Мракът и зимата

"Няма да го нападнеш..Нали?"
Дарсия подскочи. Това беше непознат глас..И беше наблизо..
"Кой си ти?"
"Сър.." пред него се появи русокос елф. Имаше странни червени очи, много приличаше на вампир(цък)
- Кой си ти?
"Има времче за това, сър..Засега знайте само, че аз ще ви пазя..Изпратен съм да ви служа..Жезълът, който вие контролирате има сила, господарю..Аз ви служа..Но искам да ви предупредя още от сега. В брат ви, Муртаг Моуси също има дух..Да, той вече живее с Ним, но сега с жезъла си получи и друг дух..Тя е моя годеница..Забранено ми е да се бия срещу нея"
"Не бих нападнал брат си.."
"Радвам се за това..Улеснявате ме" елфът се поклони изискано и се усмихна облекчено
"Как е името ти?"
"Аз съм Валиън Алваро..Елф, отдавна загинал в битка..Опитах се да убия великия по онова време Розелин Уш..От историята ви е познат като защитник на елфите. Сега същия този човек се подвизава под името Кевин Ру Уърт..Вече не го мразя, той ми показа какъв съм..Относно какво правя в жезъла и защо съм изпратен..Когато моята годеница започне да разказва на брат ви историята..Ще я чуете и вие чрез мен..Мога да чуя какво говори тя..Но не бих ви предал тайните на друг човек"
"Не ми и трябват..Благодаря все пак"

Порталът се отвори точно в Тронната, Дарсия скочи на крака. Пред него стоеше Муртаг, стиснал жезъла си и дишащ тежко. Зад него се появи Ним с твърдо изражение. Жезълът на Муртаг някак странно приличаше на този на Дарсия, приятно беше да ги гледаш един до друг.
- Муртаг? - престраши се Дарсия слизайки надолу по стъпалата. Муртаг скочи и се загледа в брат си. Стояха така дълго. Просветна светлина между тях застанаха Рейн и Валиън.
"Ние не можем да се бием един срещу друг"
"Затова вие не можете"
"Време е за нашата история"
Муртаг и Дарсия пак се погледнаха. Странно, защо ли нямаха желание да се бият...

- Кхъм..Никакви истории без мен момчета... - Вариаки имаше лошата способност да се появява тъкмо навреме за да прави лоши неща. Дарсия и Муртаг я погледнаха, духовете се скриха.
- Това не ви засяга вас, майко - каза спокойно Дарсия, стискайки гневно жезъла. Мразеше да прекъсват важни разговори.
- Напротив сине..Аз съм ти майка.
"Нападни го..Нападни"
Дарсия пребледня, пак този глас
"Валиън не може.." опита се да запротестира, но усети същата тази позната болка. Падна на колене, Муртаг го погледна притеснено. Нещо не му се нравеше.
"Рейн приготви се..Това не ми харесва..." още недовършил беше нападнат от Дарсия във вълчи вид.
"Страхотно.." помисли си докато гледаше вълка в очите, а съществото се опитваше да счупи жезъла.
- Много добре, Дарсия..Научи го повече да не идва неканен - усмихна се Вариаки и съвсем спокойно премина покрай двамата си синове, за да седне на трона - Позволявам ти хубаво да го нахапеш

