~Дорадо - кулата на моето сърце

- Не, не се тревожи за огледалата. Ремо ще ги оправи с едно щракване на пръстите, виж само каква кула е направил, пък това да му се опре... Искаш ли да хапнеш нещо? Готвачът е в добро настроение и е сготвил страшна закуска.

-Мхм.-усмихнато закима, намествайки се на стола до учителя си.-А, семпай, забранено ли е да се напуска района на кулата...особено за мен?

- По принцип не съм чувал да е забранено, пък и има постоянно движение от вън тук и от тук навън... Аз бих казал, че е по-добре никой да не напуска сам, за да не го нападнат. Защо питаш?

-Защото докато вървях към двора да се срещна с Винр, се разминах с едно момче.-замислено погледна настрани.-Беше облечено като за път и бързаше. Може би отиваше в града...? Не знам, наистина.

- Напълно си е възможно, предполагам... - замисли се дали беше срещал хора да напускат или влизат в кулата наскоро. Сети се за доста, всички имаха най-различни задължения... - Да, или в града, или с шпионите, или кой знае къде... Различно е.

-Шпиони?-тревога затъмни за момент очите ѝ, но другите не изглеждаха толкова притеснени...значи може би и тя не трябваше да бъде.

- Да, така твърди Ремо. Казва, че засега изобщо не замислят нещо зло. Но той си знае най-добре... - Ремо и без това си беше ангел, това значеше, че мисли и за бъдещите времена и добре знаеше какво прави. Въпреки че беше толкова мъничък в очите на другите. - Той и Лука постоянно ги наблюдават, даже са организирали двама-трима в помощ.

~~~
- Какво правиш? - попита в същото време нечий глас много надолу под сградата, където големият естествен горещ извор беше... любимото място на госсподаря. Едно от любимите му места.
- Срам ли те е? - присмя му се тя, беше невъзможно да го види изобщо през парите, а той я беше усетил само благодарение на драконския си усет. Около него винаги се вдигаше още повече пара, огнените хора имаха проблем с горещите извори, само по някога. Тя заобиколи по навик водата в мъглата, за да остави няколкото кърпи, които бяха я оставили да занесе.
- Да се срамувам от какво? - каза той след малко и вероятно се обърна към нея, сигуно можеше да я види, ако размърдаше парите пред себе си.
- Тогава защо питаш какво правя? Сигурно си свикнал вече с това.
- Просто исках да знам дали не си дошла да ме мъчиш. Малко ме боли, признавам, ама се търпи.
- Че какво си направил пак? - от мястото, където се предполагаше, че е, прелетя нещо малко и сребърно, поне тя успя да го хване - Обица? Да не ти е разкъсала ухото случайно?
- Ахам. Ним как ги търпи не знам, но мен ме карат насила... Поне се бяхме обзаложили, ама май аз плащам този път. - явно вдигна безпомощно ръце и пак потъна под водата.
- Ако искаш ще ти помогна да замацаме проблема.
- А, не, признавам се за победен, не се притеснявай. Не си на закуска?
- Каза, че не си мой господар, за да търча веднага да ям, щом ми заповядаш. - Ризел остави кърпите и се облегна на влажната стена. Гърбът й веднага се намокри, но поне беше топло. После, като излезеше, щеше да замръзне, но... Той се засмя.
- Гомен, гомен, пак забравих. Само дето не разбирам... Като не съм твой "господар", защо това цвете е още на главата ти?
Синьото ангелско цвете, което й беше подарил още красеше главата й и Муртаг не я беше виждал без него от тогава.
- Това ли? Просто спомен... от първото ми влизане в градината.
- Аха... Благородна лъжа. - вероятно се облегна някъде там и се замисли, а тя се озъби.
- Твърдиш, че лъжа?
- Естествено, че да. Не съм толкова сляп, да знаеш. Падам си малко тъпичък, де, ама пък лъжата я разпознавам. Ох! Това заболя! - обувките, макар и да бяха по-леки от неговите ботуши, не бяха за удряне на глави, макар че Ризел беше много точна - Значи лъжеш!
Тя се изтресе върху него като разярен звяр, готов да го удуши. Да, мразеше да я обвиняват в лъжа, но поне се шегуваше, слава богу... Точно задето и не беше сериозна вече беше цялата мокра за една единствена секунда, а той я сочеше и се превиваше от смях.

- Татко! Татко! - Муртаг се хлъзна близо до вратата, но поне успя да я уцели. Изглеждаше... странно. Да, може би по-скоро развълнуван. Посочи вратата, докато си поемаше въздух и му трябваше време да каже съобщението си с думи.
- Аркади Кала... И Оромис Елда... Искат да говорят с теб... отвън...
Баща му пребледня, въпреки че имаше доста бяло лице и без това в онзи момент и се изправи.
- Сумак... - прошепна без никакъв смисъл за останалите и скръцна с зъби. - Помоли никой да не излиза навън. Моля те.
Синът му вдигна ръка и кимна.
- Имаш го. - макар че баща му не го чу, вече излетял навън. Муртаг кимна на Ремо, който отиде да уведоми когото трябваше за тази така наречена заповед.
- А ти защо си мокър? - намеси се Хито, който наблюдаваше ученика си намръщено. С мокра глава през зимата не беше особено здравословно.
- Това ли? Няма значение, малко произшествие...
- Идвай да те сушим и не мърмори! И следващия път внимавай пред кой се появяваш, за да... леле, ама ти къде си ходил? Раздрал си си ухото.
- Ама хич не съм доволен, какво да се прави. Добре, добре, сядам, послушен съм...

- Това място, което си намерил... е точнто по твоя вкус. - посрещнаха го ледените елфически думи. Навън, в снега, той изглеждаше по-странно, отколкото можеше да си го представи човек. Аркади Кала. Морзан си го спомняше добре. Този висок и горд мъж, който бе негов съученик. Който Морзан беше покорил на волята си само като бе му отнел семейството. Сега, вече след толкова години, Аркади изглеждаше както и преди. Същите зелени коси, които блестяха, а нямаше какво да ги осветява. Сега разбираше защо Сумак беше избрала този елф за свой спътник в живота. Сумак бе горда и прекрасна елфическа дъщеря на добър род. Баща й, Оромис, учител на Морзан, който бе малко по-настрани от сцената... бе нещо, което Морзан ценеше и почиташе от малък... Не че го беше показвал. Аркади, с тази светлина, която излъчваше и дългия меч в ръка. Аркади, с тази горда осанка, окято никой друг не беше успял да сложи на плещите си. Елфът, който Морзан бе излъгал най-жестоко от всички останали живи същества на света, с които бе дружал преди. Как ли изглеждаше в очите на Аркади сега? Елфът изглеждаше тъжен... или се страхуваше? Бяха минали много години и Морзан вече не беше сигурен.
Как изглеждаше Морзан според Аркади ли? Морзан бе най-красивия човек, който Аркади беше виждал. Точно колкото бе красив, така и хитър можеше да бъде, но сега... Елфът виждаше как в този човек се беше просмукала тъгата и някакво чувство на удовлетвореност. Той се радваше само на това, че бе му останало поне малко от живота, на което да се радва. Морзан поне живееше, това беше нещо.
От гледна точка на Оромис, Морзан си оставаше онова гордо дете, макар и вече пораснало. Оставаше си онова могъщо момче, което не беше и беше елф, но по-скоро ездач. Морзан беше Клетвопрестъпника, но си оставаше неговия ученик, момчето с прекрасната усмивка, която толкова рядко можеше да види някога. Може би по-стар и мъдър, но все пак още същия както преди.
- Добро утро, Аркади... и сенсей. - започна пръв чернокосия и двете му различни очи се впериха първо в единия, после в другия. Внимателно, разучаващо. Както обикновено. Той слезе по стълбите и остана в снега, пред кулата, която сякаш беше притихнала за техния разговор. Аркади потрепери при чуването на името си от въображаемия си враг и вдигна меча си сякаш с нескрита омраза. Морзан вдигна ръце спокойно, не носеше оръжие. Странно... той не носеше нито едно оръжие... Нито едно...
- Добре знаеш за какво съм дошъл, Клетвопрестъпнико!
Настана тягостна тишина. Двете различни очи на Морзан като че ли се напълниха с болка. Може би... вече не искаше да бъде такъв и да отрече онзи образ, а не можеше. Беше част от него.
- Да, знам. Знам много добре, чаках те много години. Но, не... ти не се нуждаеш от моите думи. - той му обърна рязко гръб и направи плавно движение с ръка над главата си. Пръстенът, кой знае от кога поставен на ръката му просветна, когато разпери пръсти. Порталът се образува с гръм и трясък в снега. Зад него се показа приятна снежна планинска поляна и малка къщурка. В снега пред къщата, боже, играеше си малко момченце с прекрасно зелени коси и жълт перчем, правеше си снежен човек.
- Вайо... Вайо. - Морзан сложи ръка пред лицето си, сякаш уплашен детето да не го види. Детето не се стресна от гласа му, вероятно го познаваше само като маскирания чичко, който им даваше храна.
- Време е за пратката. - отегчено скочи момчето. Беше на около шестнайсет-седемнайсет години. Елф, който изглеждаше в прекрасна форма и силата му беше възхитителна.
- О, не, Вайо... Искам да говоря с майка ти. Доведи я навън.
Момчето явно се зачуди какво ли става, но кимна. Не видя явно хората зад маскирания, може би не можеше. Нямаше и какво да види. Баща му не можеше да повярва на очите си, някъде там, отзад.
От къщата излезе прекрасна жена, нито млада нито стара. Носеше рокля на портокали и питаше момчето нещо, изглеждаше разтревожена. Силна, руса като слънцето и удивително много приличаща на баща си, Оромис. Само сивите й очи бяха различни, много, много различни и пълни с болка.
- Сумак... Имам да ти казвам една новина. - продължи Морзан без да трепне, когато тя го изгледа с омраза.
- Защо се появяваш винаги маскиран, да не те е страх да видим лицето ти, онова...
- Нека да спестим това на Вайо. И аз имам синове, едва ли ще се почувства много горд и радостен с това, което ще каже майка му.
- Не ме интересуват твоите синове. - изумтя Сумак, но явно се съобрази с Вайо. Морзан въздъхна и се обърна към Аркади, после се отмести. Елфът, който не можеше да повярва, че е станало толкова лесно в миг се затича към портала, поколеба се, но се появи в полезрението на жена си и сина си. Тя не повярва този път и беше готова да изпищи от изненада. Последва я Вайо, който остана пребледнял. Беше виждал баща си преди много време, бе научил най-осноното от него, но... не вярваше да го види пак. И... те излязоха от затвора си. Морзан се отдръпна от цялото това семейство, беше им чужд, вече им беше чужд, но поне се беше отърсил от това причинено зло. Оромис беше вече тяхното семейство, не само негово.... или никога негово.
- Ти постъпи добре. - спокойният глас на неговия собствен син Муртаг му подейства като мехлем за дълбоката рана. Лилавокосият стоеше в снега, покрит с черното си наметало и сложил качулка, за да не изстине мократа му глава. Изглеждаше наистина добре в чернотата, където вече живееше. И... Топлата му ръка вдъхваше увереност и сила. Хито го следваше по петите, но в бяло. - Татко, ти постъпи правилно. Да се връщаме на закуска.
- Хай, мочирон... Аригато, Муртаг.
- Мо, нандемо...
Но някой друг беше отвлечен за миг от милата сцена. Някой, който беше усетил смъртната, но жива белота и същност на Хито.
