, на име Атрею вече беше долетяла, Дарсия и Муртаг се бяха качили и летяха към дома си

Зини и Грегор удряха по стената с всичките им останали сили:
- Извинете ни, не искахме...- крещеше джуджето.
" Но го направихте, влязохте тук и искате да вземете нещо, което ми принадлежи!"- гласът сякаш продължаваше да се приближава към тях:
- Сър, извинете ни, няма да се повтори... само ни освободете!- хобитът стисна очи, можеше да различи гласа... беше мъжки.
- Къде е Джули сега... тя щеше да знае какво да прави?!
" Джули... моята Джули, за нея ли говорите?"- гласът спря, вече се чуваше само от едно място- пред тях:" Обърнете се!"
Двамата спряха да блъскат невидимата стена и бавно и плахо изпълниха заповедта, обърнаха се към края на библиотеката, към гласа. Очите им се разшириха, пред тях стоеше висок и строен мъж, с черна коса и сиви очи. Изражението му беше сериозно и сърдито. Най- странното беше, че в ръката си държеше златист жезъл, подобен на този на момичето, но със сребърно перо на върха вместо черен кристал. Изумителна беше приликата му с Нава, но се виждаше че беше значително по- възрастен от него.
- Вие сте...- заекна Зини.
- Да, аз съм... Уайдет... бащата на Калисто и Горгодия!
- Милорд, извинете ни за нахалството... ние просто търсехме...
- Знам какво търсите, затова и ме разгневихте, Горгодия остави книгите тук и ме освободи от моята за да пазя останалите!
- Но Вие можете да излезете от тук ако желаете?
- Не, докато и останалите като мен не се съберат свободни тук никой не може да напусне библиотеката... такова е проклятието на дъщеря ми!
- Сър, ние...
- Замълчете, внуците ми са в беда... един от друг!
Зини и Грегор се спогледаха уплашено:
- Предайте на Джули, че може да овладее силата на кристала си без да стане зависима от него само по един начин, с един предмет...
- Кой е... този предмет?- Зини вече се поуспоко и и се отдалечи от стената.
- Предмет, много ценен и важен за нея, тя го притежава но трябва да открие какво има в него!- мъжът замълча и погледна на страни:- Там, на един рафт има книга... която описва предмета и легендата за него, вземете я, прочетете я и я дайте и на нея! А на Джин, малкият ми внук... дайте му това...- странникът протегна ръка напред и в дланта му се появи странен предмет, блестяща висулка на тънка верижка /цък/:
- Какво е... това?
- С него може да се пази от тъмните сили и да увеличава своите способности... Джин е повече човек, за разлика от сестра си. Втората ми съпруга беше човек, Горгодия е нейна дъщеря... полу- демон, а след като и Шифт беше човек, тъмното в момченцето се изгуби...- предметът се издигна от ръката му и се понесе към хобитът, той подаде ръце и пое нежната висулка внимателно:- А сега си вървете!- изкрещя мъжът и двамата бяха заляти от мрачно сияние, в следващият момент се намираха в коридора пред вратата на библиотеката, все едно бяха излезли, вратата беше затворена от вън, а не от вътре.

Стъпките се чуваха тихо, но бяха ясни. Някой вървеше забързано, а друг вървеше зад него по- бавно. Двете фигури се движеха по един от подземните, изоставените коридори на храма:
- Сигурен ли си, нямам доверие на тези стени.- гласът му трепереше, а очите му шареха по прашните скални стени:
- Не точно, но...- една от факлите пламна, когато двамата се приближиха и хобитът я взе, обръщайки се към джуджето зад себе си:- Нямаме друг избор, аз... усещам...
- Усещаш само бръмбарите в главата си.- отвърна Грегор недоволно и скръсти ръце. Зини не отговори, а продължи напред още по- бързо. Джуджето го настигна задъхано и завървя наравно с него:
- Объркваш ме, защо трябва да слизаме точно тук... минаха три години, Зини?
- Защото...- момчето замълча, жълтите му очи се впиха в гологлавият си другар и въздъхна:- Видях го... беше видение...

- Вече говориш пълни глупости!- промърмори Грегор и застана пред момчето:- Какво видение, ти не си...
- Горгодия, тя... прати ми видението, каза ми какво да правя...- отвърна хобитът плахо.
- Какво да правиш? Казала ти е да отидеш до гроба на нейния полу- брат?
- Не само, но ще разберем когато наистина отидем там.
Зини се усмихна бегло и мина покрай него, стискайки факлата уверено. Коридорът беше дълъг и мрачен, а само това пламъче в ръцете на новия жрец озаряваше стените и пътя им. Изведнъж достигнаха до стълби, много и едри, което затрудни Грегор, макар че и Зини не беше по- добре, все пак не им обръщаше внимание. Джуджето мърмореше, през цялото слизане надолу, за всяко стъпало, което минеше...
Въздухът около тях се затопли и хобитът вдигна ръка:
- Студът ти е замразил разумното мислене...- промърмори за послендно Грегор и надникна през рамото на Зини:- Ама какво...
- Това така ли беше? Толкова ли топло беше?- попита с треперещ глас момчето.
- Или сме забравили или наистина е станало ужасно горещо тук.- вдигна рамене и потърка замислено голото си теме:- Да се връщаме.
- Не!

