Завръщане от бъдещето

- Да вървим тогава...Лука, Ал - въздъхна Муртаг, чувстваше се така все едно беше отново господарят, който беше видял. Лука кимна, птицата също.
- Събирам другите и идвам след вас - побърза да каже Рой и се затича по коридора

- Той да ме избегне така и да не обърне внимание на думите ми... - той ритна каменната маса, като забрави напълно, че все пак е каменна, затова сега кракът му го болеше ужасно. И все пак той беше Мустанг, а това означаваше, че болката не го интересуваше сега.
- Успокой се, Рой...Ако той имаше желание - възрази русокосия притежател на картата, която беше дал по-рано на Мурнтаг.
- Ти луд ли си, Хав?Ав ще ме убие само ако можеше, ако разбереше какво съм допуснал. Трябва да успея!
- Рой, не си достатъчно хитър за това.
- Ха! - той се изправи и огледа притихналата зала и вперилия очи в него Енрике - Ни си съгласен, нали, Ен?Признаваш плана ми?
Елфът кимна победен от ездачите. Нямаше силата да им се противопостави а и...Това беше тяхната страна, имаха право да взимат решения тук.
- Супер! - продължи Рой - Тогава, момчета и момичета, дами и господа, ще го победя на всяка цена, както Ав го побеждаваше преди
- Но Рой - опита се да протестира шегаджията от втория стол, който сега беше доста сериозен
- Без "но", Хюг...Ти ще ми помогнеш, заедно с Лисицата. Останалите могат да почакат тук....И точно сега...Аз съм просто Рому...
Озъби се и ги остави да се пулят на среща му докато излизаше. Не го позволяваше. Никога не им беше позволявал да го наричат с измисленото име. Сега какво следваше.....

- Момчета и момичета аз заемам мястото на Енрике - вдигна ръце чернокосия близо до изхода, а онези пред него го изгледаха така, все едно беше тежко болен.
- Рой, човече, успокой се малко. Знаеше, че няма да успееш, но... - започна объркано някой по-отпред, но мъжа не го изчака да свърши.
- Ние познаваме ли се или не?Аз?Да загубя?Никога!Стягайте багажа веднага!Тук остават тези по списък...Ей там, не ми се занимава да го чета. Бързо!И ей, Кю, стига си пушил.
- Защо ми е толкова познато - изръмжа онзи и изплю цигарата като поклати глава - Учителят по-лош от ученичката....
Това беше странно решение, но щом този човек замислеше нещо нямаше как. Немислимо беше да се карат с него, не им беше по силите, пък и знаеха какво щеше да се случи. Предпочетоха да го послушат. Поне онези които не бяха в онзи глупав списък. Оказа се, че повечето тръгват...С няколко непредвидени спътника, с които Рой се зае да се кара.
- Вас не ви искам!
- А теб кой те иска?Я стига, познаваме се. Кой ще ти пази гърба, докато ръмжиш и се правиш на герой? - момичетата му се оплезиха, докато обличаха по-топлите униформи. Те бяха добри войници...На него винаги му изглеждаше странно. Бяха около двадесет и никога не можеше да тръгне без те да узнаят.
- Плюс това, Ри много обича да те прекъсва - добави и онзи, който въпреки забраната отново пушеше и обличаше едно синьо яке - Как търпите тези униформи!?
- Но не разбирате ли, че трябва...
- Да, да, благодаря ти - кимна първата от тях и го подмина заедно с останалите.
- О, писна ми от вас...Нахалници! - заръмжа той, после тръгна към следващата групичка непредвидени спътници.

- Тръгваме! - минаваше му бързо, поне това му признаваха. Но никога не го бяха виждали толкова ентусиазиран. Хвана инстинктивно едно копие наблизо и погледна изхода - Не ме интересува какво ще правите вие.
Те го погледнаха въпросително, докато изчезвае в светлината. За миг беше заприличал на някой друг. После онези под негова команда побързаха да го настигнат
- Я стига...Ние по-слаби ли сме? - изръмжа още някой.