- Морзан! Обърни се за... малко. - промълви Оромис, макар и достатъчно силно, за да го чуят. Чернокосия се спря, поколеба се, но после се обърна и попита с очи какво има. Учителят му го погледна странно, после се усмихна. - Значи най-сетне си станал и баща. Радвам се за теб. И... За бога, не мога да повярвам, че си предал на сина си... най-прекрасното, което някога си имал. Самия себе си.
Чернокосият се усмихна криво, вероятно още замислен върху това, кето бе направил преди години, после погледна сина си.
- Първородните наследяват най-хубавото или най-лошото. Вие, сенсей, знаете по-добре за това.
- Муртаг? - дори и мечтата си беше изпълнил неговия ученик и ето, сина му наистина носеше това име. Лилавокосия се усмихна и се поклони леко. Истински син на баща си. Веднага обаче се видя връзката му с чернотата. Макар че Оромис беше сигурен, че в истинската си форма Муртаг е наследил черните коси на баща си.
- Муртаг Моуси или пък Муртаг Фин, както предпочитате. За мен е чест да се запозная с учителя на баща си. Ако желаете, мога да ви осигуря подслон в града си за тази вечер. За обяд ще има прекрасна гощавка, чувствайте се поканени. Сега... Ще ви оставим.
Той кимна на баща си и двамата тръгнаха обратно към кулата. Хито замислено остана загледан в Оромис за малко, но и той тръгна след другите. Значи това беше мъжът, върнал се от мъртвите? Оромис беше наистина... впечатлен... Какво ли още криеше нечистокръвният в кулата?

- Сумак... Сумак... - за пореден път това бяха единствените думи на Аркади, които огласяха двора. Съпругата му просто нямаше глас, с който да изрази радостта си. Толкова много години, за бога.. Тя мислеше, че той е мъртъв. Морзан отказваше да й даде каквато и да е информация. О, та Аркади сигурно беше се крил от очите на Морзан... Глупако, толкова години... Ами те? Те... Тя едвам се откъсна от прегръдката му, за да може синът му да го види най-сетне. Но почти веднага се оказа при някой друг, който бе също толкова скъп за нея. Когато бе още свободна, той беше изчезнал от лицето на земята. Баща й... Това беше... баща й. Оромис...
Да, срещата след толкова години бе радост, която рядко можеше да бъде срещната след онези далечни събития. Тогава, когато Морзан беше сам срещу всички ездачи и се бореше заедно с Тир`ре. Тогава, когато нямаше зло, но ездачите се бореха помежду си. Този период бе наречен "Кръвта на Клетвопрестъпника". Морзан, искаше или не, бе част от историята на своята страна. Отритнат и нежелан от никого, дори от светлите елфи, които бяха наполовина негови роднини. Дори от собствените си деца. Имаше място и за него някъде там... Когато синът му му беше простил след толкова години. Когато и синът му беше изгубил драконската си същност. Сега, двамата бяха еднакви. Какво да се прави, когато нямаше истински кръвен баща, синът постъпваше също толкова глупаво, както този баща. Беше го виждал в учебниците си, съществото, опръскано с кръв, с две различни очи. Красив и жесток в битката за която разказваха най-ужасните неща. Вече знаеше истината. Муртаг знаеше... Знаеше...
Морзан се сепна в залата, докато държеше кристалната чаша, пълна с кървавото вино. Огледа се, Хито го гледаше въпросително.
- Каза ли нещо?
- Много си отнесен. Къде се дяна Муртаг питах.
- О... - чернокосия се замисли, после затвори за миг очи и затърси сина си из кулата. Присъствието му веднага изникна в съзнанието му и Морзан се усмихна вече по-спокойно - Не енавън, не се безпокой. С... хм, един свой съученик идват насам...
- Как изглежда?
- Странно... целият свети в лилаво и... около него всичко трепти, за бога... какво значи това, що за човек е?
- Ямараску... Музикален магьосник, просто... магьосник...
Прекъснаха ги, когато влязоха. На една възраст бяха и си приличаха много. Нищо чудно, помисли си Морзан, че синът му беше избрал първия си приятел в училище да бъде точно Ямада Раску... Раску? Не помнеше такъв човек, но... можеше да е просто фамилно име. Това не беше толкова важно. Беше подучул, че Ямараску бе първият приятел на сина му още от училище и... двамата рядко се разделяха. Между впрочем, всички оцелели от този клас не се разделяха, но пък... по-силните приятелства оставаха силни завинаги.
- Хито, справил си се отлично. - прошепна на белокосия, а той изглежда остана щастлив.
По-късно Морзан щеше да мисли, че никога преди не се е забавлявал така. Съзнаваше добре, че го правеха за него. Те искаха той да забрави за болката, която всъщност беше носил винаги за себе си. Не знаеше защо, но вече знаеше, че някой ден... тя вече няма да съществува. Смееше се, вече се смееше. Разговорът беше потръгнал към това предизвикателство. Нарочно го бяха предизвикали. Той се радваше... че някой друг го беше грижа за него. Морзан не се беше грижил за никого през живота си. Селена бе единствената му любов... Беше паднала от онази скала, за да го спаси. Помнеше този кошмар и щеше да го помни завинаги... Завинаги... Никога не беше виждал Мерик след трансформацията, но беше чул, че момчето го мрази. Какво пък... преди всички го мразеха. Как беше станало така, че Муртаг му беше простил? Заради онази болка? Или защото винаги беше искал да... има истински баща... Това беше изписано в очите му онзи ден, когато се срещнаха след загубата на Торн. Онзи ден преди толкова време, а сякаш преди мигове... Сега се смееше и двете му различни очи светеха ярко, осветени от магиите, които не си беше представял досега. С магия можеш да убиваш, но можеш да създаваш... изкуството...
- На какво си ги учил още... - не можеше да повярва той, когато веселбата току-що започваше преди минути.
- О, те сами.. се учат един от друг, повярвай ми... - Хито бе сигурен в способностите им, но Морзан си остана удивен. Синът му... Със сигурност се беше учил от съучениците си и те от него. Те бяха възприели движенията му, той техните. Кой кого копираше вече не можеше да се узнае. Танцът беше удивителен и магията следваше ритъма по един невъзможен начин, заедно с музиката. Музика? Бе просто песен, но Музикалният магьосник създаваше звуците, сякаш когато изпълняваше този така наречен танц. Черната магия на Муртаг допълваше всичко... не, не убиваше... беше красиво... Красиво...
Прекъснаха ги гостите. Влязоха и останаха за миг уплашени от красотата, но после се съвзеха. Беше Аркади. Той огледа удивено господаря, който бе сега пред него и съученика му. Муртаг се взе в ръце, когато рисуваните от музиката картини секнаха.
- Решихте да останете. За мен е чест, сър. - някои, които не очакваха да чуят някога от Муртаг толкова внимателно построени изречения, бяха готови да се хвърлят от някой мост. Аркади беше объркан, затова даде път на съпругата си и лилавокося й отдаде дължимата чест.
- Значи ти си Муртаг? - каза тя направо, макар да отвърна на поздрава. Никой не успя да прочете какво мисли по лицето й, но Муртаг май изглежда вече знаеше. - Аз... Реших, че трябва да... благодаря на баща ти... за всичките тези години... въпреки всичко зло.
- Баща ми вероятно... - Муртаг се обърна към баща си, чийто поглед бе изстинал от някакъв страх. - Ще ви изслуша по-късно, ако може. Сигурно сте гладни. Заповядайте на обяд.
- Да... Благодаря... - Сумак със сигурност беше объркана от този рязък завой в живота си. Муртаг разбираше много добре това. Но знаеше, че ако не обръща винмание на това, ще бъде по-добре за Сумак.
- Преди това... - Оромис вдъхваше сили на малката групичка. Сега нечистокръвния господар разбираше защо Роланд Колд го беше избрал за учител на ездачи. Бе способен, но просто съдбата не му се беше усмихнала така, както на Хито Накамура. Макар че Хито се бе завърнал дори от мъртвите... за да изпълни дълга си. Даже два пъти... - Искам да се отплатя на домакина.
- Още дори не сте опитали ястията, не ми се отплащайте. Аз съм просто господар на своя дом, нищо повече.
- И господар на чернотата, нещо повече.
- Оромис Елда-сенсей... Разбирам какво се опитвате да ми натякнете. Но не сър. Аз съм жертва на страдания... или пък на добро. Различен и не това, за което ме мислят хората. Не ламтя за властта на трона в чернота. Просто искам щастието на хората, които обичам.
- За да се бориш с чернотата трябва да бъдеш обучен.
- Бях. - Муртаг преглътна, не беше казвал на никой от присъстващите за това досега. Само Хюгес знаеше... Трябваше все някога да им каже. - Елда-сенсей, аз бях обучен в тъмнината на света. Сърцето на тъмнината. За няколко месеца бях ученик на Черния Магьосник от Юга и Мрачния дух на Красотата. Няма по-силни учители в чернотата от тях. Те приеха моята същност и ме направиха това, което трябва да съм, освен ездача.
Залата притихна и стана по-мрачна. Никой освен Хюгес не си беше представял, че нечистокръвен ще се опита да намери мястото си там, в сърцето на мрака. И че Магьосника на всичко зло ще го приеме. За миг... те погледнаха Муртаг по друг начин. Черният вълк-късмет на господаря се приближи, като че ли да потвърди това твърдение и седна до господаря си.
- И... Ти е даден ключа на Дорадо?
- Аз му дадох ключа, защото той е истинският ми господар. - Ремо обикаляше тихо ъгъла и изглеждаше притеснен и нервен от новите гости. Бяха много светли...
- Невероятно...
- Не, просто ми даде дом. Моля ви, това е просто една съдба, към каквото и да води тя... - лилавокосия се усмихна криво - Нека да поговорим за това по-късно, не сега, моля.
- Да, интересната тема трябва да се разнищи по-подробно - замисли се Морзан. О, сигурно имаше хиляди въпроси за това какво бе намерил и научил Муртаг в тъмнината. Сега някои разбираха що за промяна имаше в Муртаг.
- Но въпреки всичко... Господарят трябва да бъде пазен от нещо, за да бъде пълен господар. - Оромис се приближи в светлината. Сега се виждаше, че държи нещо в завивка. Малко дете? Не, едва ли. - Ако Магьосника те е изучил, трябва да знаеш от какво се нуждаят господарите в светлината, за да оцелеят.
- Магьосникът казваше, че не се нуждая от това, защото съм наполовина светъл. Но с чест ще приема дара ви, ако сметнете, че е подходящ за мен.
Оромис подаде нещото на господаря, който след кратко колебание го пое. Меко и пухкаво, много по-красиво от другото, което съществуваше в света. Дарсия беше следван от лисица. Черна лисица. Черните лисици служеха за връзка на господаря с чернотата. Господаря чрез лисицата, независимо от другите същества, си спомняше за истинското си аз. Лисиците на късмета, водачите през светлината. Подчинени за вечни времена на господарите. Най-странните и митични същества, родени на тази земя. Муртаг с радост щеше да разкаже на другите какво представляваха. В ръцете си държеше мъничко лисиче. За разлика от Матилда, лисицата на Дарсия, която бе червена като кръв, това лисиче бе черно като нощта. Сините му очи, както на всички черни лисици, издаваше разум и хитрост. Беше мъжко.
- Това е Пако. И... Вероятно е лисицата, родена на този свят за вас, черни господарю...?
- Даедел Раун. Ужасен Сенчест Гарван. - господарят вдигна лисичето пред очите си, за да го огледа добре. Мършаво и разрошено, но все пак силно. - Дори си приличаме, а, малкия... Пако? Харесва ми...