С всяка стъпка въздухът ставаше по- топъл и задушен, докато и факлата се примири и угасна, задушена:
- Аз ще взема да се връщам.- подшушна Грегор плахо.
- И ще ме оставиш? Добре, но аз ще продължа.- отвърна Зини, без да се обръща към него. Вървеше напред уверено и съсредоточено, обхождайки целия коридор с поглед, а самият коридор започваше да изсветлява, озарен от непозната светлина, която им позволяваше да виждат нормално:
- И това ли беше същото като ги погребахме?
- Няма идея вече...
Коридорът постепенно започна да се стеснява, осигурявайки им място да вървят един зад друг. Още дълго така, а топлината се запази. Всъщност не беше толкова необичайна топлина, позната от летните дни в пустинята. Любимата топлина и на двамата.
Изведнъж коридорът се разшири значително, по- скоро заприлича на дълга зала за много хора. А в края, който се виждаше вече, имаше широка врата, изработена от съвсем обикновено дърво:
- Тук е, стигнахме.- усмихна се Зини и бутна вратата с длан, по- хладен полъх ги удари, а светлината вътре също беше стряскаща, незнайно от къде идваше.
В центъра на стаята бяха две еднакви легла, по- скоро ковчези. Двамата се приближиха и зачистиха прахта от кристалните капаци, под които лежаха двама познати. Двама, избили се един друг в сблъсък на мнения и грешни думи...

- Арагорн Данте Белпфегор и Морисия Пъркс.- изрече хобитът, взирайки се в бледите лица на двамата мъртви.
- И сега... какво?- запита Грегор.
- От тук поемаме ние!- обади се друг глад, някак далечен и глух. Двамата се обърнаха за да срещнат сивите очи на друга позната личност:
- Милейди?
Зад полу- прозрачното тяло на Горгодия се появиха още няколко, като нея. Две лилавокоси жени със странни жезли и още група непознати, но все странно изглеждащи и държащи странни предмети в ръцете си. Сред тях Грегор разпозна и друго също толкова познато, но и омразно лице:
- Ти?! Проклетнице!

Достатъчно, Грегор!- сивокосата повиши тон и застана пред него. Джуджето се взираше в онази жена, късата лилава коса и мрачните очи, така познати, толкова омразни.
- Защо и тя е тук?
- Необходима ни е.- отвърна Горгодия.
- Защо точно тя...
- За осъществяване на...- заговори Зини, но спря:- Не знам как да го нарека?
- Новосътворената.- обади се друг познат глас и към Горгодия се приближи висока женска фигура, качулката падаше пред лицето й, но също беше позната, ужасяващо позната. Полу- прозрачната фигура направи още няколко крачки, като веригите по китките и глезените й дрънчаха с всяко нейно движение:
- Калисто...- джуджето потрепери и отстъпи назад, а вещицата го погледна и се усмихна лукаво:
- Страхувай се, а ако не можеш да издържаш, махай се!
- Замълчи!- извика се Горгодия и трепна гневно:- Нуждаем се от него, като познавач на чуждата душа.
- Чия душа?
- Тази на Арагорн. Имаше конфликт в Зидът и душите на Арагорн и Мо се изгубиха някъде там, не можем да ги открием и единствения начин да ги призовем е чрез телата им.- обясни сивокосата и се приближи към стъклените ковчези:
- Затова ми прати онова видение нали?- запита хобитът, заставайки срещу нея, от другата страна.
- Да, защото само ти остана като мой велик представител.- отвърна Горгодия и леко се усмихна, прокарвайки ръка по капакът на мъжът:- В него тече нашата кръв, но нашата сила го напусна, той се отрече и я затвори...
- Точно като теб.- просъска Калисто и се обърна с гръб, вдигайки поглед към онази с късата коса:- Не мога да повярвам, че и ти й се подчиняваш?!

Онази жена пристъпи напред и огледа двамата все още живи:
- Ще се подчиня, но само заради условието.- отвърна тихо и се усмихна, сякаш замисляше нещо тайно. Типично за нея, Сянката, дори и мъртва все още кроеше планове за нещо.
- Какво условие?- запита Грегор все така смръщено.
- Ще разберем скоро.- отвърна Горгодия замислено.
- Ще разберем? Искате да кажете, че и вие не знаете?!
Сивокосата поклати леко глава и притвори очи:
- Не знаем с подробности... но е сигурно, че са необходими няколко души за това...
- А какво е "това"?- джуджето искаше да си навлече нечий гняв и успя, Горгодия го прониза с хладните си сиви очи, а земята под тях се разтресе, което накара Грегор да замълчи и просто да чака. Не му харесваше това, две зли жени, заедно с няколко силни бивши магьосници, а сега искаха да призоват и душите на още двама... загинали отдавна. Зини загуби представа за обстановката и се облегна замаяно на един от комчезите, прекалено много духове се въртяха около тях.

