В сърцето на гнева

Плесна му един шамар и го бутна на земята, щом тя можеше да скрива своите, значи също бе... от даже доста по-старичките, но не бе имала време да се изяви. Тоз младок щеше да се изяви на рамно с нея? Значи беше прекалено добър! Недоволно скръсти ръце.
- Ти си глупак!

- Такъв съм, затова се махай от тук по-скоро. - изсъска й недоволен от това, че искат от него нещо, което не му се нравеше и не искаше да направи и я отблъсна назад, когато успя да се изправи. Акробатиката все пак си му беше в кръвта. Определено щеше да си намери по-мирно местенце... - Върви да си търсиш мъжко какичке. Някое, което да си е имало работа с такива като теб.

- За разлика от теб, аз нямам необходимост от мъжки индивиди като теб, такива празноглави...безмозъчни същества!.- бясна трясна вратата зад себе си и тръгна по коридорите към стаята си. Ааа, не, нямаше да се занимава с глупости! Ако не отидеше той и тя нямаше да иде на мисия! Точка!

- Хм, притрябвала ми за каквото и да било - измърмори си и се върна да й оправи пакостите... просто като изхвърли килима, нямаше смисъл да го държи изобщо. Така или иначе като "по-голямата" нея щяха да я накарат от висшите ешалони да отиде с някой си. Това нямаше значение за него. Отново се настани на диванчето и заключи, като махна рязко към вратата. И мъжкият индивид не се нуждаеше от опропастители на... чужда собственост.

Ооо, никой нямаше да я накара, те знаеха, че е зло чудовище и дори да я измъчваха и заключеха, пак нямаше да се съгласи! Без този мъжки индивид нямаше да отиде!

Той се събуди изведнъж, както бе заспал сам на своето малко меко диванче. Но не се събуди на него. Спеше на твърда скамейка в стар и изоставен склад. Виждаше света в синьо... на главата му имаше сини слънчеви очила. Намери се легнал да гледа към отсрещната стена. Пак ли тази? От другата страна на празния склад върху другата скамейка. Демоните обичаха да правят такива номера. Изправи се. Когато демонът се пренасяше в смъртния свят приемаше дрехите и формата, която използваше тук по принцип. Сега беше просто младият спретнат барман без работа. В сиво-черен костюм и бяла ризка, с папионката и белите ръкавички. Тя май беше будна?
- Върви да си търсиш някой клуб на отчаяните съпруги, там е спокойно и тихичко. - подхвърли, като прибра ръце в дълбоките джобове на панталона. - Не ми трябваш.
Беше приел и друго изражение. Може би по-сериозен... по-различно беше. Може би като повечето демони долу и той страдаше от синдрома на скуката. Когато на демоните им беше скучно бяха способни да издивяват или да се вдетеняват дотолкова, че сами да не се познаят. Но тук имаше къде да отиде... нямаше да е скучно. Така че първата му работа бе да намери някое местенце за отмора.

Е, не, какво се беше случило?!
- Това е най-отвратителната мисия, която са ми давали тези олигофрени!- ядно кресна и лисна едно питие в лицето на онзи, който й се отваряше.- О, да, отивам, предпочитам всеки, пред теб, но поне заедно ще се мъчим на тъпата ЗЕМЯ.- беше арогантна, да, беше разгневена, да, а сега крачеше бясно към изхода на това подобие на дискотека.

- Откачалките можеха да се отпишат от списъка с желаещи, като толкова ти знае главата - той извади с премереният си жест дори и една спретната кърпичка, с която да се избърше. На тази земя беше някой, който просто трябваше да всява достатъчно респект, че да не го закачат, ако той сам не поиска. После извади и пакетчето цигари и си запали една. - Чао-чао, когато свърша ще си се върнеш долу. - първо трябваше да отиде до полицейския участък за целта.

Тя така и не бе разбрала точно какво трябваоше да направи, кой й беше обяснил?! Те направо я бяха пратили! Седна на тротоара , лапна една цигара и я изпуши за минута, като вътрешно умираше от яд.

Е, нямаше да й обяснява всичко отначало. Беше го писало в документите. В общи линии той трябваше дори да слуша нея... за бога, това никога не можеше да се случи между демони. Ако той не успееше да му резне главата на брат си, то оставаше за нея за до го направи... освен да го убиеха по демонски начин, нямаше как иначе да го събудят като един от тях.

Е, тя така или иначе не мислеше, че ще бъде някакъв проблем за нея да го убие това хлапе, но не намираше смисъл...просто не намираше...

И никой не я питаше. Просто беше била свободна в конкретния момент. А колегата й вече беше пред бутката за дюнери и си получаваше храната със завидно удоволствие. Това защо го пращаха и каква бе причината не можеше да има правото да знае... захапа сандвича и продължи надолу по улицата. Винаги се появяваше тук, когато идваше на земята и познаваше добре мястото.

Е, тя пък си открадна хамбургер, калориииичен, мнооого, с калорична кола и пържени кар товки, е... на нея така или иначе нищо не й се лепеше.

Вече я беше забравил. Намери си задачата да оглежда доколко се е промнил града от последния път... не особено... значи полицейския участък още се намираше там, където помнеше, че е... чудесно... точно натам се насочваше. Можеше да се погаври с пазача и лесно щяха да пуснат брат му. Трудното при това да събудиш някой демон бе, че първо трябваше да подготвиш почвата...

Да но се сблъскаха попътя и тя нервно го настъпи.
- Внимавай къде....-вдигна поглед и се изсмя иронично.- О, скъпи!

- Купи си карта - поклати глава и понечи да я подмине. Щом веднъж й бе казал, че не му трябва, значи наистина бе така в този свят... пък и, какво... те и без това не бяха за съвместна работа.

- Скъпи, защо нямаш чувство з ахумур? Скучен демон, сериозно!-засмя но запя и си направи вятър със салфетката.

- Може да има много причини за това... - махна с ръка, по принцип да, когато преценяваше, че ще си върви сам, обикновено не обръщаше внимание на шеги, закачки, дори застрашителни фрази и така нататък. - Ти как ли върна настроението си толкова бързо...

- Е, всеки случай аз не съм постоянно намръщена , както някои присъстващи, а... просто се наслаждавам на времето си.-повдигна рамене и отхапа от сандвича. - Пък ти се мръщи, нека ти излязат бръчки после.

- Това няма и да стане. Демоните нямат бръчки, за жалост. И да, как не се сетих! Това е твоята мисия, тази, която толкова много искаше да вземеш!

- Ммммър.-нарочно каза и прокара нежната сиръка по едната му страна, онази, която беударила по-рано. - Нека поне за мисията се помирим, а след това в ада може дасе пържим един другт колкото искаме.

- Дали в ада или тук, какво му е различното? Ти сама каза, че не понасяш земята... така че следва тук да ти е дори по-гадно настроението.

- Скъпи, на нас ада ни е като рая на ангелите, следователно, в ада се чувствам прекрасно, а на земята средна хубост.

- Ха, ангели... пак ли тези - измърмори си и поклати глава. - Още не съм на настроение от най-скорошната ни среща, а пък и мисията е за пет дни, максимум... няма да ми мине, за да се "помирим"

- Ех, но трябва а се борим заено срещу ангелчетата, които ще се изпречат на пътя ни.