~~~
Беше още ранна утрин и Ризел мръзнеше по студените коридори. По това време почти никой не излизаше, освен хората, които се грижеха за господаря си, или пък за храната... за войниците и за какво ли още не. Той мразеше прислужниците... Но те не обръщаха внимание на негодуванието му. Дали вече беше станал? Тихите разговори от стаята му подсказваха, че е. Какво, тя просто минаваше, не целеше да го подслушва. Всъщност, бе тръгнала за цветната градина, а така трябваше да мине покрай вратата му. Той лесно можеше да я усети... Да, разговорите притихнаха, когато мина покрай черната врата.
- Ризел, добро утро. Защо се разхождаш по роскля в такъв студен зимен ден? - тихият му, но все пак силен по някакъв начин глас я застигна дори през затворената врата и тя се спря.
- Отивам на по-топло.
- Влез, не ми е приятно да си говоря с някого през вратата. Ауч, Анна, внимавай с тези игли.
- Търпете, търпете, сам си го поискахте.
На Ризел кой знае защо й стана любопитно какво ли става при Муртаг толкова рано сутринта и защо така се дразни, тъй че открехна леко и се мушна. В стаите беше значително по-топло, в неговата също. Веднага разбра проблема му. Трите му прислужнички се суетяха около него привидно много доволни от това, което бе им разрешил да правят.
- От къде го имаш това? - тя пък не можеше да повярва на очите си. Пред нея стоеше един... много по-различен Муртаг. Да, той приличаше на Магьосника. Така биха казали много от хората в тъмнината, ако можеха да го видят сега. Както Магьосника обичаше да носи онези дълги "романтични" черни палта, така и другите обичаха да му подражават. Черното палто беше стегнато и със сигурност чисто ново, стоеше му поне на него отлично. Бялата му риза току-що вероятно бе изправена с всякакви средства от някоя от прислужничките му, които сега се тъкмяха около долния край на палтото. Ботуши и черни панталони, достатъчно дебели, за да издържат студа на зимния демон. Лилавокосият спокойно закопчваше едно от копчетата на палтото, като отново го предупредиха да остави яката на ризата отвън. После се обърна за една от онези големите шапки, които Ризел беше виждала само по книгите, намръщи й се и си я тупна на главата под лек наклон.
- Бомбе? Това палто? От къде ги извади?
- О... - той май беше малко отвеян, докато си слагаше дебелите задължителни черни ръкавици, с които в последно време, откакто се беше завърнал от чернотата, не излизаше никъде. Вероятно беше свързано с някоя от традициите им. Разказваха й, че Дарсия също носи винаги ръкавици. Защо ли? Трябваше да го пита някой път защо точно. Най-младото момиче му подаде бастуна, който той завъртя и огледа одобрително, после им благодари. - Нещо като наследство от Магьосника. Той казваше "Носи, поне веднъж го облечи, дявол да те вземе."... Май му е мания да раздава на всички. Той самият в повечето случаи изглежда така. - пропусна Фуин Феа, който също следваше примера. Ризел го гледаше странно. Да, сигурно изгеждаше доста по-различно.
- На бал ли отиваш?
Това вече го остави без дъх от смях. Той на бал? Това беше невъзможно! Никога нямаше дори да си го помисли.
- Какво? Не можеш да танцуваш ли? - видя как тя беше готова да заспори с него и да се скарат, както винаги.
- Чудя се дали ти, Риз-чан можеш да танцуваш, за да задаваш на мен този въпрос. - разходи се наоколо за да свикне с ботушите. Черното му палто се развя веднага, толкова леко и финно беше.
- Ами аз... не съм много сигурна, но... ти едва ли пък знаеш!
- Валс, мазурка, танго... Танцът на война... до тук с това ми учение, не бичам... увеселенията. Но беше задължително да изуча тези, защото някога живеех в двореца.
- Значи и другите ги знаят, така ли?
- Разбира се! Просто задължително беше преди, най-гадната част от всичките ни години, защото малцина не се притесняват. - той спря и по лицето му изникна плавно една усмивка, току-що му беше хрумнало нещо. Наведесе и бутна в ръцете на Яна една кошница. - Погрижи се за Пако и кажи на никого да не ме следи под страх от каквото и да е наказание. Няма да стане, но поне се опитай да бъдеш убедителна.
Хвана Ризел под ръка и в пълна тишина си проправи път през опасностите на собствения си дом. Никой не ги видя. Как ли го можеше? Да се измъква когато си пожелае. Беше прекрасно качество... Поне според Ризел. Наметна й едно синьо дебело наметало докато слизаха.
- Ама къде...
- Спокойно, спокойно, отиваме да се разведрим, побързай...