Минутите течеха, изумително бавно, поне така им се струваше с тази зловеща тишина. Изведнъж една от жените с жезлите, сляпата, промълви спокойно:
- Време е...
Другите я погледнаха и кимнаха леко. Зини и Грегор се стреснаха, когато духовете се раздвижиха и обградиха ковчезите. Подредени в кръг сформираха странна на цвят сфера. Не можеше да бъде определена дали е синя или зелена, бяла или черна, имаше и жълто и лилаво в себе си, а светлината ,която се появи беше още по- странна и стряскаща. Грегор претръпна и отстъпи назад. Енергията беше прекалено силна, а той беззащитен, неспособен да се защити с магия ,за разлика от Зини, който умееше няколко трика. Джуджето отстъпи още крачка, когато енергийната вълна го изтласка назад. Помещението се изпълни с гласовете на духовете. Странен и непознат език, който заглуши и двамата живи. Хобитът затисна ушите си с ръце и коленичи, а джуджето остана на място, блъснат в стената и затискайки уши с длани. Ярката светлина се разпръсна наоколо под формата на вълни, всяка с определен цвят. Сферата се раздроби и цветовете се разграничиха в определените вълни, но гласовете не спираха, по- точно вече не приличаха на гласове, а на крясъци, но не идваха от духовете. След миг всичко утихна изведнъж и като за последно се чу тих шум от счупените стъклени капаци на ковчезите.

- Вие изобщо не знаете за какво да си ползвате магиите!- след тишината мъжкият глас ги стресна. Зини вдигна глава нагоре, призракът беше точно до него с лека усмивка:- И това ако не е новият жрец?
- Арагорн?!- възкликна хобита и се изправи рязко, опитвайки се да прегърне мъжа.
- Чакай, чакай... прозрачен съм.- засмя се той и се огледа, в ъгъла Грегор мълчеше и леко потреперваше:- Да не би да си оплешивял?- засмя се отново и скръсти ръце.
- Шегите ти не са... о, какви ги говоря... Арагорн, проклетнико!- развика се джуджето и също се засмя.
- Защо не млъкнете?!- изпищя друг глас, на жена и белокосата елфа се промъкна зад Арагон, взирайки се с гневен поглед в присъстващите.
- Мо, стига си пищяла, достатъчно те търпях в Зидът.- промърмори мъжът, когато тя впи жълтите си очи него.
- Морисия, ако обичаш... къде са децата ми?!
- Някъде из храма...- отвърна плахо Зини и стисна очи, когато тя премина през него.
- Не мисля, че трябва да напускаш стаята.- обади се Горгодия зад нея.
- И защо?
- Защото ще се разпаднеш и ще се върнеш в Зида, в онази стена.

- Не искам...- жълтооката скръсти ръце и поклати смутено глава, гневът й беше изчезнал бързо при споменаването на стената. Спомни си, просто отново се бяха скарали с Арагорн и охранителите на Зидът ги бяха затворили в една стена, по- точно в една от тухлите докато не спрат да се карат и да крещят. Примири се и се върна обратно, заставайки зад "другаря" си по съдба:- Какво трябва да правим ние?
- Искате ли отново да сте... да кажем- живи?- подсмихна се Сянката, но бързо се смръщи при хладния поглед на Горгодия.
- По- принцип да, но...
- Че защо да не искаме?- прекъсна я Мо и се подпря на рамото на Арагорн.
- Какво е нашето задължение?- запита той и огледа всички, повечето бяха все зли магьосници или вещици, отказали се от това зло или просто убити от него.
- Да се структурата на Новото.- трепнаха и се извърнаха на страни, където чернокосата преглеждаше парче плат мърморейки си нещо под носа:
- Милейди!- обади се Горгодия и Съдбата вдигна глава от карето:
- Да, готово е... само трябва да довърша последния ред, но ми прискуча... Нира я няма горе, Анасази също...- отвърна тя и се усмихна, все така детски както когато се беше появила.
- Ще почакаме.- обади се Зини и се вгледа в нея:- Значи ти си...
- Да.- отвърна пискливо тя и притвори мило очи:- Но нека забравим това за момент... Новото е на път, нужни сте всички.
- Без мен!- подвикна Морисия и вдигна ръце:- Аз не участвам в ритуали.
- Обаче твоята коса е една от основните във външността на това творение.
- Моята? Шегувате се, и защо точно моята?!
- Защото е бяла, демонът Уайдет също предава част от своята външност в блата коса, но и ти си нужна за да не стане сива.
- Но Ти можеш да го направиш така, че да е...
- Всичко си има начало и край, всичко си има източник и приемник...
- Това не го схванах.- подшушна Грегор на младия хобит до себе си:
- Не ти и трябва...- отвърна Зини, всъщност той го беше разбрал, но не знаеше как точно. Може би с новото му задължение, с поста си на жрец беше получил и друго, способност или определена сила, с която помъдряваше, дали.

