Мракът и зимата

"Защото поколението ми..Вече замира..Не го признаваме, но е факт..Един ден нас няма да ни има..И ще е време друг да наследи традициите ни"
Вариаки затвори книгата и се огледа. Всичките тези книги някога бяха писани от нейния род..Но вече нямаше наследници. Сянката беше мъртва..Дарсия беше единствената надежда, но тя го беше изпратила да управлява. Муртаг беше другата надежда, макар и нечистокръвен потомък..Но той нямаше да наследи трона, не и докато тя все още беше жива. Май се очертаваше тя да загине последна така, както и стана първа.

- Майко?Какво ви е? - Вариаки беше стигнала отново до долу и без да иска беше влязла в Тронната зала. Отпусна се на единия трон докато Дарсия се надигаше от земята, а Муртаг вече седеше до нея.
- Какво да ми е?
- Пребледняла сте, майко..Да не би да сте болна от нещо?Или някой ви е направил магия?
- Не, не, не..Вижте какво, ще се оправя..Искам да не ми обръщате внимание. Ясно?Добре..Продължавайте..
- Ние вече решихме майко..Остават само подробностите, но наистина трябва да си починете. Хайде ако искате ще ви придружа.
- Няма нужда, Муртаг, ще се справя и сама..Ще поръчам да ви донесат одеала..Освен ако няма да спите по стаите си?
- Не, майко..Единствено тук имаме глас и решихме да прекарваме повече време тук..
Вариаки кимна и се изправи. Този кратък разговор я беше върнал в старите времена, беше толкова отдавна..
- Дарсия..Сигурен ли си..Че го искаш?
- А ти искаш ли го?
- Да...Все пак е наш дълг..
- Прав си..Утре сутрин
- Утре сутрин.
Двамата се спогледаха и потънаха в мълчание. Единия отново се зае с картите, а другия се зачете в една близка книга

- Муртаг!Муртаг събуди се!
- Какво стана!
Муртаг стреснато вдигна лице от картата, на която беше заспал. Беше сънувал Клайв..Толкова истински..
- Заспа изведнъж и почна да крестиш
- Наистина ли?
- Повтаряше само Клайв, Клайв.. - Дарсия изглеждаше обезпокоен
- Сега..Сега съм май по-добре
Май някой си правеше шеги с него..Дали някой се опитваше да му каже нещо?Но какво?Какво общо можеше да има между него и Клайв?
Муртаг разтърси глава, прозина се и погледна Дарсия
- Сега съм по-добре.
- Радвам се

След няколко часа Вариаки седеше на трона си и внимателно слушаше Муртаг и Дарсия. Беше ги "помолила" да й разкажат какво си спомнят отпреди да отворят очи в Тронната зала с жезъли в ръце.
- Студ..
- Мрак...
- Болка..
- Ужасна, мислех, че ще умра
- Някой се смееше в главата ми.
- Мракът се засилваше..Болеше..
Двамата се редуваха, изглеждаха като хипнотизирани.
- Треви и дървета, пътека..
- Тъй красиво...Топъл дъх на цветя..
- Виждах откъси..Но болеше още..Гърчех се на земята
- Чувствах се все едно някой взимаше душата ми..
- Стана тихо..
- Смехът продължи, макар сега все едно да виеше от болка, която чувствах и аз
- Усетих нещо
- Същество
- Топлият му дъх върху лицето си
- Козината му, между пръстите си.
- Беше топло...
- Усетих как съществото ме близна.
- После изпаднах в несвяст.
- Усетих как нещо ме докосва по ръката и се отдръпва бързо
- После студът мина..Болката вече я нямаше.
- Летях..Летях някъде там
- Усетих нещо в ръката си
- Усетих нещо да лежи върху мен
- Тежеше ужасно..После спрях да дишам
- Задушавах се
- Болката отново се върна
- И после...
Двамата се спогледаха. Ясно бяха чули думите, макар и досега да не се бяха замисляли. Решиха да не ги споменават пред Вариаки. "Пазете се, злото е само едно. Не се крие нито в теб, Муртаг, нито пък в теб, Дарсия. Вечното зло, което няма край е само едно и трудно ще го победите"