"Защо винаги когато не съм в форма..." ядоса се Муртаг, но този път жезълът не направи нищо. Усещаше присъствието на другия..Дарсия..И неговия дух..
"Имало едно време двама елфи...Обикновени елфи от своето царство. Момичето - красива девойка, която повече от всичко желаела да влезе във войските на народа си. Един младеж с вампирски наклонности...Момичето правело какви ли не опити, постригала се като момче, променила гласа и тялото си..Приели я във войските, нейната най-съкровенна мечта. Момчето било ухапано още като бебе в люлката от избягал вампир..Но тъй като било елф, то можело да контролира вампирското в себе си..Но когато се стгине до желание за кръв..Нищо не ще го спре...Рейн и Валиън..Рейн, красавицата, която винаги била силна когато валяло дъжд се срещнала с Валиън във войската..Но съдбата не ги събрала както мечтали те..Не..Замъкът дължи на тях един много важен проход..Изкопали го сами, като извели от там елфическите деца. Валиън, "вампирското дете" загинал в битката с Повелителя на Небесата Розалиън Уш. Елфът загинал, попаднал на Острова на Съдбите и незнаен е пътят му за напред. Рейн "дъждовната фея" загинала, разбирайки за Валиън. Там някъде, близо до тренировъчните поляни все още има стар знак от нея. Едно дърво..последното от своя вид..То възкръсва в зората на новите дни, живее в дъжда и загива в хладните нощи. В последния си ден тя се показала на всички така, както я видял Валиън..Единствената нощ, в която била истинско момиче.."
Вариаки не беше чула нещо, Муртаг и Дарсия продължаваха да се бият там долу, но и двамата вече с по-замислен поглед.
"Кевин.." помислиха и двамата едновременно, бяха познали гласа на ангела. Рядко се случваше пазителя да говори за миналото. Беше разказвал безброй истории, но не обичаше да говори с подробности..А колко много криеше..

"Пусни го..Пусни го да изчезне"
За миг Дарсия като че ли се поколеба. Вариаки се изправи напрегнато. Вълка се отскубна от жезъла и се превърна в човек. Седеше с гръб към майка си и затова Вариаки не виждаше лицето му. Той гледаше някак странно и се усмихваше, с което показваше на Муртаг да се прави на ядосан.
- Тук битката ни не е честна..Един ден ще умреш от моята ръка - каза с един доста жесток глас, а Муртаг му отвърна с злобна усмивка. Двамата бяха добри артисти когато се наложеше.
- Тогава, Дарсия..Не ти а аз ще ти дам последния букет за Отвъдното - каза с омраза, обърна се и изчезна в облак син прах. Ним се беше слял още в началото с господаря си, за което Муртаг му беше благодарен

"По дяволите този зимен демон!" Вариаки се качваше с усилие по стълбата за библиотеката. Беше ужасена..Загубила хубостта и подвижността си..Какво щеше да стане с нея?Бързо трябваие да намери лек..Орките я гледаха изненадано, докато тя се задъхваше и качваше нагоре
- Канаши! - извика ядно жената след малко и се строполи на стълбите. Съществото се показа мигновено - Отнеси ме до горе.
Ами ако не успееше да намери лек?Може би трябваше да язди Канаши до края на дългите си години?Поне магията беше останала.
"Трябва да разбера нещо повече за летните и зимните демони..Също така и за този Клайв..Интересът ми се пробуди" каза си жената докато Канаши влизаше в библиотеката.
Жената скочи от гърба на съществото и отвори най-блиската книга.
"Магия за подмладяване, ето я" каза и закрета към шкафа в ъгъла. Извади малко стъкленици със странни течности и се върна при книгата. Избута другите ръкописи и зачете инструкциите. Донесе купа и изля шишето с розова течност, после капна няколко капки отровно зелена отвара и добави черен прах. После разбърка.
"Изисква се кръв!?" тя се огледа и зърна Канаши.
- Канаши. Ела насам. - съществото се приближи, Вариаки извади дълъг, позлатен нож. - Няма да те нараня.
Канаши кимна и се приближи. Вариаки постоя няколко минути мирно, после се пресегна и Канаши падна безжизнена. Добави кръв от съществото към отварата и я изпи на един дъх без дори да се замисля. Зачака..Да..Хубостта й се връщаше..Но беше бавна като старица..Нямаше сила.
"Поне красотата ми се върна" каза си с надежда жената и бавно тръгна към изхода, оставяйки безжизнената Канаши на пода.