Мина около час, всички се взираха в ръцете й, а тя плетеше без игли, просто с пръсти и понякога дори с някой нокът. Изнизваше всяка нишка и конче идеално и бързо, но им се струваше, че това няма край. Карето беше съвсем обикновено, изплетено от нормални вълнени конци, оцветени в различни бои, но не беше така:
- Готово!- възкликна чернокосото момиче и се изправи от невидимият стол, на който седеше през цялото време:
- Това ли е?- запита Грегор:- Така ли изглеждат и нашите...
- Да, но разбира се всяка с различна плетка и комбинация от цветове. - отвърна момичето и се усмихна:- Съберете се!
Това прозвуча като заповед, на която почти всички духове се подчиниха, Горгодия, Калисто, заедно с Ит и Ет останаха на страна, наблюдавайки. Присъстваха няколко призрака, които изглеждаха готови сякаш да понесат наказанието си:
А от мен не искаш ли да се отървеш?- пискливото и за вещицата досадно гласче, стресна някои:
- Аника?! Нали те бях заключила?!
- Беше, но гадните дни прекарани с теб ме научиха как да преодолявам призрачни ключалки.
- Досадно елфче, какво искаш?- Калисто се смръщи и се насочи към младата цветнокоса.
- Да се отделя от твоята душа веднъж и завинаги, ти не го ли искаш?
- И как...
- Възможно е, но само ако Калисто Данте позволи. закикоти се Съдбата и се подпря стряскащо на рамото на Зини.
- Ти си го измислила, нали?
- Да, за твое добро, за нейно... и за останалите.
Вещицата стисна юмруци и измърмори под носа си:
- Хубаво! Да ми се маха тая малка досадница от главата, достатъчно й търпях упреците и глупостите толкова време. Ако знаеш, че мога да разделя душата си с нейната да го бях направила още по- рано...
- Но не.- промълви Горгодия и дръпна веригата на оковите за да млъкне вещицата.
Чернокосата огледа всички и се усмихна на хобита и джуджето:
- Отстъпете, това ще е стряскащо.
- Не се плашим лесно.- поклати глава Грегор, но Зини го дръпна към вратата, за да останат на страна наистина.
Момичето се обърна към духовете и притвори очи, черната й коса се разпиля във въздуха, а когато рязко отвори очи, те се обгърнаха в черен цвят, който заля лицето и тялото й. Четирите жени отстъпиха малко назад, а чернотата обгърна и духовете, заедно с двете тела. Разнесе се оглушителен тътен, стаята потъмня мигновено за секунди и после изсветля също така бързо. Съдбата се усмихна доволно и протегна ръка напред, към малката сфера, появила се на мястото на което стояха духовете преди миг.

Сферата се пропука при допира й и ръката й беше хваната от друга. Детска и нежна. Чернокосата жена се усмихна още повече и стисна малката ръчичка, придърпвайки я. Зини и Грегор се прикриха с ръце от разхвърчалите се парчета стъкло наоколо. Сферата се беше натрошила напълно, когато онова същество, детето беше излязло... на вън. Хобитът отвори плахо очи и потрепери. Белите кичури се спуснаха по раменете на малкото момиченце, а краищата на тези кичури бяха леко русоляви. Това не го стресна толкова, колкото лилаво- червените й очи и бронята. Очите му бяха толкова познати, бяха същите като на един от духовете. Сянката. А бронята, малко момиченце покрито с метални доспехи, като някакъв рицар, като Арагорн. Тя стискаше ръката на Съдбата и се взираше в зелените й очи, сякаш ужасено:
- Бурзум...- проговори първа Горгодия и се приближи. Момиченцето трепна и погледна и нея:
- Аз?
- Бурзум Загурн- аш Морна.- изрече цялото име Калисто и се засмя гласно:- Удивително творение!
- Тя е Новото.- отвърна чернокосата и се усмихна мило на детето, поставяйки ръка на главата му:- Ти си... Морна.
- Или на кратко Сянката.- поправи вещицата.
- Тя не е Сянка, а производно от няколко души...просто дете, носещо истинското име на онази Сянка от преди три години!- изръмжа Горгодия и прониза сестра си с поглед.
- Сянка... не, аз...
- Ти си Бурзум... или Морна или... не знам, честно.- засмя се тихо чернокосата и се изправи, пускайки ръката на момиченцето:- Нека остане тук, Зини и Грегор, пазете я докато е още слаба. След ден ще може да върви и сама.
- Да върви?- запита джуджето и погледна новопоявилото се момиченце:- Но нали тя е...
- Да, но дори и хиляда души да има в себе си, пак няма да може да се справя сама с движенията си, докато не свикне с това ново тяло.
- Ами... добре, ще я пазим.- отвърна Грегор тихо и вдигна рамене, като с хобита се приближиха плахо към нея.
Съдбата отстъпи назад, погледна за миг към четирите жени зад себе си и пак се усмихна:
- Вие си вървете.
Те кимнаха, а миг след това се обвиха в бежовишкави кълба и изчезнаха. Ярко сияние обви и чернокосата, без да казва нищо друго и оставяйки момиченцето да гледа като вцепенено към нея, изчезна също, имаше работа другаде.

