Черните села

Скоро на вратата се почука, макар и така, сякаш при тях щеше да идва по-скоро призрак. Е, нещо като призрак беше и просто им кимна да го последват, ако искат да стигнат докъдето Магьосника ги искаше.
- Май е по-добре да тръгнем след него, хайде.

Анджелика се изправи, малкото също се събуди и й кацна на главата, а след това тръгнаха с духчето (тя, малкото и Ямада_

Беше странно и нетипично. Но той беше ездач и бе свикнал постоянната шумотевица по коридорите да го съпътства навсякъде. Той бе живял с 39 същества някога, за бога... тук се чуваха все едно само неговите стъпки и дишане... беше плашещо...
Отведоха ги по безкрайния коридор покрай зала, в която се чуваше прекрасна мелодия на цигулка, но бързо подминаха това място. Въведоха ги в друга малка зала, където по средата на нищото бе поставен само един прекрасен стол от черно и сребърно, а на него стоеше техният домакин и пак им се усмихваше опасно, още преди да са влезли.

Анджелика не смееше да погледне към мъжа, да не би да го обидеше, но пък влезе до Ямада.

- Сър, дойдох от името на Муртаг Моуси - отново внимателно се представи той, докато наблюдаваше ужасно усмихнатото лице на Магььосника. Най-древното тъмно същество на света, а? Ами личеше си, наситина...
- Знам. Моля, седнете да пием по един чай. - махна с ръка към тях и незнайно как веднага на разположение се появиха два удобни стола и масичка със сладкиши и чай. - Така ще ти е по-лесно да ми разкажеш... Ямада Раску? Муртаг ми е говорил за теб, Хюгес също... изобщо, за всички вас, 40-те. Впечатлен съм, че си се съгласил, благодаря ти.

Анджелика седна след Ямада на другия стол, а малкото същество остана да лежи на главата на Анджелика. Взе си един сладкиш дори и без да се интересува,ч е рони по главата на братовчедка си заяде...

Ямада си пое достатъчно въздух и започна да разказва каквото се изискваше от него, без да смее да пусне магията си на воля. Дявол да го вземе, Магьосника ги зяпаше така, сякаш минаваше през тях. Беше ужасно чувство и розовокосия реши да съкрати разказа си възможно най-много. Когато все пак успя да привърши плахо повдигна глава към събеседника им. Той още си ги гледаше!
- Какво мислиш ти, Делдуват? - каза накрая и впери поглед някъде между тях двамата.
- Казва истината - изстреля някой в тъмното до вратата и за миг нещо проблясна там и се скри.
- Чудесно! Радвам се, че племенникът ми Муртаг изпраща честни хора при мен. Как ви се стори пътя дотук?

Анджелика подскочи леко на стола от уплах в първия миг, щом някой проговори зад тях, а уж нямаше никой... След това също вдигна към мъжа глава...

Усмивката му веднагжа се насочи и къмнея, сякаш смяташе, че ще му отговорят на неговия въпрос. Да, неговото място бе изпълнено с хора винаги и можеха да се срещнат навсякъде. Вероятно ездачът бе го усетил? Имаше дарба това момче... странно... интересен...
- На вас не ви бе приятно във всеки случай, госпожице.

Тя също леко му се усмихна.
- Не мога д акажа какъв бе за мен пътя дотук, защото нямам спомен, а относно инцидента... Отново Ви благодаря. - още по-ясна стана усмивката й.
Човечето на главата й се ухили.
- Хааа! И аз съм тука!

- Няма защо да го повтаряте. Черният свят е част от мен... затова аз чух всяка една ваша дума. Мога да чуя всяка дума, казана в пределите на моето царство. Вече ми благодарихте и на мен и на него, ездача. Доколкото разбрах не сте тук с неговата мисия? - бе спрял Ямада да говори с един спокоен царски жест... нямаше как човек да не му откаже... Той явно първо искаше да заговори дамата.