"Градини..Дървета?!" Вариаки се смръщи. Разказаното от тези двамата не й вдъхваше доверие. Те бяха умрели..Но твърдяха, че са попаднали в място с градини и дървета..В Отвъдното нямаше такива неща. Дарсия и Муртаг продължаваха да се гледат, все едно припомняйки си това се бяха сетили и друго. Жената ги остави и замислено напусна залата.
- Но това не се отнасяше за нас..Нали?
- Чух и още нещо..Нещо, което не разбрах..Давлисима кариннн кави.. - замисли се Дарсия.
- Странен език.. - усмихна се Муртаг, но всъщност беше разбрал....Защо ли този език му беше толкова познат
"Муртаг!" момчето се стресна, Дарсия надигна глава също пребледнял
- Чу ли?
Муртаг кимна, изправи се и се огледа.
"Муртаг!" отново малко по-настойчиво се обади женски глас. И това му беше познато..
- Къде си?Коя си ти? - той застана до Дарсия и двамата застанали в отбранителна позиция. Но гласът не се чу отново.
- Все едно някой се опитва да ти каже нещо...Да ти припомни.. - обади се Дарсия след малко
- Да, но..Какво може да ми каже?Странно се чувствам откакто се събудих на пода
- Аз също..Все едно върша нещо нередно..Все едно преди не съм бил такъв..
- Но кога преди?
Дарсия повдигна рамене и остави жезъла.
- Може би всичко идва с времето...
- Да знам ги твоите поучителни речи..Спести ми ги..Прави ми се нещо...
- Да излезем навън?
- Да, но забрави за говора...
"Муртаг!"
- Махай се! - извика момчето към тавана.. Този глас вече го тревожеше...
- Трябва да разучим от къде идва този глас
- Прав си..Хайде..

- Ох страшно беше..
- Казах ти, че старите храмове не са за теб...
- Много смешно..
Муртаг остави жезъла си до трона, където оръжието изчезна. Дарсия го гледаше изпитателно и леко тревожно
- Хайде изпий поне една вода..
- Нищо ми няма
- Моля?
Муртаг се усмихна и кимна в знак на съгласие. Другарят му също остави жезъла си и седна до Муртаг на пода.
- И всъщност..Нищо не направихме..
- Да..А едва ли друг път ще имаме шанс..
- Но поне се поразходихме..Макар, че само тук можем да говорим свободно..Подтискащо е..

- Мракът там беше странен...
- Не..Недей да ми напомняш..
Двамата седяха в притихналата кула и размишляваха. Отново се бяха върнали към спомена за трансформацията си.
- Все ми се струва..Че нещо пропускаме...
- Но какво..
- Може би..Майка ни крие нещо.
- Не - Муртаг поклати глава и отпи от червеното питие замислено - Виждам го по лицето й..Тя не знае нищо
- Все едно съм бил друг преди..А това ме е променило - той погледна към мястото, където жезъла седеше само преди миг.
- Не мога да се примиря..Трябва да знам..Но първо трябва да се справим с задачата си..
- Прав си..Така че защо не мислим само за това?
- Може...И така би трябвало..Ще нападнем утре..

- Муртаг не!
- Дарсия!
- Пази се!
Сняг, черни фигури, блясък на оръжия, викове. Огън, гори, изгаря..
"Тя е злата, убий я, убий я!"..Пътеката, докосването.

Гора, чиста и снежна, никой не беше стъпвал тук. Малко момче тихо си тананикаше и си представяше, че пръчката, която държи е меч. Малко по-голямо момче го поваля смеейки се на земята...

Битка, ужаси...Същото това момче, черна качулка орки със странни знаци по главите.
- За Сянката! - изкрещя елфът, извадил странен меч и посече първият попаднал му човек..

Малко червено яйце между многото други.
- Кое е за мен?
- Само ти можеш да разбереш..Опитай!
Момче на около 9 пристъпя между яйцата и нетърпеливо ги гледа..

Страховит дракон правеше лупинги във въздуха, а някъде долу двама приятели един срещу друг се гледаха ядосано
- Не го прави
- Нужно е..
Онзи изчезна, всичко се осветли..

Момче с черна косичка се опитваше да се измъкне от черно и страховито вълконещо, което влачеше детето през коридора.
- Кевин!Кевин! - крещеше детето и удряше съществото по главата с детската си ръка.

Муртаг се събуди..
- Не..Наистина не съм добре..Сънувам неща, която никога не съм преживявал
- Трябва да те прегледат..
"Трябва да си спомните" гласът беше женски, двамата скочиха
- Коя си ти?
"Някой, който ще изиграе роля в съдбата ви

На вън, зад една преспа се спотайваше дребна тъмна фигура. С ръка опипваше медальонът на врата си, кръгла пластина със странен символ на нея. Фигурата се изправи и тръгна бавно напред, снегът тук беше дълбок и тя си проправяше път със слаби тъмни магии, които оставяха черни следи по снежната пътека. Имаше малко орки, поне за момента, непознатият можеше да се възползва от това, продължи напред с по- забързан ход и прекрати магиите си, черното наметало наподобяваше сенчесто същество, което я прикриваше по- добре. Спря се и се огледа, на няколко крачки от нея имаше няколко орка, можеше да мине покрай тях тичайки или с магия, но реши да не използва повече магии, за да не я усетят преди да е влязла вътре. Продължи напред, няколко крачки... орките не я забелязаха, снегът ги беше пообъркал, фигурата се вмъкна в Кулата и се подпря предпазливо на стената.