Стъпките им пак отекнаха из коридорите, но вече далеч от онази стая със стъклените ковчези:
- Къде сме?- запита тихо момиченцето, оглеждайки стените.
- В един храм, по средата на пустинята.- отвърна Зини, който я държеше за ръка и й помагаше да върви по- спокойно.
- Храм? Спомените ми...- тя наведе леко глава и продължи да мисли над въпросите си:- Не е било храм постоянно?
- Не, преди всичко тук бяха просто пещери и тунели.- отвърна Грегор.
- Арагорн, неговите спомени... слаби са.
- Слаби? Може би защото той мразеше да обикаля из коридорите, обичаше да прекарва времето си или в заседателната зала, който...
- Запазили сте нали?- попита тя пак.
- Разбира се, там е плочата с имената на загиналите в...- заговори хобитът, но момиченцето пак го прекъсна.
- Последната битка? Спомените ми от тогава са по- силни.
- Заради душата на Сянката, нейните спомени явно надделяват над спомените на другите.
- Сигурно...- въздъхна и стисна ръката му:- Страх ме е.
- Страх? Защо, та ти се появи едва преди малко?
- Може би точно заради това... прекалено много болка от смъртта изпитвам.
- Бурзум.- усмихна се леко джуджето:- Няма нищо страшно, та ти си жива.
- Жива? Искам да съм... но, толкова много души има в мен. Всяка една е загинала с голяма болка, която аз все още усещам.- отвърна момиченцето и го погледна треперещи очи.
- Ще живееш, щом на тези души им е даден втори шанс.- намеси се Зини също с усмивка, опитвайки се да успокои детето. Тя примига и го погледна, също усмихвайки се съвсем леко.

Часове наред Зини и Грегор обясняваха на момиченцето някои важни неща, някои правила, които се спазват в храма, къде може да ходи и къде не и тя възприемаше с усмивка на лице и се съгласяваше с всичко.
Сега, незнайно от къде беше получила замяна на металните доспехи. Дрехата беше черна и дълга до пода, наподобявайки роба, но се намери жена, която да стесни и оформи тоалета специално за Бурзум. Сега бронята лежеше в ъгъла, а момичето се оглеждаше в напукано огледало. Облечена в черна рокля с бяла яка и ръкавели:
- Е?
- Какво?- обърна се към Грегор, който се усмихваше доволно:- Ами...- наклони глава на една страна и притвори очи:- Страхотно е!- възкликна след миг и се затича към джуджето, прегръщайки го:- Благодаря ви, че ме приемате така.
- Разбира се, та ти си просто дете.- вдигна леко рамене и се засмя гасно:- Дори не знаем какво можеш.
- В смисъл?- пусна го и отстъпи няколко крачки назад.
- Като магически сили?
Момиченцето прие някак виновно изражение и приведе глава:
- Не знам.
- Не знаеш?
- Нищо не знам. Нищо...

Хобитът се вгледа в нея шокирано:
- Нищо?- запита тихо, като се приведе леко напред:- Абсолютно нищо? Но ти си...
- Душите на няколко магьосници в едно.- усмихна се леко момиченцето и кимна с глава:- Да, но...- не завърши изречението си, а се вцепени и отвори леко уста, сякаш видяла призрак зад Зини.
- Бурзум? Добре ли си? Бурзум?
- Даедел...- прошепна и присви очи, като се усмихна загадъчно:- Да, добре съм.- върна се от унеса си мигновено и се огледа някак уплашено:- Мисля, че знам нещо. Но само едно.
- Кой е...
- Да, сетих се за една магия!- възкликна, прекъсвайки Грегор и любопитното му изражение.
- Какво?- сепна се джуджето и смени въпроса си.
- Мисля, че мога да правя портали.
- Портали?- възкликнаха в един глас и се засмяха леко:
- Това е добре, полезно и простичко.- кимна Зини и събра ръце зад гърба си.
- Тогава мога ли да опитам, да отида някъде?
- Къде?- смръщи се изведнъж Грегор и повдигна вежди, изненадано от внезапната промяна в държанието на белокосото момиченце. До преди минути уплашена от всичко заобикалящо я, а сега желаеща да отиде някъде си. Не биха й позволили, поне докато не получеха разрешение от някой друг.

- Морна! Морна!- Зини обикаляше из коридорите и търсеше малката, която се беше измъкнала под носа им по необясним начин. Просто стояха и говореха в голямата зала при огъня, когато момиченцето изведнъж се оказа че не е там, а преди минути беше говорила и тя самата. Сега никой не знаеше къде е, дори онези качулати стражи, които уж обикаляха бавно наоколо също не я бяха видели и младият жрец започваше да се ужасява от последствията, ако не открие белокосото дете.
- Няма я!- извика Грегор от другия край на главния коридор.
- Не може да бъде, Горгодия ще заповяда да ни изтръгнат душите ако не я открием!
- О, благодаря, че ме обнадежди, че ще оживея още десетина години!
- И десет часа няма да имаме на разположение...
- Защо?- двамата се сепнаха и млъкнаха, когато гласчето на Бурзум долетя от другата страна:- Защо някой ще ви убива?
- Ах ти...- стисна зъби джуджето и се насочи ъм нея, когато Зини го дръпна назад и застана пред момиченцето с треперещи очи:
- Бурзум, къде... къде беше?
- Тук. Наоколо.- отвърна тя и огледа стените замислено:- Това е голямо.
- Ъм... всъщност не е чак толкова, но няма значение. Защо не ни каза къде отиваш?
- Казах ви. Чух скимтене и отидох да видя какво е, а после реших да обиколя и...- тя се усмихна широко и се отдръпна на страни и посочи с ръчичка онова... нещо. Зини и Грегор се взряха с разширени очи в малкото черно вълче, чиито очи блестеха любопитно:
- Ама това е...
- Ишизу.
Вълчето излая тихо и размаха опашка доволно, бяха уцелили името й, по- точно то в действителност се казваше така и сега беше тук, без някой да очаква.
- Ишизу Грифон. Не мога да повярвам, тя би трябвало да е при Нава, него да търси...
- Нава?- запита Морна и наклони главичка на една страна:- Бате!- възкликна след малко и лекичко подскочи, като вълчето излая пак, сякаш съгласявайки се с нещо неизречено.