Градът рано сутрин, каменният черен град на Дорадо, пращеше от живот. Хората тръгваха насам-натам, ранобудни деца си играеха в снега. Хората спираха да се полюбуват на пешеходеца с цилиндричната шапка и неговата дама, докато не видеха кой всъщност е. Когато го разпознаеха, с удивление разширяваха очи и го следяха докато не им се изгубеше от поглед. Това... вече беше господарят им... още по-истински с всеки изминал ден.
- Добро утро, сър. - поздравяваха го девойки по пътя, на които Муртаг се усмихваше, или кимаше, или поздравяваше с "Добро утро". На какво ли се дължеше толкова доброто му настроение.
- Някой да не те е пернал сутринта по главата? - раздразнено го поита Ризел след стотния поздрав на следващото момиче.
- Че защо?
- Ще ги накараш да се изпобият - тя кимна съвсем незабележимо назад и той последва примера й, като се обърна да види какво става. "Той кимна на мен!", "Ама мен пък ме поздрави", "Той харесва повече мен!" - Ама аз само ги поздравих!
- Не разбираш ли, сега си господар. Въпреки, че си черен господар, си оставаш владетел. Власт... Тези хора не са ездачи. Те искат просто власт, пари... Те не се интересуват... лично тези момичета... от това кой си ти... Искат само властта.
- Някога и майка ми е била такава. И двете ми майки. Вариаки е искала всичко за себе си в чернотата, но го е постигнала. Ако не е бил Магьосникът... всички щяхме да сме тъмни жители сега. Така мисля. Селена, съпругата на баща ми Морзан... Се е омъжила за него само заради властта, която е имал на времето. Не разбирам жените... защо си мислят, че всичко на света е пари? И власт...
- Всички ли жени са такива?
- Не... Разбира се, че не, за бога... Но тези, които виждам тук са примери за обикновените хора извън нашето царство. Сега разбирам... - той се замисли за миг, после се намръщи. - Ризел! Какви ги говориш!? За бога, мислиш, че включвам ездачките и Тир`ре в това определение? И елфите ли? И джуджетата? Говорех само за обикновените хора без магически способности!
- Но ти каза жени. Под жени имаше предвид всички.
- Не е вярно! Току-що ти обясних.... И как иначе бих обикнал някоя, ако мислех по този начин?
- Нима обичаш някоя? Не мисля така, ако беше истина... сигурно щеше да ти личи.
- Черният господар не издава чувствата си. Никога. Те са забранени за лицето му, но не и за сърцето му. Пръстенът ти подсказа достатъчно, нали? Трябваше да отхвърля думите ти тогава, но сега мога да ги призная, далеч от кулата, в града сред другите. Но за да ги призная където и да съм... ми трябва благословията на Магьосника, не съм я получил, Ризел. Съжалявам.
- Т-Ти казваш, че... си влюбен в мен!?
- .... Да... Пристигнахме, Ризел. - той спря внезапно, а тя все още объркана се огледа. Бяха стигнали до края на града и нямаше никого. Само огромно поле замръзнало езеро. Какво пък беше замислил сега? - Преди да си купим нещо от града и да го разгледаме, мисля да те науча да танцуваш.
- Сега!? Но аз още не съм...
- Няма да говорим за моята любов сега, нито за твоята. Един танц, госпожице? - да, той искаше да й даде време. Тя с радост прие това време... Той наистина ли... я обичаше?

