В сърцето на гнева

- Не бях аз. - повтори ясно и отчетливо, после вдигна глава. Момче, затворено в стая без прозорци, в която имаше само една маса и един стол. Една лампа мързеливо се поклащаше, а една нещастна нощтна пеперуда се опитваше да се докосне до мътната й светлина. Силната ръка на полицая отново зашлеви момчето през лицето, но то отново обърна глава към него и продължи да го гледа ядно.
Това момче, по-скоро вече мъж, сега изглеждаше раздърпан и изморен. Червените му коси бяха мокри, защото само преди миг го бяха заляли с чаша студен чай с цел да го сплашат, да го ядосат... те искаха от него признание, което той не можеше да им даде. Шапката му лежеше в краката му. Бялата някога риза сега беше мръсна и протрита, сякаш беше се търкалял по безкраен склон към някоя бездна. Но той живееше на улицата. Там ризата му дори всяваше вид респект... други нямаха дори това на гърба си.
- Ти ще си признаеш, че си ограбил онзи бижутерски магазин. Не ме интересува дали си бил ти! - момчето му се озъби. Винсенто абсолютно винаги се усмихваше... и винаги се измъкваше. По някакъв невероятен, дори вълшебен начин, но го правеше.

Последното твърдение накара нечий глас, далеч от този свят, далеч от този живот, да се засмее. Той, мързеливо, като котка, се протегна на дългия червен като кръвта диван. Малкото кръгло прозорче, през което гледаше като към телевизора, показваше оная мръсна стаичка с полицая и мнимия престъпник. Мъжът, който се забавляваше изплю цигарата си настрани и отстрани с премерен жест ръцете на една от наложниците си. Той обичаше компанията. Обичаше да се чувства желан дори и от онези, които бяха заставени да му служат. Приглади нехайно русите си коси, които падаха на лицето му винаги, когато се протегнеше и седна на дивана, който използваше и като легло. Щракна веднъж с пръсти и измагьоса от въздуха черна дълга коса. Освен черните си панталони, в момента не се чувстваше длъжен да носи нищо друго. Хвана здраво оръжието, сякаш да се подпира на него, защото наоколо сякаш нямаше стени. Пак се засмя и хвана лицето на едно от момичетата около себе си.
- Каквото правя аз... това ще прави и той... вярно е... Забавно е... Харесва ми. Преди мислех, че е глупаво да се грижа за този мой малък братец... но може да си заслужава. Ще стане прекрасен демон, когато се досети кой е! - целуна момичето и се усмихна - Не ми се иска да се занимавам с "колегите" си... забавлявай се с мен... той няма да страда дълго. - казваше го, но след като държеше косата в ръка, то сигурно или очакваше някой досадник да го извика или щеше да излезе сам. Но той никога не казваше какво иска и какво очаква. Прибираше се в Ада само, за да си избере наложници.

В този момент вратата се отвори, а на прага й стоеше една доста красива дево йка. Жена, обхождаща всички в стаята с похотлив поглед, тялото й бе просто прелестно, сякаш бе най-великото произведение на някой скулптор, лицето й - по -красиво и от на ангел, а дрехите й... по-долни от тези на някоя мръсница в баровете. Устните й бяха червени, о, кърваво червени, без да им е слагала и грам червило, а очите й - дълбоки и синьо-зелени, подчертани с молив. Миглите й - дълги, гъсти и повдигнати, придаващи й колкото красив, толкова и строг вид,шията - дълга, лебедова, нежна ах... ако вампир я видеше, щеше да пожелае да я захапе, да замре в същия този момент, в който го е направил, защото нямаше да може да изпита същото удоволствие, ако го повтореше или потретеше... защото кожата щеше вече да бъде нахапана. О, тя бе просто като извадена от някоя вълшибна приказка. Опасното обаче бе стойката и ...тези очи, тези океани, които в момента можеха да изплашат дори този Винсенто, който сладкишчето наричаше брат? Тя плъзна ръката си по стоманената дръжка и се усмихна, а устните й, нито прекалено плътни, нито и чак толкова тънки се извиха в привлекателна усмивка.
- О, здравейте, господа.

- Не очаквах да пратят точно теб - бе вдигнал глава още, когато вратата му, неговата... врата се беше отворила. Той не обичаше нито да му влизат в червено-черната стая, нито да кани гости тук. Никой друг, освен момичетата. Махна на едната да се отдалечи. Честно казано не го интересуваше какво правеха те, стига да са си на мястото, когато се върнеше от работа. И изключи така наречения си телевизор, просто изчезна в нищото, заедно с картината на така наречения му брат. Най-накрая успя да вдигне черните си очи към нея и стисна отново оръжието си. Обикновено винаги оглеждаше всяка похотливо. Винаги, дори и в другия, онзи човешки свят. Че какво трябваше да й пука на гледаната... голяма работа, особено тук, където на главните демони им се връзваха само по-нисшите. - Защо си дошла? Да прелъстяваш един от стотиците демони на любовта? Бях зает със свои си прелести, дори да бледнеят пред теб. При шефа ли си била или и теб са вдигнали от леглото, Диамантче?