Изглеждаше...Че Енрике щеше скоро да се раздели с водачеството си тук. За него беше толкова ясно. Беше елф, не Ездач...Никога не ги беше разбирал напълно. Усмихна се.
- Вървете....И се надявам пак да наминете. Ще пазя онези, които оставихте тук - каза тихо на изхода и се обърна на другата страна, отрупан от хиляди въпроси и любопитни детски очички
"Надявам се да не направите нещо глупаво....Никога до сега не сте затривали народа си, не го правете и сега. Не знам какво би ви сторил Муртаг....Но никога не бих простил измяната на драконската кръв....Муртаг също...Може би"
Поклати глава и като подаде ръка на едно от децата тръгна отново към опустялата зала. Ама че ездачи имаше за компания...Никога нямаше да свикне. Дано не му се и наложеше. Не му харесваше идеята за вечерните веселби и всичко останало, което мнозина доста добре измисляха....
- Енрике, нали Рому ще се върне?
- Кой? - да...И с тези прякори никога нямаше да свикне, затова често му се смееха.
- Рому!Рой!
- О....Всички ще се върнат, обещавам. Живи и здрави - беше сигурен защото....Вярваше им, единствените, на които вярваше дори да не познаваше повечето.
- Но бате Емчо разказваше една история с много тъжен край....
- Той каза, че някои неща не винаги завършват добре. Също като когато нашата царица загинала.
- Каза, че нещата не винаги могат да бъдат предотвратени.
- И също така каза, че животът е просто сън, който никога не свършва...
- Това последното беше песен!
- Деца, деца, съжалете ме. Аз не съм като вашия...Муртаг...Не бих издържал да ви разказвам приказки цял ден и да ви забавлявам.
- Точно затова когато искаха да го изгонят нашите семейства му помогнаха. Бате е много добър към нас. И ние също го обичаме...
- Да се чудиш от къде го вади този мерак - изръмжа си под нос елфа, но за негова радост децата не го чуха.
- Бате каза, че някои дракони пасяли трева.
- Аз съм виждал такъв!
- На сън!Той каза, че са редки....Помните ли, когато Рому и Пушльо му подготвиха подарък за рождения ден?
И така нататък, и така нататък...Енрике се отказа да слуша, въпреки, че разговорът беше интересен и за него. Някои от тези неща му бяха напълно неизвестни.

- Бързо!Махайте се от изхода!Веднага!
Отново тези писъци и крясъци. Отново тези ужасни неща. Той се чудеше какво става, но вече нямаше време за мислене...Орките бяха горе и бяха заловили няколко ездача. Ами ако разберяха за скривалището?Способен ли беше Дарсия...Да ги открие тук?Нервите на мнозина не бяха издържали. Как можеше само един човек да вътвори ред.
- Тишина!Тишина ви казвам!Нима искате да ни открият?
- Така или иначе сме мъртви!
- Не сме мъртви докато имаме сили да вдигнем оръжието. Нима сте се самозабравили?Спомнете си кои сте, за бога!Кои сте вие!?
Но не получи отговор. От толкова много неща наведнъж беше се объркал. Рой се беше объркал напълно. Но вече го беше решил.
- Тихо!Аз...Ще отида и ще се предам в ръцете им. Плячка като мен е доста ценна.
- Ти луд ли си? - за първи път бяха замълчали и го бяха заслушали внимателно. Радваше се, че поне беше привлякъл вниманието им.
- Нямаме друг избор - продължи, като се задъхваше от напрежение - Рискуваме да ни открият.
- Но ако се предадеш?Какво ще стане с нас?Ти си единствения ни водач сега. Без теб сме безсилни, знаеш какво означава ездачите да са без водач - овце без кошара, обградени от вълци. Кой ще ни вдъхва кураж?
- Тишина, тишина!Нямаме друг избор.