- Какво ще правим сега?- Зини и Грегор вървяха на пред, всичко се случваше прекалено бързо за възприемане от страна на джуджето и той се опитваше да намери отговорите някъде другаде.
- Ще останем тук и ще задържим и двете тук до второ нареждане от...- заговори хобита, но отново беше прекъснат от белокосото момиченце.
- Ишизу иска при господаря си.
- Господаря й?!- възкликнаха ,като се обърнаха към Морна рязко и примигаха стреснато.
- Как разбра?
- Тя ми каза, вие не я чувате защото не се опитвате да я чуете, но тя говори и то много силно, почти крещи.- момиченцето потърка с ръце ушите си и поклати глава:- Висша телепатия.
- Вече съм тотално объркан, нищо повече не искам да знам, стига ми толкова!- размаха ръце Грегор, като обърна гръб и продължи напред, мърморейки си. Зини го проследи с поглед, но не тръгна с него, а котана на място и пак погледна към детето и черното животинче:
- Значи иска ри господаря си Нава? Това ще е малко сложно, защото той е... дори не знам къде е, не знам и кого да попитам за да разбера. По- добре стойте тук, надявам се скоро да наминат пак от тук или да се свържат с нас по някакъв начин.
- Но тя настоява. Казва, че без него живота й е безсмислен, трябва да отиде при него... аз...- Морна приведе глава и стисна очи:- Аз също. Усещам, че те са ми роднини.
- Те?
- Даедел и Уайдет.
" Стига бе!"- тръсна глава Зини и въздъхна:
- Ако отидеш там, можеш да загинеш, а нали каза че единственото което искаш е да живееш?
- Вече не съм сигурна. Ишизу е тук, иска да е при господаря си, а аз мисля че Горгодия- свит- кона има друга идея за моето съществуване.
- В смисъл?- хобитът вдигна вежди заинтересовано, изрично Горгодия го беше предупредила да пазят Бурзум, че животът й бил важен. Животът й? А сега момиченцето споменава нещо съвсем друго, или поне намеква нещо друго:- Поясни?
- "За да живее онзи, трябва да умре другия..."- цитира нещо познато на хобита и той трепна изненадано:
- От къде... знаеш това?
- Защото аз го измислих.- засмя се момиченцето и притвори очи усмихнато:- Приживе, когато бях нея, Сянката. Това са последните й, ми, думи. За да живеят някои, тя и други като нея трябваше да умрат. Може би трябва да дам живота си за да живее някой от роднините ми. Даедел, Дарсия, Нава...
- Говориш пълни глупости!- извика жрецът и стисна ръцете си в юмруци:- Глупости! Всичко!
- Не, грешиш. Горгодия винаги е нарушавала правилата на живота, Съдбата затова й е била много пъти гневна... сега ще е същото, но сега...
- Не говори. Съдбата вижда всичко, тя знае всичко!
- Така е, но Съдбата имаше други идеи за мен, само че идеите на Горгодия и Калисто се различават многократно.
- Искаш да кажеш, че... господарката Горгодия иска да... измами Съдбата...? Невъзможно...
- Всичко е възможно. Всичко.

- Няма да ти позволя!- Зини я хвана за раменете, но не смееше дори да я стисне, просто я държеше и трепереше ужасено:- Не мога да ти позволя да участваш в това... Арагорн, Мо, Аника и... и другите... не...
- Не можеш да спреш никого. Арагорн беше един от първите, които се замислиха за това. Но да не набъркваме Съдбата, просто ще предизвикаме няколко събития, които ще задействат няколко Сълзи и това е. Никой няма да пострада до толкова, че да... умре.
- Бурзум... какво е намислила Горгодия?- прошепна хобита ,като коленичи пред белокосото момиченце.
- Зини- сама. Ела с мен в Динзел, отведи ме там, там където Ишизу ще е с господаря си, а аз ще мога да изпълня дълга си.- детето примига някак тъжно и впи алените си очи в неговите, жълти. Хобитът за миг се вцепени и отвори уста за да даде отговора си, когато черното вълче го задърпа за робата и заскимтя:
- Какво?
- Така значи.- въздъхна Морна и приведе глава:- Аз ще живея, но животът ми няма да има смисъл. За това ли бях... създадена? За това ли Съдбата съедини каретата в едно, което захвърли в нищото, в бездната на своя дом?- стисна очи и няколко сълзи покапаха по студения под на Храма.
- Не мисля, че е така, не...
- Ти нищо не знаеш. Не можеш да прецениш, но аз знам, вече си спомням...
- Спомняш си? Какво?
- Всичко, което Арагорн е правел в миналото си, всичко което Морисия е правела, всичко което Сянката е правела... Всичко, и най- лошият спомене болката от смъртта. Особено тази на Аника.
- Обясни ми, не те разбира напълно.
- Защо когато имат най- голяма нужда, някой не ме пуска да отида?
- Кой от какво има нужда, Морна?
- Съдбата направи всичко за да живея нормално, като едно истинско дете. Но Горгодия й съдейства, само защото искаше да помогна, да се жертвам и да изкупя грешките от миналото на всички, които са в мен.
- Да изкупиш грешките им? Някои грешки не могат да бъдат изкупени пред никого.
- Могат. Пред самите сгрешили. Те искат да простят сами на себе си и Горгодия предсказа всичко, след като Съдбата й спомена за идеята си. Но ти би трябвало да знаеш, че гадателите са най- независими от божества и висши сили. Затова трябва да отида, Ишизу трябва да е с Нава, така че да може и Ника да си върне Гато, Джесика пък може да е спокойна, нейната Сълза си свърши работата, а Дарсия и Муртаг, той...- момиченцето замлъкна изведнъж и отстъпи назад.
- Какво?
- Трябва да отида!