Беше наистина забавно на леда. Тя, която беше родена на този лед във високите планини, обичаше този свят. Светът на бялата радост. От начало й беше странно от къде ли знае той толкова много неща и защо се пързаля толкова добре. Но той беше ездач. Той също бе като нея. Но беше и господар. Тя си помисли, че господарското... всъщност му личеше. Да, винаги му беше личало, затова ли беше по-различен? Може би да... Но тя... не се страхуваше от неговата чернота.
- Но как се прави!
- Следвай ме, просто ме следвай. Лесно е, не е нужно да учиш някакви си стъпки и глупости. Просто следвай сърцето си, както ти подсказва то.
- Много философско, няма що.
- Как не... - той се усмихна, тя пък се засмя и го бутна в съседната пряспа сняг. Защо... защо му нямаше нищо?
Поне ставаше за учител. Странно защо ли, но наистина беше така. Може би дългите години на странности го бяха направили такъв, а може би не... Тя не можеше да знае за това. Нямаше представа колко е права. Тя не знаеше, че някога той щеше да бъде... учител. Някога след много, много години.
- Къде се отнесе? - той плесна с ръце и тя се стресна. Да, вярно, сега вече си почиваха в сладкарницата на Дорадо. Въпреки че Дорадо беше черен град, хората го бяха моделирали по свой вкус. Да, това вече не беше черен град, а... градът на нечистокръвния. Някои хора вече тайно го наричаха Последния пристан. Защо? Тя нямаше никаква представа. Усмихнатата пълничка женица се зададе от единия ъгъл и им донесе поръчаното кафе, на което лилавокосия се усмихна. Изглеждаше точно на мястото си в малката сладкарничка. Свалил цилиндричната си шапка и оставил я на стола до себе си, кръстосал крака и стискащ бастунчето си, явно ядосан, че няма меч, който да стиска, но трябваше да свикне и без него, казваха прислужничките му.
- Просто си мислех... Какво ще правиш, когат победиш врага си.
- Ако го победя, Ризел - отново й направи забележка, както обикновено, когато някой се изкажеше по този начин. Кимна усмихнат и на парчето торта, което се озова пред него и събеседничката му. - Това... Зависи от Съдбата.
- Или от теб... - тя го стрелна с остър поглед и бодна малко от тортата, беше превъзходна също като и на брат й.
- Вече не съм сигурен - той се отнесе с вилица в уста на някъде, но после се върна и си пое дълбоко дъх. - Ти как си ме представяш? Аз съм просто войник. Роден за битката, която никога няма да има край независимо кога ще дойде моят. Не съм способен владетел.... Такъв ли съм? - обърка се от неодобрителния й поглед и реши да я остави да си каже мнението.
- Такъв си. Просто се подценяваш.
- Щом казваш, Риз-чан, склонен съм да ти вярвам.
- Благодаря ти, никой друг не ми е казвал... че ми вярва... - тя му се усмихна и реши да опита кафето, но след като видя колко обилно си сипва Муртаг захар разбра, че първо трябва да си го подправи, за да не се отрови от горчивост. Разговорът заглъхна в спокойствието на малката сладкарничка. После Муртаг се съгласи, макар и трудно, да разгледат и обиколят града. Хората го следяха с очи и вероятно това не му беше по вкуса, но се постара да не го забележи почти никой. Ризел не остана излъгана, понеже много ясно беше започнала да разбира какво точно казва изражението му.
- За бога, не из обръщай внимание, те просто те обичат... Ти си техният господар, техният идол. Те ще приличат някой ден на теб, защото ще те възхваляват. Остави ги да мислят каквото си желаят. Бъди себе си, Муртаг, бъди себе си.
- Трудно е да се направи. Как успяваш ти?
- Просто ей така, ела. - довлякоха се до малко магазинче за дрехи и се зариха из различните неща. Въпреки, че бяха най-обикновени, се повеселиха с различните "костюми", които комбинираха. О, значи можел и да се забавлява... Сигурно можеше, макар че в последно време хич не му личеше. Не, той... трябваше да е човек преди всичко. Тя забеляза с облекчение, че и другите хора около тях бяха започнали да се отпускат и приемаха господаря като част от обществото. Той винаги беше бил. Може би най-сетне бе намерил своето място тук. Всъщност, сякаш винаги беше търсил това си място.
- Това е! - засмя се, докато другите пляскаха около него, на странната рокля на петна, която Ризел беше навлякла и сега играеше по примера на своя народ