„Зимни демони..Летни демони..” Вариаки прелистваше книгата бързо. Трябваше й информация за тези същества. Трябваше й..Как бяха успели да я състарят?Каква магия бяха използвали..От къде идваха?Отдавна не си беше задавала тези въпроси..Чак сега, когато видя старостта си, разбра същност колко време е живяла..Колко деца беше имала?Може би прекалено много за една жена..Но не съжаляваше за нищо. Тя беше майката на злото и това й стигаше.
„Куикнинг?” книгата се беше отворила като по магия точно на това име. Вариаки погледна картинката и се намръщи. Това същество отново влизаше в живота й. Беше заповядала на зимните демони да затворят летния дълбоко под Динзел, където никой нямаше да я достигне. Явно те се бяха пречупили пред лятото. Този летен демон я мъчеше от години..Като нещо неразгадано, не даваше мира на Вариаки. Куикнинг..Това странно същество идваше отвъд света, там, където ангелите криеха своя свят..Тя твърдеше, че е летен демон..Но дали наистина беше такъв или притежаваше невъобразима земна мощ?Вариаки не знаеше, но беше сигурна, че това момиче крие много тайни..
- Милейди – вещицата вдигна глава. Пред нея стоеше орк, навел почтително глава.
- Какво? – запита го жената, мразеше да прекъсват мислите й.
- Можем ли да нападнем Динзел сега?
- Динзел? – жената се замисли..Това място..Как демоните бяха успели да махнат злото от планината?Вариаки все още го усещаше – черното и мрачно чудовище в дълбините, злото, което не спеше..Но то беше странно притихнало сега.
„Зимните демони са странни..Успели са да възродят Динзел по странен начин..Още една тайна около тези същества..И аз трябва да я разгадая”
Книгата се затвори и Вариаки тръгна мълчаливо след орка надолу, към снежния двор
„Мога да унищожа Куикнинг като унищожа и зимния демон, който я е възродил. Трябва да разбера кой от двамата останали е. Когато унищожа зимния и летния демон, на пътя ми ще остане само последния зимен демон. И той ще загине заедно с Динзел, защото едва ли ще го напусне. Като се замисля..Ангела може да ми създаде проблеми..Кой знае още какво ще се изпречи на пътя ми..Трябва да се подсигуря”
Тя се озова на двора, орките бяха строени и готови за път. Вариаки ги огледа един по един, после се изправи пред тях.
- Обградете Динзел..И чакайте моята команда..Синът ми е там, не го закачайте..Той знае какво прави. Не се месете в работата му. Пожелавам ви добро пътуване, без премеждия..И ако имате късмет върнете другия ми син..Ако все още има малко ум, за да се върне където му е мястото
Прозвуча рог, орките се обърнаха наляво и с маршова стъпка се отправиха на далечния си път. Вариаки ги гледа дълго, за миг спомнила си дните, когато беше родила първата си рожба.
„Злото ще продължи дори и след смъртта ми..Дори и след смъртта на Дарсия и Муртаг..Винаги ще има последователи..Сигурна съм в това”
Вариаки се обърна и влезе спокойно в кулата. Обичаше да си представя бъдещето по своя си начин.