- Дължиш ми пета флота...
В Тронната зала играеха на карти, пазачи имаше само долу, вечеряха. Горе на кулите имаше няколко същества, Канаши обикаляше бдително първия етаж, а Вариаки ядосано обикаляше коридора пред библиотеката, късайки поредния свитък, който после се възтановяваше сам. Повечето същества се приготвяха за утрешното нападение отново над драконовото царство.
- Ха!Най-добрият ти жребец!
"Господари..Мисля че..."
"Спокойно, Канаши.."

" По дяволите!"- помисли си фигурата и дръпна леко качулката:" Анаю, как са неща отвън?"
" За сега добре, но побързай ако ще търсиш нещо определено... възможно е от кулите да ме забележат!"
Джули пак дръпна качулката си напред и продължи бавно, усещаше стражите на близо, но и някак не се притесняваше. Стисна едната си ръка в юмрук и сякаш се сля с тъмнината на коридора. Скоро наближаваше стълбите, трябваше да открие нещо, но и тя самата не знаеше какво. В миг се спря и приклекна, нещо я стресна и я обезпокои.
" Не трябваше да тръгваш сама!"
" Спокойно Анаю, мога да се справя... не забравяй кой ме е учил 10 години да действам така!"
" Арагорн, но той..."
" Тихо..."
Момичето продължи нагоре по стълбите все така приклекнала, наметалото се влачеше, но не се забелязваше.

- По дяволите по дяволите!Канаши!
На метри от фигурата задъханото същество тръгна нагоре, повикано от Вариаки
- Събери чернотите..Искам да нападна нещо..Да унищожа нещо..
"Но господарке..ами.."
- Остави ги тях..Нека си изиграят партията карти..Няма да провалям плановете им. Искам те отново тук след 10 минути
"Да..Както кажете"
Вариаки седна на пода пред библиотеката и се заслуша в крясъците на орките някъде долу, нещо обикновено вечер. Как можеше да е толкова глупава?Трябваше да унищожи нещо, щеше да се почувства по-добре

" Изчезвай от там веднага... Дракинзи!"
" Стига Анаю, ще се справя!"
" Да, докато не те пратят в Отвъдното, и без това от отдавна не си ходила там!"
" Тихо... моля те!"
Драконката замълча, момичето се подпря пак на стената, все още приклекнала, крясъците на орките не й харесваха, можеха да я заловят, а не му беше дошло времето за това. И все пак продължи нагоре вече пълзешком, смъкна качулката за да може да гледа напред по- добре, изражението й беше сериозно и непоколебимо, нещо я дърпаше нагоре и нямаше да си тръгне преди да разбере какво се крие в Кулата. Втори етаж, още по- напрегнато, но остана на последното стъпало и оглеждаше коридора от ниско.

- Ама какво ти става?Ехоу?
Дарсия скочи и започна да обикаля, внезапно явно спомнил си нещо
- Трябва да дойдеш с мен...Мисля че..Мисля..Просто ела..
- Ама...
Момчето се изправи и последва другото, вече тръгнало по тайната вита стълба на някъде.
"Какво има?"
"Не знам..Но искам..Искам да стигна някъде, все едно съм бил там..А ми се струва, че никога не съм..Ела, просто върви"
"Това и правя..Но Дарсия защо от тук?Знаеш че.."
"Не ме интересува..Просто..Мисля, че е редно..Все пак май само ние знаем този път"

Момичето се изправи, вече не чуваше виковете на орките толкова близо. Тръгна бавно по коридора и пак вдигна качулката си, вървеше уверено и оглеждаше етажа.
" Библиотеката... или Тронната... там трябва да има нещо."- помисли си тя и извади мечът си, който в същия миг се преобрази в жезъла и черния кристал на върха. Продължи, насочила жезъла напред, сякаш търсеше нещо и очакваше кристалът да засияе. Достигна до врата, мрачното сияние на кристалът сочеше тук... библиотеката.
" Това трябва да е..."
Отвори вратата леко и се промъкна вътре, затваряйки вратата след себе си. Свали качулката и се огледа, толкова книги, а й трябваше нещо определено.
" Необходима ми е помощ тук... кой, кой може... Горгодия... Калисто..."
Кристалът засия по- силно, мрачния блясък вече наподобяваше мъртвешкото сияние на жезълите на Муртаг и Дарсия.
" Слушам те?"- чу в главата си гласът на гадателката.
" Какво ми трябва?"
" Спомените им... в телата им... книгите са малко, а езикът им не е за всеки..."
- Горгодия, помогни ми!- извика момичето и се подпря на жезъла си. Гласът изчезна с думите:
" Махай се от тук..."