- Това е пълна лудост. Не можем да позволи тя дори да излезе в някой от последните коридори, камо ли тома.- Грегор и Зини разговаряха тихо около големия огън в средата на залата, докато Бурзум си играеше с вълчето по- далече от тях.
- Но ако това е истина и тя е единственият изход?- запита хобитът тревожно и замислено.
- Колкото и да уважаваме Горгодия, не можем да позволим който и да е неин план за измама над Съдбата да се осъществи.
- Но ако...
- Не! Няма да пуснем Морна да отиде там, дори и от това да зависи живота ни. Ако наистина трябва да пратим Ишизу при Нава, то някой друг ще го стори.
- Кой? Да не би да имаш някого на предвид? Някой толкова луд, че да тръгне сам към планината. Едва ли, всички тук са или просто хора или магьосници със слаби сили.
- Имам някого на ум.- подсмихна се джуджето.
- Кой?- смръщи се Зини, но в същия миг се стресна и очите му се разшириха:- Курама?- последва нова вълна от изненада, когато пред тях се появи нещо като полупрозрачно цвете, а след като то изчезна, разлиствайки се мигновено, погледите им се спряха на момче с червена коса и зелени очи, което се усмихна мило:
- Викате ли ме?- попита спокойно и пристъпи напред.
- Курама!- засмя се нервно Грегор и потърка тила си:- Точно ти ни трябваш!
Момчето кимна и пристъпи напред, но се спря почти веднага, насочвайки погледа си към черното вълче:
- Мамо?!
- Мама?!- възкликнаха всички изненадано и впиха погледи в него и вълчето:
- Тя е твоя майка?- повтори Зини заеквайки и се втренчи в Ишизу.
Курама кимна едва и приклекна леко, когато вълчето отскочи от ръцете на Морна и се затича към него, джафкайки радостно. Момчето го прегърна и вдигна на ръце, като се засмя леко и притвори мило очи:
- Да, моята майка демон.- потвърди и погали животинчето по главата.
- Но, как... как така?- примига Зини и се приближи малко.
- Аз съм роден от магия. Майка ми е била... мъртва, когато съм се появил, от цвете.- отвърна той и прегърна вълчето по- силно:- Но сега е жива...
- Чакай малко! Искаш да кажеш, че до сега никога не си я виждал?
- Не точно, в сънищата си. Всяка нощ тя ми пращаше по някой сън или видение, тя ме упъти да дойда тук и да тренирам.
- Сънуваш мъртвата си майка.- промълви Грегор и се прокашля. Курама го погледна някак замислено, но пак кимна с глава:
- Нещо такова, да.
- И значи си демон?- продължи с въпросите си Зини.
- И да и не, всъщност не знам и не съм сигурен какво съм. Знам, че демони са онези, родените чрез магия, но отраснали в присъствието на майките си, аз не съм такъв.
- Кое то е...
- Аха, ясно!- джуджето се намеси, прекъсвайки поредния въпрос на хобита:- Та, по същество. Викахме те наистина, а то се оказа че така те срещнахме и с майка ти, което май е страхотно.
- Не точно. Тя е жива сега ,преродена е, но е...- замълча, като наведе поглед към вълчето в ръцете си:- Тя е дете, малко дете, независимо че е на стотици години. Това е странно.
- Че пречи ли ти?
- Не, но е странно. Не знам.- притвори очи ,като пак прокара ръка между ушичките на черното животинче:- Нека говорим друг път, моля не казвайте, че Ишизу е моя майка.- вдигна зелените си очи към двамата и някак умолително пое дъх.
- Няма, спокойно. Това си е като шок... за всички, предполагам.
Червенокосият кимна едва и пак се усмихна, сякаш нищо не се е случило:
- С какво мога да ви помогна?
- А, да. Забравихме. Трябва да отидеш в Динзел и да заведеш май... ъм, Ишизу там, при...
- Господаря.- прекъсна го и кимна положително, сякаш прочел мислите на джуджето и сега потвърждаваше нещо неизречено.
- Аха, Нава. Май знаеш какво се иска от теб вече?
- Има много неща, които не знам, дори за себе си. Това е просто едно от посланията ,които тя ми пращаше в сънищата ми.
- Винаги ли си я сънувал?- попита тихо Зини.
- Винаги. А, когато вие ме приютихте още по- често.
- Интересно...
- Ние на мисия ли ще го пращаме, или ще го разпитваме за това и онова.- промърмори Грегор ясно раздразнено.
- Да, мисията. Но предполагам, Курама, знаеш всичко нали?
- Да.- потвърди пак червенокосият, като отстъпи крачка назад, кимна уважително и изчезна в новопоявило се магическо цвете, което сякаш го погълна, него и вълчето.
- Трябваше аз да отида. Той не е подходящ. той нищо няма да може да стори.- проговори Морна, която до сега стоеше мирно и слушаше.
- Не, не и пак не! Ти няма да мръднеш от тук, до второ нареждане от...
- От кого?- попита момиченцето ,като прекъсна раздразненото джудже.
- Всъщност не знам, май вече само Съдбата има думата...