Нямаше да го пуснат. Но...Какво друго можеха да направят сега, когато Лука не беше тук?Порталите щяха да бъдат проследени и спрени навреме. Нямаха шанс.
- Имате... - това беше...Ужасен глас...Те го бяха чували и преди. Преди, но не всички. Някога бяха изгонили мнозина ездачи и тези ездачи бяха станали отшелници. Те имаха други разбирания и обичаи. И все пак...Бяха ездачи. Малцина се бяха показвали от тогава. Бяха много и се криеха...Тир`ре. Той беше един от тях, от този род, където нямаха имена и чакаха чужденците из пътищата да ги кръстят. Получеше ли се така кръстниците се ползваха с уважение и можеха да използват силата на Тир`ре. Те...Наистина умееха да се бият, бяха достойни ездачи...Той, момчето беше прекалено малко, но все пак беше тук. Беше на осем. И все пак, държеше меч.
- Тир`ре ще се бият за вас. Веднъж за винаги. Веднъж завинаги рамо до рамо с вас. Но от утре ние служим на друг. От утре аз, Муген, кръстен от Муртаг Моуси и моите приятели служим на черния господар. Сега стига сте мрънкали...Да се бием!

- Ще се бием с вас?Ха!По-добре да се предадем на Дарсия веднага! - Рой засочи обвинително младото момче, но то само се усмихна и пристъпи напред.
- Искате ли го?Няма проблем - ухили се Муген и се поклони в знак, че може да им помогне в това.
- Стига игрички!От къде на къде Три`ре ще се месят?Ти не си никой тук. Махай се!
- Ето пак. Пак ни сочите обвинително. Следващия път, Рой, няма да си говорим така спокойно. Сега е време за действия. Какво, ще се караш с едно осемгодишно дете сега?Помисли за народа си!
- Моя народ? - Рой потръпна, после свали ръка и наведе глава. Какво можеше да стори той...Нищо...Съвсем нищичко. Но може би имаше някаква надежда, поне минимална. - Добре, ще се бием. Може и да имаме шанс....Не ми се вярва, но...
Излезе на битка с тези съмнения и си остана с тях. Можеше да прилича на Арвен, но всъщност нямаше нейната сила. Тя беше взела неговия характер и го беше комбинирала със своята решителност. Дълбоко в себе си чернокосия униформен беше твърде слаб за водач. Нямаше пътека за него в това начинание. Предпочиташе да получава заповеди, отколкото да ги дава. Дори не видя победата и всички радостни погледи. Той бе мрачният...Не, беше го вече разбрал. Той не беше водачът, който беше нужен тук. Не можеше да ги води. Не можеше да се кара на приятелите си. Трябваше им нещо друго...Как?От три години търсеха това нещо и то безполезно. Сега ли щяха да го намерят....Нямаха шанс. Народът на драконите беше загубен...Трябваше да загине още тогава, в последната битка...Но заради едно момче всички бяха доживели досега....Но...Докато това дете пораснеше кой щеше да ги води...Кевин го нямаше, пък и когато беше бил тук те никога не можеха да му се подчинят. Защо ли?Беше твърде различен от Арвен на дела и думи. Ездачите не бяха народ като него. Той беше твърде далеч.
- Какво ще правим? - пресипнало попита сам себе си на глас, но думите му учудващо силно достигнаха до ушите на всички.
- Рому? - тихо попита русокосата униформена, която се беше заяждала с него малко по-рано. Но чернокосият не й отговори, просто падна на колене в тревата и затрепери.
- Не разбирате ли?Загубени сме!Нямаме шанс!Не го ли разбирате! - закрещя, вдигайки поглед. Никой не му отговори. Просто го знаеха, но не искаха да си го признаят. Затова Рой имаше шанс да продължи - Умираме...Всичко умира...Културата ни....Писмеността, езика, драконите, ние....Вече падаме. Не виждате ли?Крием се като плъхове, защото ни е страх. Дарсия завладя замъка ни само с един порив. Толкова сме слаби!Щеше ли да се случи, ако Тя беше тук?Загубени сме. Край!Всичко свърши...Завинаги....Завинаги. - гласът му заглъхна, не можеше да продължи...Нямаше сила за повече, те знаеха, те знаеха как би продължил, но не скаха да мислят.