"Муртаг..Това..Не ми харесва"
"Аз съм..тук..Тук съм..Тук"
Беше стая с висок покрив, двамата бяха в средата на странно изрисуван под. Болеше, но не силно..Странно беше всичко наоколо.
"Ето..Вие дойдохте според моите оказания"
Съществото, което някъде там изглеждаше като бял дух тук се показа изцяло. Двамата се ококориха срещу него и коленичиха. Нещо в това същество ги караше да му отдават чест. То се усмихна и доближи, като ги близна леко
"Това си била ти?"
"Точно така...Времето е странно нещо, нали?Трябва да останете тук докато аз не ви кажа..Имам да ви казвам много, така че моля ви..Мълчете.."
Тя пообиколи и отново се обърна, този път към Муртаг
"Ти си нечистокръвен господар..Съдбата ти е изпъстрена с много болка, Муртаг..Искам да помниш последните думи, които ще чуеш..След това ще те боли.."
Муртаг кимна, съществото се обърна към Дарсия
"А ти си чистокръвният..Труден е пътя ти и завършва зле за близките ти..Искам и ти да помниш последните думи. И знайте, че каквото и да стане, аз ще съм някъде там...Когато узнаете името ми - викнете ме..Но дори и да не го направите, съдбите ви са обвързани с моята и аз ще ви помагам винаги..До края"

- Горгодия?- промълви момичето и тръгна напред.
" Казах ти, върви си... мястото ти не е тук!"
" Помогни ми, само за това... знам, че отговорът се крие тук... кристалът, аз... майка ми и ти..."
" Шест демона във мрака... шест демона велики, всемогъщи..."- гласът запя и се измени, не беше Горгодия, но не беше и... Калисто, нещо общо между двете.
" Стиховете са навсякъде около теб, търси ги, намери ги... открий себе си, но не тук... не сега! Върви! Не се меси в чуждите дела, имаш друга цел, но тя не е тук... поделете силите си, тогава ще разберете кои сте наистина..."- последните думи бяха произнесени като ехо и гласовете изчезнаха, кристалът също спря да свети.

"Имам чувството, че съм те виждал някъде..В друг живот?"
Муртаг погледна любопитно съществото, то се усмихна.
"Муртаг Моуси..Виждали сме се разбира се..Не само ти си ме виждал..Който е учил като теб, който е чел колкото теб..Той ме е виждал..Но да не говорим за това сега...Двамата скоро ще се разделите, но ще ви свързва едно единствено нещо..То ще завърши със смъртта ти Дарсия, но ти ще извършиш едно добро дело."
"Но аз винаги съм вършил добри дела"
"Скоро..Скоро ще разбереш какво имам предвид. Винаги ще ви напомням онова, което ще ви оставя като наследство. Муртаг..Твоят меч, Гламдринг е светлината на Чернотата..Пази меча, който отново ще ти бъде поверен. Един ден, кой знае може и да станеш владетел..Но само ако Великия реши да стане така.."
"Ти си толкова странно същество"
"Искам да се изправите сега. Искам да дойдете тук, където сега седя аз, в центъра на кръга. И да чакате..Чакането учи на търпение"

Момичето падна на колене замислена, стиснала жезълът, искаше й се да го остави някъде, точно сега искаше кристалът да не беше в нея. Никога да не й го бяха давали, още като дете, когато Джин се беше родил Калисто беше поверила черният кристал на дъщеря си:
" Мразя те, мразя те..."- промълви тя и се изправи, дръпна качулката си и се насочи към вратата:
" Проклетите шест демона, проклетите стихове... Джин, трябваш ми... в Пустинята!"- това звучеше като заповед, но всъщност беше молба към брат й, нуждаеше се от още отговори:" Преди бяха няколко, а сега... трябва да мисля за още неща!"- напусна библиотеката, но вместо да тръгне надолу реши да се се качи по- нагоре, на високо, самата тя не знаеше защо.