Тя въздъхна отчаяно и се подпря на вече затворената врата, оглеждайки го присмехулно.
- Сама дойдох, диамантче. Нямам намерение да прелъстявам никого.- запя тя и се усмихна отново, но този път сурово, сякаш имаща нужда от кръв и не само. щРАКНА с пръсти и тялото й бе покрито с нови, по-нормални дрехи като за човешкия свят. Черен панталон по тялото й и някаква...туника?! Изглеждаше като някаква ученичка... н о достатъчно висока и с опасен поглед, за да мине и за кръвожадна убийца. - О, как изглеждам? - а може би дори очите й лъжеха? Може би всичко в нея бе изтъкано от лъжа, а душичката й, демонската й душичка бе дълбоооко скрита, да, защото дори тези демоняци си имаха ... по нещо добро.

- Малко по-скучно от обикновено... напомняш ми за глупавите ученички, които гонех, когато ми беше скучно преди... ама те се научеха да си носят някакви тъпи амулети... засега нека им вярват. - е това нейно преобразяване почти значеше нови неприятности. Никъде не му се ходеше.... но пък и никой не беше споменал. Той не знаеше каква точно му се падаше тя, дали по-висша или равна... но знаеше, че е по-добре да не си опитва късмета. Поне не и след последния нещастен случай, за който уж се въртяха слухове. Тук никой на никого и не вярваше. - А, да, знам какво ти липсва! - ухили се след малко и размърда дългата опашка, която висеше навита прилежно на пода. Май само той от всички останали като него обичаше да я използва в повече, отколкото рогата. Различното си беше различно.

- Какво? Какво ми "липсва"? - пропя насмешливо тя отново и вдигна вежди. О, да, много демончето се бяха опитали да я "свалят", а дори един от тях не бе могъл да постигне целта си - да легне с нея, или...да се оженят там по демонските им стандарти. ТЯ беше достатъчно опасна дори за мъж като този, който й се кикотеше като хищник и си мяташе странната опашка. Изсмя се повторно и изтрака с нокти по стената.

- Отличителните белези. - без никакво притеснение повтори какво точно му липсваше в цялата картинка. Как можеше да си я представи наистина... без едното или другото... което я отличаваше от останалите в тази стая например... чакай, тя и поначало си се отличаваше коренно... Е, да, вярно... отдавна не си спомняше да я беше виждал с въпросните "белези". - Сега на демон-джентълмен ли трябва да се направя, госпожице Перла? Да те поканя да седнеш, може би?

- Ха-ха.- изсмя се тя отново на държанието му и поклати глава.- Отличителните ми белези... никой няма да види, никой освен самата аз. Мхм.- с тях тя ставаше точно като една дяволка, родена за грях, грях и пак...грях. Самите рогца, ко ито красяха главата й, ръцете й, които се обвиваха в прелестни червени линии, светещи в тъмнината и опашката - ах, ожеше да я използва и за камшик! Но това нямаше да го разкрие пред никого... просто защото бе прелестно. Разположи се удобно на дивана и кръстоса крака. - Няма нужда, не ми трябва твоята покана, за да седна в моя кабинет. - за нея следваше приказката: Моето си е мое, чуждото е общо... и пак мое.

- Това не е твоят кабинет а моят~ Я се огледай наоколо... не мисля, че момичетата са ти по вкуса. - обикновено дори се заключваше... че как да сподели стаята с някой, който щеше да му пипне играчките. Тя поне беше жена... освен да се занимава с това да коментира дали са грозни или не и такива глупости, друго нямаше да им направи. - Чух наскоро, че са те пратили на мисия... но май информацията ми е била грешна.

- Ха-ха, всяка стая е и моя. Това, че няма да правя секс с тях и да мърсувам по всевъзможни начини... не означава, че не бих гледала отстрани и подигравала се на твоята грозна похотливост. Ах, приличаш ми н асвиня, когато започнеш да ги измъчваш.- разсмя се отново и повдигна рамене.- Ха, мисия, мисия, тва не значи, че ще я почна веднага.

- Оу, все едно обръщаш внимание, моля ти се - махна с ръка и опашка. Все тая, на какво приличаше... демоните поне бяха защитени от това да се гневят и засягат от определения... или поне той беше. А те също бяха вид демонки... така че сами да си гледаха работата... той и затова си имаше по много. - Колкото по-бързо, толкова по-добре, не си ли чувала?

- А ти изглежда не си чувал, че не ме интересува кой какво казва.- подсмихна се тя и взе една от цигарите му, без да го пита. Запали я и вдиша мммм, прелестния дим. Тя усещаше как то се разпръсква из цялото й тяло. - Сега съм тук за повече информация за мястото, на което...ще ходя. - каза и щом изпуши цигарата си я пусна на земята, без да се съобразява с хубавото килимче.