- Мислех, че ти ни водиш сега - неуверено подхвана Енрике, целият в драскотини от оркски оръжия.
- Аз?Аз съм боклук, страхливец...Нямам никакъв шанс....Никой от нас няма, ние всички....Погледнете се, разбирате го, нали?Няма смисъл да се борим без предводител...Ние падаме...
- Тогава да си изберем предводител!Ангелът вече е далеч, момчето е младо, драконите не са способни на това...Нима ти не беше най-способен?Тогава. Тогава да обърнем глави към хора, за които и не предполагаме, че могат да ни водят! - Хю, просто Хю. Униформеният очилат комик беше човек, който всички уважаваха. Заради нещата, които казваше и винаги се сбъдваха.
- Може и да си прав. Селянин ли ще ни води, както през вековете на скръб и неволи?Или да повикаме мъртва да ни води пак?
- Да изберем Муртаг - ухили се червенокосият пушач сред пълна тишина, всичко това прозвуча зловещо. И тишината продължи...

п.п. днес на 3 септември, на рд-то на Муртаг съм се разписала много яко Razz

- Какво?Какви ги дрънкаш!?Полудял ли си!? - започна тихо Рой и вдигна глава заинтересовано вперил поглед в червенокосия както и всички останали.
- Каза, че възможностите ни са изчерпени - все така усмихнато продължи онзи, запалвайки нова цигара - Ами ако не са?
- Казваш ми да се доверя на Черен Господар? - тихо попита Рой, изправяйки се мрачно.
- Че досега не го ли правеше.
- Да, защото...Защото беше с нас, би се за нас...Опита се да я спаси...Но вече не съм сигурен.
- Не можешли да повярваш на нея?
- Тя е мъртва, Йо...Какво очакваш, че ще тръгна по нейните стъпки, само защото отраснах с нея?Не съм човек като нея, иначе бих ви повел - приближаваше се към него, изглеждаше толкова страшен...Само че ако веселият пушач се ядосаше можеше да надмине всички страшни изражения. Сега не му личеше, но личеше по действието, което направи съвсем без усилия. Обикновено Рой можеше да се защити, само че сега беше твърде объркан. Пушачът го хвана за яката и го погледна укорително, дал малка воля на гнева си.
- Какво очакваш да повярвам?Че си слаб?Ти не си слаб, Рой. Ти си по-силен от мнозина тук. Не заради магията си. Не заради уменията ти в меча. Заради това, което си. Очакваш да повярвам, че мразиш Муртаг?Очакваш да повярвам, че не разбираш какво имам предвид?Съвземи се, предводителю. Не е приятно някой твой подчинен да ти се кара така пред всички, нали?Отвори очи най-сетне.
Пусна го на земята и отстъпи. На чернокосия му трябваше време, всички го знаеха. Дори не се беше отърсил от скръбта отпреди три години. Само той си знаеше какво си бяха казали с Муртаг пред заровения тунел. Тогава, когато Рой беше отишъл в замъка, в който не беше стъпвал от толкова години...Само за да загуби скъп човек.
- Той каза, че имаме шанс...Той каза да не се предавам, въпреки че сам се беше предал. Той каза да се държа, въпреки, че беше паднал. Той каза да не плача, въпреки че той го правеше - промълви мъжа, после се изправи мълчаливо и вдигна глава. Нямаше нужда да им говори повече. Знаеха какво значи този поглед. Рой можеше да им го каже просто с поглед.