"Бъдещето ви е ясно.."
"Милейди?..Вие сте била причината да сме тук сега?"
"Прозорлив си, Дарсия Моуси, така е..Ще ви запозная с истинските вас, ще ви върна към истинските ви вас..Единственото, което ще е променено е отношението ви един към друг..И нещо друго, но вие ще го разберете и сами"
Съществото обиколи около двамата в средата и ги гледа дълго, сякаш да прецени готови ли са за нещо. Сега повече от всеки друг тя усещаше кой къде е в Мраморната кула и там, в елфическото царство. Тук, някъде долу орките се избиваха за месо, съществата стояха по кулите. На двора се разхождаше нощната стража..Някъде там започваше виелица от сняг, Кевин се чувстваше леко засрамен.
"Вие сте напълно готови" каза след малко съществото и спря

" Вървят напред, фигури мрачни... дребни, високи... със злобни очи..."-обмисляше нещо докато вървеше:" Как беше нататък, а да... черни кристали петима носеха, бял в единя, а в първия... блясък... какъв блясък, какво означава всичко това, вече се ядосах!"- смръщи се момичето и достигна до един прозорец, загледа се навън, в далечината, някъде там забелязваше светкавици, наподобяваха й тези на Джин, но не усещаше негова магия от доста време.
" Анаю, къде си..."

"Глупаво същество!Къде е той?!?"
Вариаки отвори вратата към Тронната, но и там нямаше и помен от Дарсия. Къде можеше да е?

Жената не знаеше, за тайния извит тунел. Дарсия лежеше по средата на залата горе, където запоследно бяха се спогледали с Муртаг. До него стоеше жезълът, който след връщането на спомените беше прибрал голяма черна сила. Дарсия дишаше тежко, гледайки тавана горе. Усещаше нещо ново в себе си.
"Убий я!"
Той се обърна на другата страна..Не, не можеше да го направи. Усещаше нещо..Странно..Нещо..Болката се усили. В миг тялото му просветна и сега по средата на залата седеше вълк с две различни очи. После също така бързо, отново се превърна в Дарсия
"Убий я!Когато дойде време..Убий я!"
- Ще я убия..Ще я убия, когато дойде времето..Обещавам..Обещавам Нира - промълви мъжа и най-сетне болката го остави, той отново легна спокойно на пода и се замисли.

Джули забеляза лек проблясък зад облаците, сребристата драконка беше близо, но може би не достатъчно.
" Чакам те!"
" Идвам!"
Момичето се качи на парапета на прозореца и погледна надолу, виждаше всички орки като ситни фигурки. Затвори очи и пак чу гласа:
" Върви си!"- стисна амулета си с ръка, в другата жезълът сякаш беше вкаменен, безмълвен и най- вече кристалът. Около ръката и медальона се появи златисто сияние, което след миг обви момичето в бледа светлина. Пое дъх и направи крачка напред към ръба, падайки изчезна.

"Къде за бога се е дянал синът ми?!"
Вариаки вече беше тотално ядосана. Какво можеше да му направи онова същество...

- Нира..Аз..Не съм..най-подходящия
"Ти..Ти ще я убиеш, Дарсия..Това ще е последното ти дело"
- Ще ме убеш след това?
"Само ако е твое желание.."
- Да..Желая го..Но ме е страх..Там в Отвъдното..Аз..
"Ти няма да отидеш в Отвъдното..Обещавам ти.."
- Вярвам ти Нира.
Дарсия се надигна, помагайки си с жезъла и се огледа. Сега всичко се беше променило. Той щеше да продължава да изпълнява желанията на Вариаки..Но имаше още една мисия

- Тук съм майко - Вариаки се обърна. Да, това беше синът й, наистина..Но..
Лилавокосия мъж беше облечен както обикновено с черно, жезъла светеше страховито, но мъртвата светлина я нямаше.
- Дарсия!Ела, дай да те огледам..
Тя се приближи, но веднага се спря. Очите на сина й вече гледаха по-мъдро и някак странно
- Какво ти е?
- Просто съм изморен, майко..Вие вървете, починете си..Аз ще отида в Тронната зала
- Дарсия..
- Не спорете с мен майко
Той беше много по-студен отпреди. Вариаки винаги беше възпитавала децата си на лошотия, но защо той се държеше така. Въздъхна и се качи нагоре
"Ще е трудно, Нира"
"Знам..Опитай се да се държиж нормално и ще успееш"
Мъжа влезе в тихата зала и седна на единия трон замислено. Точно сега му липсваше разговора..Беше водил с Муртаг толкова разговори..Но стига вече..Те отново бяха врагове..Или не бяха?