- Трябва да се забавляваш, бъди себе си повече пъти. Чувала съм, че често идваш тук, за да свириш на цигулка. Сигурно е красиво - бяха стигнали до центъра, който още бе празен и неоправен, затова и доста мрачен в сравнение с други части на града. Господарят се усмихна и качи крак на единствената пейка до единствения фенер.
- Имам малко време за усамотение. Така също се чувствам себе си. Всеки трябва да може и да остане сам, Ризел-чан.
- Сигурно, но ти оставаш сам през много повече време. - тя се облегна на него замислено и огледа пейката. Почистена, но студена като зимата. Никога не бе била нищо повече от дърво, обградено с бившо зло.
- Кой би могъл да ми помогне според теб?
- Семейството ти. Баща ти ти влияе добре. Не разбирам твоите... хм... братя... Но с тях си също дяволски различен. Помисли върху себе си. Можеш да се промениш и хората ще оценят това.
- Ако ме е страх?
- Няма нищо страшно. - тя се усмихна, когато снежинките започнаха да засипват града и пейката - Ако искаш ще ти помогна.
- Нямам нищо против...

Може би започваше да притеснява хората наоколо като отказваше да прави нещо друго, което не включваше тренировки при учителя си или пък упражнения в собствената си стая. Беше оставила таткото намира. Макар и малка, досещаше се, че като владетел му се качваха на главата и нейните въпроси не му бяха нужни. Затова ги задаваше или на Винр, или на своя сенсей. Също така и от Винр се беше поотдръпнала, с целта да може и той спокойно да си поживее по драконски. Тук нямаше защо и от какво да я пази, така че нямаше нужда постоянно да бъде с нея.
Перфектният момент да се отдаде напълно на силите си и тяхното развитие. Ако някой ездач случайно прелетеше наблизо, сигурно щеше да се учуди как нейното прозорче постоянно светваше и изгасваше. Не спираше да пали огънчета от светлина в ръцете си, да ги превръща рояци от златни пеперудки близо до прозореца или пък да огрява цялата стая с лек блясък около себе си. Беше толкова забавно, чудесно дори. Сега поемаше бързи и големи крачки към момента, в който най-после щеше да успее да бъде от полза на баща си. И на други хора, разбира се, но изпитваше непреодолимо желание да се чувства сигурна, че в уязвим за него момент, тя щеше да може да помогне. Пък и нямаше да се налага всичко живо да трепери над нея и да се чуди и мае как да я крие от всичките онези злодеи, тръгнали по петите на Муртаг. Пък и...
"Шпиони..."
Ако се замислеше, обаче, пеперудки и пламъчета нямаше да са от голяма полза. Но засега не знаеше толкова много неща...може би трябваше да помисли?
Онзи страшен меч...Глимдри...ъъъ...Глами...не, не, чакай...
-Гламдринг!-извика изведнъж, но бързо покри устата си с ръчички. Тук всички чуваха всичко...
Опита се да си го спомни с детайлите...ако се помъчеше мъничко, може би щеше да успее да направи подобен образ от злато?