- Много добре. Енрике, остани да пазиш жените и децата както се бяхме оговорили. Ние ще потърсим Муртаг и ще го овържем здравата, та да не бяга. - пушачът стегна едно въже и се усмихна, другите му кимнаха също с усмихна. Проблемът беше решен.
- Хей, жените тръгват... - ядно скръсти ръце русата униформена Ездачка - Не ме интересува, и нашия екип идва.
- За да наблюдаваш Рой от близо? - захили се Хю и беше удостоен с една обувка в главата. Настроението се връщаше бързо, доре доста бързо...Което винаги беше добре, според тях и техния народ.
- Да ходим да видим драконите...Пък изведнъж ще решим да го замесим... - продължи мисълта си пушачът и се обърна към останалите - Е, какво, всички са забравили как се правят портали ли?

Може би чакаха друго, все пак Рой все още гледаше неуверено към така наречените Тир`ре. Толкова проблеми в миналото...Той никога нямаше да им прости. Сега се гледаха с напрежение, което още повече усложняваше нещата. Само че осемгодишното момче изглеждашо по-силно от Рой, който вече се беше предал и беше оставил Ездачите сами да решат.
- Каква е причината да дойдете? - попита строго детето той, като сложи ръце на кръста си. Изглеждаше като някой стар учител, недоволен от постиженията на ученика си. Момчето на име Муген се подсмихна както само той си можеше.
- Казах ти. Дойдохме да ви помогнем, аз и тези от рода ми, които могат да се бият. Беше твърде зает, за да видиш помощта ни. Дойдохме, защото знаем за предсказанието.
- Предсказание?Вие и вашия род само в такива вярвате.
- Да, не се учудвам че го знаеш. Все пак майка ти не пропускаше празниците...Чудя се защо ли ти го правиш?
Рой потръпна едва забележимо. Никога и на никой не беше казвал от кое семейство идва. Не, той не беше Тир`ре, беше Мустанг...Мразеше майка си, той беше Ездач...Беше...Ездач. Намуси се, но нищо не посмя да каже и обърна гръб на момчето.
- За разлика от вас аз поне имам име, дадено ми от някого.
- Ние също имаме имена. Дадени от пътници из улиците. Кръстници на непознати. Но това не ни пречи да живеем. Тир`ре ще живеят по-дълго от вас.
- Не смей да го повториш! - момчето целеше да ядоса чернокосия и беше успяло. Беше го ударило в слабото място. Изражението на Рой, когато се обърна се беше променило. На лицето му светеше див поглед и той беше готов да запали това малко чернокосо нахално същество. Муген просто се подсмихна отново без да помръдне.
- Ако искаш запали ме, хайде...Хайде Рому, направи нещо!Ти можеш, знаеш кой си. А аз знам какво ще се случи. Не подценявай нашата сила, силата на Тир` ре. Но, Рой, ние я предлагаме на вас, не на Дарсия, нали?
Рой постепенно свали ръка и отново наведе глава, изглеждаше засрамен от последното си действие. Детето му се усмихна приветливо, но не посмя да се приближи. Можеше да бъде силен на думи, но знаеше, че чернокосия мъж има повече сила от него. После мъжа отново вдигна глава и този път се усмихна.
- Прекалено много се забавихме тук, трябва да вървим. Нали щяхме да връзваме някой?Ако не успеем да стигнем на време той пак ще ни се изплъзне, нали? - каза спокойно и кимна на останалите, готови за тръгване, да измагьосват портали. Муген отново се усмихна щастливо.
- Изглежда умееш да се съвземваш от всяка ситуация, Рой Мустанг...Щом не желаеш да си Тир`ре никой не може да ти го наложи, нали?Но знаеш ли, за мен е чест, че някой наш брат по кръв, макар и на половина, е стигнал до тук. И се радвам, че те приемат добре, не като нас, които винаги се били гонени. Но това е друг въпрос. Бързаме ли?Тогава дотук с приказките.
Подсвирна на роднините си и се подредиха малко настрани, изчаквайки Ездачите да се подготвят на спокойствие.