- Хм... аз ли трябва да знам къде е това място? - въпросително изкривяване на опашката му подсказа, че все пак това си беше неговото килимче, без значение тя какво си мислеше. После щеше да си го гледа. - Ако да, погледни на бюрото, може да са ми пратили документите, ама не съм ги гледал... - как ли пък не.

- Пфю, колко неорганизиран мъж! Ти си срам и позор за нацията, ей. - изправи се рязко и стъпка цигарата с токовете си, притискайки я повече в персийското килимче, ех, язък за красотата му. - Тва са, сега ги гледай.-метна папката по него и скръсти ръце.

- Не искам. Нали са за теб, въпреки че не разбирам защо са в моята, моята, моята стая! - обърна им гръб, по-скоро обърна глава на другата страна. - Научила си азбуката, прочети ми ги~

- хАХАХАХАХАХАХА!- разкикоти се.- Да, изглежда не можеш да четеш, не се учудвам, вероятно прекарваш 90% от времето си тук с тези..жени. - недоволно изрече и прелисти.- Приличаш ми така извърнат на... сърдита женска, която е била нагрубена или отхвърлена от мъжа си! И да, ще ти прочета, в моята...стая.

- Какво откритие. И на други приличам на женска... но в крайна сметка по-добре за мен. Когато кажат на момичетата "бягайте, еди-какво си"... и аз ще се измъкна с тях. - случваше се понякога... тогава се измъкваше от стоенето тук по-лесно. Дали можеше да чете... нямаше да коментира това с нея, макар че те самите може би го бяха научили... някога. - Ако беше твоята стая поне да си беше сложила табелка отвън на вратата.

Изобщо не обърна внимание на глупаия, според нея коментар, какво, той не се приемаше за мъж?! Та това беше под достойнството на всеки себеуважаващ се мъж да го нарекат ЖЕНСКА! При това ЗАРЯЗАНА от МЪЖА СИ, ОТХВЪРЛЕНА! Не й се мислеше до къде щеше да стигне тоз...колко ли годишен беше? Сигурно малко, но пък беше забавно да се говорят празни приказки с него.
- М, направи ми и ще я закача. Тук моето си е мое, чуждото пак е мое. Та, започвам да чета...



(Мел, ти си! хД)

Защо пак се отнасяше до него... вече му писваше, сериозно... личеше си по изражението му и по жеста, който остави на другите в стаята да се омитат. Какво, какво? Добре ли беше чул? Неговото малко братле трябваше да се присъедини към техния хубав демонски свят с други думи да идат да се опитат да го пробудят... Да го опомнят? Той да си загубеше играчката в смъртния свят, защото на някакъв си дъртак тук му трябваше още един демон... И още какво... бил много силен, на кукуво лято... колкото и той беше... братята обикновено споделяха еднакви способности тук. И още какво... щяха да го наблюдават отблизо, друг път. С тази тук ли? Обикновено не я понасяше за повече от час, просто защото му писваше да говори каквото и да е.
- Да, върви да спасиш братлето от мизерния живот, пожелавам ти късмет...

- Е, ти също трябва да ме придружиш, женичке.- каза тя подигравателно и въздъхна, мятайки листите по него. Е... тя пък не го познаваше, затова н можеше да каже дали го познава или не, но пък предстоееше да разберат. Чудно как той...я познаваше и не я понасяше.

- Няма. Отписах се току-що, честито. Радвам се, че ще те гледам по телевизията - слуховете все пак бяха велико нещо в този свят на вечни недомлъвки. - Две жени не могат да работят сами за такива неща. Не мислиш ли, че са имали предвид онзи сто хиляди годишен пич със същото име като моето, м?

Повдигна рамене.
- Не ми пука с кого ще си партнирам, важното е да не съм сама, защото ми писна от безсмислието на земята. Тези...тийнейджъри ми вадят мозъка. - е, слуховете бяха такива, че тя бе страшна и недостъпна, щом това му тровеше здравето...по-добре да стоеш ена страна аот нея, наистина.

- Върви да си търсиш партньорче тогава. - е, той пък обичаше да се закача точно с тийнейджърската прослойка на обществото горе. Не... определено не си струваше да прави опит да прави екип с нея. Първо на първо... още със стъпването си горе щяха да се скарат накъде да ходят, най-малкото. - Остави сръдльото намира.

И...тогава се случи чудото. Тя побесня, сграбчи го за ризата и яростно го дръпна към себе си. Лицата им бяха на дъх разстояние, а това изглеждаше доста примамливо, имайки предвид привлекателното му лице, но...
- Не ми проваляй мисията, защото ще ти го изкарам не знам от къде!- одраска бузата му с нокти и го завлачи към вратата.- Отиваме ЗАЕДНО.

- Казах, че няма да ходя с тебе - просто нямаше да стане. Поне в моментаочите му святкаха твърде ядосано. Ако беше от съвсем новите демони щеше да е дори странно, те не можеха да управляват новопридобитите си опашки, крила и така нататък и всичко стърчеше... но той имаше сега само опашка и тя просто бясно се мяташе. - Махай се! Изчезвай! Никаква мисия заедно.