Да продължи да я наблюдава? Това не беше толкова лесно, колкото онзи проклет Голди-локс си мислеше! И както сигурно го бяха подушили...сега какво да прави? ...освен да я наблюдава. Само се молеше да не се срещне с онзи синичкия пак, защото се страхуваше от най-лошото. Порпинцип стоеше на дистанция от нея или стаята й, но сега беше малко по-различно...нещо златно сияеше на челото му, докато стоеше свит точно до дървената врата. Нейните сили грубо казано го зовяха и беше трудно да не връхлети вътре и да се просне по очи пред нея.

- Какво изпуснах? - животът в кулата си беше един и същи. От части Муртаг много добре разбираше брат си, който на всичкото отгоре живееше съвсем сам, ако се изключеше лисицата му. Беше си скучно да седиш на черния си трон и да не правиш нищо. Не че това можеше да го оневини... но все пак беше от значение. Тук бе съвсем различно... от това, което може би го очакваше в бъдещето. "Бавиш ги", последните думи на господаря, който беше бил той в бъдещето. Поне сега както изглеждаше... за сега всичко вървеше добре... за сега...
- Тоя нещо много хилав... - измърмори баща му в поздрав. Ако не беше бил тук, какво ли щеше да се случи с него? О, да... Господарят от бъдещето беше казал, че е загинал с Мерик... Муртаг не се и съмняваше, че би се поколебал да стори друго. Морзан държеше черното лисиче, което трепереше в ръцете му и му се мръщеше. - А ти какво си облякъл?
- Последна мода от преди хиляда години, бе, тате... На бас че си виждал Магьосника... Дай Пако тук! Хилав е, защото и аз съм, виж, не си ли приличаме? Къде е Винр, не съм го виждал наоколо, нямаше го в двора...?
- Отдавна не се занимавам с нрава на драконите... сигурно лети наоколо с цел да не го разпитва приятелката ти. Казвай къде беше досега!!

-Успях, успях!
Силен трясък и косата на Тори отново заприлича на таралежи бодли. Вратата рязко се отвори и го запрати с лице право в отсрещната стена.
-Ъъъргх...-просна се по гръб на земята.
-Кой си ти?!
Не отговори по една проста причина. Беше плашлив и едно малко смръщено момиченце с огромен златен меч в ръце, вдигнат над главата й, не му се стори най-приятната гледка след този разтърсващ момент. Глътна си езика, пребледня съвсем и златни перца като фойерверки тръгнаха да хвърчат от косите му.
-Ъъъ...ъъъ...аз...
-А! Знам! Ти си шпионинът!
-Ама...какво?!
-Стой мирно!
Ако не беше отскочил, обаче, Джени сигурно щеше да го промуши с този меч. Макар и временна магия, пак си беше оръжие. Тя едва го държеше, защото не можеше да задържи острието в слабите си ръчички.
-Хей! Казах ти да стоиш мирно!
Златният символ на челото му засия съвсем. Постояха така миг-два, да се гледат, преди той да реши, че е най-добре да изчезне. Обърна се и си плю на петите.
-ХЕЙ! Няма да избягаш! Шпионин!-а тя след него, с меча над главата.

- Необичайно шумно е днес . отбеляза Хито Накамура, който както винаги по тарикатски си седеше с гръб до камината и днес се занимаваше с нещо в ръцете си Бяха листове, но какви разкривени букви имаше върху тях само... Да, сто процента бяха на Винр, който всички обичаха да учат на писане. По-рано Хюгес си беше изпатил, защото беше казал, че буквите му приличат по-скоро на извънземски, но не и на драконски, при което Винр му се беше ядосал. Да, резултатът - в момента Хюгес се разхождаше рошав с половин стъкло от очилата, но поне невредим засега.
- Сигурно е Ремо... Радваше се, че останах да му оправя Стъклената стая вчера. - предположи лилавокосия, който си беше набелязъл ябълките - Или Яна, която оставихме да изпере... Хей, не е трудно да се предположи, слугите ми са луди... Най-вече защото работят тук. А, ето го и Винр... Ти пък къде си бил, мокър си и вониш на блато! По-внимателно с лова... Господи...

-Върни се! Върни се веднага!
Ама беше бърза! Тори не можеше да й се изплъзне, не смогваше дори да се отърве от нея като завие в някой ъгъл или пък се опита да се скрие някъде. Пък и с този символ на челото си, щеше да бъде като фар в тъмното.
-Шпионин!
-Не съм шпионин!-отчаяно извика, но не посмя да погледне през рамо.
-Лъжеш! Защо искаш да навредиш на татко?!
-Не искам!
-Лъжеш!
-Господи!
Забеляза една от вратите за навън. Може би нямаше да го проследи в снега, тъй като беше леко облечена. Поне така се надяваше, но очевидно многото му наблюдения над детето бяха напълно безрезултатни. Изобщо не й направи впечатление как чорапките й веднага се намокриха когато стъпи в снега и продължи да бяга след него.
-Няма да ти дам да нараниш татко! Няма да ти дам да нараниш никого!-продължи да крещи след него.
"Откачалка!"-Тори трескаво си помисли, крачейки в снежните преспи.

- Какво става тук? - леле, дори и като гост ли нямаше право да си прави каквото си иска? Чакай, първо на първо гостите всъщност нямаха изобщо подобно право. Грешка... безобидна зимно-демонска грешка в мисленето. Появи се иззад една от преспите, които беше струпал с цел да ги отпрати във всички посоки на света, когато станат достатъчно големи... Нямаше иначе как да се забавлява, пък и няколко деца си копаеха тунели и иглута в тях. - Олеле мале.. - това просто му заприлича на някоя малко.. странна сцена от нечии сън, малко странно изглеждаше, но все пак схвана от части какво всъщност виждаше, затова инстинктивно вдигна ръка, при което планините наоколо се разбунтуваха.