Врявата, вдигаща се в коридорите привлече вниманието на Зини и Грегор, но нещо друго беше привлякло това на белокосото момиченце. Тя се изправи и присви очи, но се и усмихна някак радостно:
- Един мой батко е тук!- възкликна, като се запъти с бързи стъпки към вратата, но се спря. Вратата се отвори шумно, избутана от червени вълни и един качулат влезе, смеейки се:
- Не ти ли омръзна да съществуваш, тук- там?- запита, като свали качулката си и червените му очи се впиха в тези на момиченцето.
- Не, изобщо.- отвърна тя, като скръсти ръце в някакво очакване:- А теб какво те води тук?
Хобитът и джудгето потръпнаха при вида на червенокосият елф, в коридора той беше нанесъл сериозни поражения по храма, а имаше и мъртви, навсякъде. Беше избил всеки мернал се пред очите му.
- Мен? Ти!- отвърна, вдигайки ръка и сочейки я с оръжието си. Белокоската трепна за момент и се втренчи в него неразбиращо, после и в оръжието:
- Гато? Съживил си я?
- Не аз, а господарят Дарсия. Сега мога да си върна... на теб!- острието пламна в червено и момиченцето отстъпи:
- Не можеш. Съдбата не би позволила!
- А защо си мислиш, че точно това не е идеята на Съдбата?- дяволската усмивка на лицето му ужаси Зини и той стисна очи, като дръпна Грегор и отстъпиха още назад.
- Не е! Тя ми каза, че аз трябва да живея. Аз съм съвкупност от няколко души, добри и зли. Не можеш! Не!- поклати силно глава и стисна червените си очи, а от тях потекоха лилави сълзички.
- Колко интересно. Значи някогашната Сянка можела и да плаче. И не само Сянката, нали? Ти си няколко души, сама го каза. Май добрите в теб надделяват, май те не искат да умират пак?- свали оръжието като наклони глава на една страна и се вгледа в детето замислено.

- Махай се!- изпищя тя, но сили нямаше. Никаква магия беше безсилна, можеше единствено да слага бариери пред себе си, но червените вълни ги бутаха и трошеха бързо. На вратата на залата застана едно момче с рижа коса и оранжеви очи, то се взря в елфа, но не реагира, само извика нещо на странен език и изчезна след другите качулати и бягащи по коридора. Някои носеха оръжия, като влязоха и ги насочиха към Ника, но той май нямаше намерение с тях да се занимава. Десетина беше избил, стига му толкова забавление, сега щеше да приключи и с това... малко голямо дете:
- Замисли се, Морна. Съдбата какво ти каза?
- Няма да ти отговоря! Не е честно!
- Не беше честно и от твоя страна, по- точно от онази част от теб, Сянката.- спря и прониза джуджето в ъгъла с поглед, след това пак погледна момиченцето:- Какво ти каза Съдбата?!
- Че имам важна задача, че ще помогна някой да открие силата си или да я загуби, че трябва да живея за да помогна на някого. Но аз съм частица от мнозина, мои братя и сестри са всички, чиито мъртви роднини са в мен. Какво искаш? Какво искаш, Ника?!
- Да ти отворя очите и да ти покажа какво е искала да каже Съдбата.- прошепна, като се наведе бавно. белокосото дете падна назад и покри лицето си с ръчички.
- Какво?- попита тихо тя, без да го поглежда, очаквайки всичко.
- Заслушай се в себе си... като за последно...- очите му пак просветнаха, но заедно с тях и червеното оръжие в ръката му, а няколко копия полетяха хвърлени от качулатите пазачи на Храма.

Светещ като лунната светлина меч ги отби настрани...но странно защо след миг притежателят на този меч срита здравата червенокосия както се беше навел и го запрати към стената.
-Посмей...да отнемеш още една душа.-просъска онази с качулката,тръшна вратата да се затвори и се приготви за бой.-Посмей да се изправиш срещу мен.Предизвиквам те.