Усмихна се така, сякаш скоро щеше да се засмее изаговори отново:
- Бях помолена да го придружа, а тъй като желание за това не ми липсваше...го направих. - каза тя весело.

- Разбирам. Тогава добре дошла в Мрачния юг. Внимавай с капаните в нощта и зъбите на зверовете, които живеят тук. Още повече - със зъбите на мислещите същества. Предлагам, ездачо... да останете тук на вечеря?
- Не е нужно да-
- Моля?
- Добре... съгласен съм.

Малката елфка се спука от смях на това.
- ХССХХСАХАХАХХ. нЕ е нужда дя.... ХАХАХАХАХ ДОБРЕ....- взе да се търкаля по главата на Анджелика, която не я удряше самозащото бе на ссобствената й глава...

- Имате ли да ми кажете нещо? - вдигна глава най-сетне господарят, като че ли чак сега я удостояваше с вниманието си. Златните му очи бяха почти вълчи и можеше да се каже, че би я изгонил само, ако му пречи твърде много.. .или нещо по-лошо. Беше най-силен от хората, които живееха тук... получаваше каквото иска и затова не се чудеше на промяната на мненията. - Не съм чул кой каква шега каза.

- Аз... аз... -и пак се скри в косите й.

Той наведе глава и за миг се възцари почти ужасяваща тишина. Да, явно не обичаше смеха без особен смисъл... или го правеше нарочно? Сигурно търсеше как точно да им се представи - като зъл или като пирятен човек. Накрая се изправи и потупа с бастунчето няколко пъти.
- Трапезарията. Можете да дойдете с мен. Знам, че може и да не сте гладни, но държа да ми правите компания.

Анджелика се изправи и погледна към Ямада, а малкото се навря пак в деколтето на Анджелика .
- НЯМА ДА ИЗЛЯЗА!

- Мога да ти помогна да го направиш, ако пожелаеш - Магьсоника хич не се стесняваше да използва всякакви методи. Е, дано не го подразнеха много, може и да не беше много добра идеята... Особено, след като имаше толкова блестящи и може би малко ядосани очи в този един момент. - По-добре е да не използвам своите методи за това, дано не ти звучи като предупреждение...

Разтвори леко устни и сама я изкара от там и я сложи в шапката си омагьосвайки я да мълчи.

- Насам тогава - кимна той с бастунчето към вратата и като че ли най-сетне им се усмихна по-спокойно... дори може би мило? В сравнение с предишното... Последваха го отново през коридорите и стигнаха до малко по-тъмната трапезария, осветена само от няколко светилника и много свещи. Бе тъмно и мрачно, но неговото присъствие успокояваше някак нещата. Каза им да седнат от лявата страна. Срещу тях се появиха два чифта очи. Едните изгледаха и ездача и момичето и нечий глас изхъмка неодобрително. Другите очи бавно се извърнаха от ездача към Магьосника, когато той се настани.
- Дано харесвате нетипични кухни.

На нея ли се зъбеха?Нацупи се леко и прехаапа устните

- О, извинете моите роднини... Те винаги намират кусури в роднините ми. Айна, Делдуват... не се крийте в тъмнината.
Един по един намусените двама призовани се поразкриха, когато светлината от свещите ги освети по-ярко като по команда. И двамата бяха червенокоси. Жената бе намусена и нещо не одобряваше в момичето, а пък мъжът носеше маска на едната половина на лицето си.
- Толкова си слаба! - възкликна най-накрая жената, като не успя да се въздържи.

Анджелика я погледна с лека усмивка и каза:
- Съжалява, че мислите така... Аз мисля, че пък вие сте прекалено дебела.

- Странно... - тя се замисли за себе си, виждаше си се достатъчно добре... Мъжете пък им се разсмяха, те пък нищо не разбираха! Айна знаеше, че те просто също се чудят достатъчно и не разбират... Поне роднините й.
- Винаги, когато дойде гост тук започваш разговора така. Измисли нещо оригинално - поклати глава мъжът с гъстата червена коса и маската до нея. Явно по-скоро й беше съпруг...