- Ха, да, чудесно, пак загаси цигара...Глупости на търкалета и кълба - замърмори някой в притихналата обстановка, където всеки се разбираше негласно със съседа. Някои вече ги нямаше, защото се бяха върнали обратно. Само един лилавокос младеж все още спореше за това с Рой. Гласовете им, макар и по-тихи се чуваха из цялата група. Викаха си, караха се, бяха напрегтнати. Не бяха единствените, но им личеше най-добре.
- Оставаш!
- Не!
И това се повтаряше някак твърде монотонно и...Просто еднакво. Все пак една част от тях не бяха толкова напрегнати, дори се усмихваха и се търкаляха в снега, поне някои. Те досега не бяха съжителствали с останалите толкова дълго, не се търпяха. Имаха различни обичаи, различни празници, различни ритуали и какво ли още не различно. Затова и се бяха разделили. Макар и Ездачи те нямаха дракони. Драконите за тях бяха божества. Бяха от онези хора, които не се бяха променили през времето. Макар и силни все още вярваха в старите неща. Вярваха, че крилатите са богове, изпратени от Всесилния. Вярваха, че някой ден в черното небе отново ще засияе бялата звезда, която беше покосила света и беше накарала хората да се молят. Ако можеха да знаят, че бялата звезда също беше човек, но крилат...Но те не искаха и да чуят, бялата светлина не беше за тях Кевин, който често ги навещаваше под истинската си форма, беше пратеник от някой по-силен. Бяха твърде различни...Твърде опасни....Твърде ужасни. Останалите никога не ги разбираха. Тир`ре не разбираха останалите.
Този проблем беше вечен и никога нямаше да бъде решен, освен може би в едно бъдеще, което друг човек се опитваше да затвори, отваряше и затваряше и отново, и отново. Всичко вървеше както преди, като в някакъв сън, беше се случвало и тогава. Преди време Арвен би казала "Не се нуждаем от вас, махайте се!" и щеше да го каже твърдо, решена да прогони ненужните от народа си. Такава беше тя, вярваше твърдо на народа си, но на чистокръвните. Не беше трудно да покани чужденец в двореца си, но ако той не й се понравеше го прогонваше. Както и да изглеждаше, беше различна. Сега никой не можеше и да си помисли дори да изгони Тир`ре. Бяха загубили другари заради другите Ездачи. Ездачите не можеха да си позволят да губят онези, които вече считаха за приятели. Бяха минали толкова години...Толкова много, наистина. Всичко се беше променило и то твърде много и твърде опасно...Сега...Те нямаха шанс, Рой беше прав, беше, но не го знаеше. Не искаше да го знае.
- Да вървим! - обави веселото момче, като се изправи и стиснамалкия си остър меч. Червеното му палто стигаше едва ли не до земята, но беше сигурно, че като поотрасне щеше да му точно по мярка. Рой помнеше това палто, твърде добре го помнеше. Как в една студена и дъждовна нощ беше изпратил Лука и Муртаг на шпионаж и беше дал и на двама им по едно такова. А после единият се върна без палтото си. Сега същото това палто беше все още живо и здраво върху гърба на момчето Тир`ре.
- Прав си. - кимна в съгласие, като се сепна. Твърде много мислеше и това не беше типично за него.
- Муген. Наричай ме Муген - поправи го момчето като го стрелна с очи. Остър, но детски поглед.
- Добре...Муген - съгласи се отново чернокосия, стана му леко. Не, нямаше шанс те отново да ги излъжеха. Рано или късно различията отминаваха и всичко отново можеше да е както преди. Знаеше го.
- Ами хайде де - подкани отново детето като за пореден път стресна Рой и той се обърна към останалите.
- Прав е, губим си времето тук, да се погрижим за проблемите си - каза им и се запъти към големите дървета, за да сътвори портал. Не беше изкусен като Лука, но...Защо да не опиташе?