-Уа!-детето изгуби равновесие от трусовете и падна долу на земята, а мечът се забучи до нея.
Тори не беше по-далеч. И той се препъна и се заби в най-близката пряспа, само краката му се размърдаха на върха.
"Лор-доно, помогнете ми!"-стисна очи.
"Тц-тц-тц..."
Една златна лапа се показа от някъде, последвана от още една и остатъка от тялото на дракона. Той се снижи спокойно към земята, само на няколко крачки от Клайв. Погледна го със златните си очи и муцуната му се изви по някакъв странен начин. Усмихваше се...
"Добър ден."
Джени замръзна, но нямаше нищо общо със студа. Не можеше да повярва на очите си. Двата ритащи крака и жалното скимтене идващо от снега бяха напълно пренебрегнати.

Зимният демон като че ли се обърка, но пък така и така често не се доверяваше на драконите и оставаше студено учтив. Беше откакто ездачите бяха отседнали в Динзел и всеки един ден беше ад за него, който бе живял в тишина и спокойствие толкова много години.
- О... Добър ден, драконе. Да не би да сбъках нещо? - сто на сто онези крака едва ли бяха ездача на този дракон, тъй че поне това нямаше да му "тежи на съвестта"

"Ни най-малко. Моят идиотски пратеник сам си го е изпросил."
-Ммм!-чу се едно недоволно мучене от краката.
"Казвам се Лор и наблюдавам онова момиченце вече от няколко дни."
"Наблюдавал си? Да, бе!"-на Тори май до гуша му беше дошло.
"Познавам я добре и много ме съмнява да ме е споменавала пред някого...Или истинското си семейство, изобщо."
Детето толкова се беше стреснало, че не усети кога дългата златна опашка на Лор се уви около нея, с цел да я стопли. Чак сега й мина през ума как е оставила палтото си да виси на един стол обратно в стаята. Тя потрепери и дори леко с ръчички се опита да избута опашката...той трябваше да бъде само спомен, изчезнал. Бяха й казали, че е загинал заедно с родителите й...Не трябваше да е тук. Не и сега, когато се опитваше да започне отначало!
"Не ми се сърдете, че искам да си я върна обратно...Все пак е дъщеря на господарката ми, в природата ми е."-лек пламък се разгоря в очите му и той надигна глава, но все още не разпери криле да си ходи. Личеше му, че не беше напълно доволен от нежеланието на Джени да осъзнае съществуването му.

- Разбирам. - ъ, поне доколкото може. Да, ездачите и особено драконите им си бяха почти загадка... Но поне не бяха като онези безмозъчни идиотски птици по планините, които не веднъж му бяха създавали проблеми. Упс, ако някой Тир`ре чуеше какво мисли за "божествените дракони" от планините, сериозно щяха да му се разсърдят. - За съжаление обаче нямам никакво понятие около въпросите, засягащи момичето. Как да кажа... нещото като страх изписано на лицето й кара скептичната ми демонска кръв да мисли, че е било малко неочаквано да бъдеш видян точно тук и сега. Кара ме да мисля, че трябва да обсъдиш проблема с още куп хора, преди да можеш да я отведеш.
Той какво щеше да направи? Ами, ако не се надяваше на някой по-ядосан и немислеш, то можеше да пусне просто затрудняваща буря, колко удобно. Не, че щеше да е от особена помощ. От една страна май му изглеждаше истинско, това, което казваше дракона, и все пак...

"С кого трябва да говоря? Предполагаемият й нов баща и нов дракон?"-тонът му не се промени дори за момент, звучеше си все така спокоен и дори може би мил. Не искаше неприятности...просто си искаше детето обратно.
-Не говори така за тях!
Джени покри уста с ръчички, когато най-сетне се събуди и осъзна какво беше казала. Лор обърна златния си поглед към нея и тя още повече се уплаши. Очите му се посвиха, едва забележимо. Не му харесваше този нейн страх.
"Съжалявам. Моля, кажете ми къде са..."
-...За да мога да говоря с тях.-кога по дяволите се беше превърнал в онзи висок мъж с коса като на някоя самодива?! Само че очите му изглеждаха опасни. В ръцете си държеше треперещото дете.

Демонът махна с ръка зад тях, където кулата точно преди обяд бе заела тихата си стартова позиция и всеки момент вероятно пак щеше да стане пълна лудница.
- В тронната, предполагам... Но не знам за дракона, прибра се преди малко - и предполагаше, че и той е там, но едва ли. Винр беше... странно същество... Може би просто се учеше преди всичко да бъде и човек както и дракон, бе се случило съвсем на скоро. - Лесно се вижда от входа.
По предупредителния поглед на Ремо някъде гореее, много нагоре, добре че си имаше очи, Клайв разчете, че ангела е някак притеснен. Дано само не притеснеше излишно господаря си, ако стигнеше пръв.

-Благодаря. Тори, излез от там.
Момчето реши да покаже, че все пак е ангел, и разкъса преспата със златните си криле. Но физиономията му повече подхождаше на разярен демон, вместо на невинно пернато същество, паднало от небесата.
-Ще си го върна...-изръмжа под носа си.
-Много ще ми е смешно да видя как ще го направиш. А ти.-изтръгна златния меч с една ръка и магията веднага се развали.-С такива неща не бива да си играеш.
Джени предпочете да си замълчи и просто да продължи да трепери. Лор вече открито си се смръщи, но също мълчаливо закрачи напред. Тори продължи след тях.

- Ох... - замисли се относно това какво ли ще стане, но... не беше гадател, за да знае, каквото и да станеше... Това щеше да стане. Загледа се в металното небе, докато не усети, че влизат вътре, а после беше нападнат от Ремо. Ангелът, висок колкото дете на около пет-шест се стрелна като ястреб от горе, целият пребледнял.
- Какви бяха тези!? Не ми харесват, какво правят в кулата ми, казвай!!

В тронната беше тихо като за пред буря. Хито още се грееше до камината и чистеше една интересно красива ледена катана, докато баща и син играеха... шах... Спокойна игра, която опъваше нервите и на двама им, разбира се. Черната лисица поне се забавляваше с бутане на взетите фигури.
- Шах...
- Ще ми шахнеш ти, чакай да те пипна... - спря се и се ослуша като морски орел пред опасност - Някой приближава.
- Но си шах - не обърна внимание в този момент лилавокосия.