- След деня идва нощ..След нощта идва ден..Кръговратът не може да се промени..Младостта е преди старостта..Нищо не се връща..
Старата зала беше тъмна, в мрака светеше само една факла. По средата седеше жена, загледана замислено към огънчето. Като си помислеше..Може би трябваше да иде в Динзел преди..Там да настани децата си. Ядосаните пламъчета в очите й подсказваха, че се е случило нещо. Беше стояла тук от кога..Вече не я интересуваше..Имаше тишина..
- Майко... - това я откъсна от унеса и тя се обърна. Мислеше този глас за Дарсия, но не беше той.
- Какво искаш? - извуча жената и отново се обърна с гръб към мъжа. Знаеше, че той не може да я нарани.
- Той се жертва..Той умира..Майко време е да спреш..Зимните демони няма да се предадат.
- Ти, млади ми Муртаг..Не би могъл да разбереш моите велики помисли.
- Млад съм..Имаш право..Но забравяш, че аз имам нещо от теб в себе си..Как иначе щях да дойда до тук..
- За какво дойде?За да ми тровиш живота ли..
- За да ти покажа, че и ти можеш да бъдеш майка..
- Какво означава това?!? - избухна вещицата и отново се обърна към Муртаг. Той стоеше облегнат на пречупения си жезъл, от устната му се стичаше струйка кръв. Това за миг стресна Вариаки..Направи я напълно различна - Какво се е случило? - попита с едва ли не нежен глас..Муртаг го беше чувал и преди..Беше я чувал..Да..Беше чувал Вариаки да пее..Песента, която знаеше от детството си..Беше на Вариаки..
- Ти..Бил ли съм при теб?Гледала ли си ме като свое дете?
- Аз..Сине..Аз те спасих от участта ти..Смърт те грозеше..Преплувах реката с лодката, откраднах коня на часовоя..Носех те на ръце през пустинята..И стигнах там, но къщата вече я нямаше.. - Вариаки се спря..Какво говореше?Гласа й се беше променил..Беше..мил?А Муртаг..Тя отново го погледна..Колко време беше минало наистина..Той отново беше пред нея..Защо имаше желание да го прегърне..Къде беше Дарсия?
- Трябва да се спреш..Динзел не е твоята цел..Знам това..Вариаки..майко..Помисли трезво..Искаш власт, разбирам това..Но..може ли..Може ли майко.. - стуйката кръв се усили, но Муртаг не й обърна внимание. В този момент виждаше майка си, чийто разширени очи го гледаха с учудване. Тя се приближи няколко стъпки.
- Той умира..Умира за да защити Динзел..Осъзнаваш ли какво правиш?Казваш, че се грижиш за нас, но не е така..Майко..Само два дни..Само два..
Вещицата не отговори. Нещо в сърцето й трепна..Странно чувство беше, никога не го беше чувствала. Тя пристъпи към сина си, той не помръдна. След толкова години тя за пръв път усети обичта в себе си. Прегърна го, треперейки..не знаеше какво й става. Не я и интересуваше..В момента Муртаг беше близо до нея. Детето, което беше изгубила толкова отдавна.
- Само два, Муртаг Моуси..Два дни..Не повече - каза все пак твърдо, но не го пусна..Искаше да задържи това чувство за по-дълго..Някак си я караше да се чувства по-добре.
- Тогава..Ще ги оттеглиш ли?
- Да.. - последното беше казано съвсем тихо, вещицата се беше предала..Факлата изгасна и тишината отново настъпи в залата

Той беше по-висок от нея..Отново ли се състаряваше?Или просто Муртаг вече не беше онзи, омагьосания, който беше престоял тук с Дарсия.
- Може би..Ти си повече Драконов ездач отколкото Черен господар..Приличаш на баща си..Много..
- Може би не чак толкова, колкото си мислиш..Това, че ти си ми майка е повлияло доста..Понякога зле, понякога не..И злото има своите качества, стига да знаеш как и кога да го използваш.
- Какво ми става?Какво става с мен..Ти ли го направи?Усещам.усещам..
- Това, което става вътре в теб го искаш сама..Желаеш го от отдавна, но в същото време това коя си и какво си направила те е спирало..Това, че ти си майка на злото, това, че трябва да си силна и да не се поддаваш на такива чувства..Това са правилата тук, нали майко?Някога държала ли си се така с някой или някоя от моите полубратя и сестри?Не..Ти не си била загрижена за тях, ти не си ги прегръщала..Не си се интересувала какво става с тях, боли ли ги..
- Тогава защо за бога го проявявам към теб..Опитвам се да те приема като друг..но не става..Сега разбирам, че не бих могла да ти откажа, ако беше дошъл да ми крещиш.
- Е, променяш се..Но скоро отново ще станеш нормална..Злото те привлича и не е възможно някой да те направи добра. Дори аз или Дарсия..Това е хубаво за теб, нали?Зла си и зла ще останеш до края..Желаеш последователите ти също да са такива..Искаш рода да продължи..А той вече замира..Дарсия..знаеш го, последен е..И с него всичко ще свърши..А когато и аз си отида..Какво ще правиш майко?Вече не можеш да имаш деца..А и да имаш..Няма смисъл. Ще трябва да търсиш нови зли господари..Ще скиташ сама по света, докато смъртта не те застигне. Твоя живот е дълъг..Прекалено дълъг..Ти не идваш от този свят..Прав съм..нали..Ти си същество, което живее милиони години..Но ако си сама, майко..То няма смисъл от живота..Когато си сам... - Муртаг млъкна и се замисли. Вариаки можеше да му възрази досега хиляди пъти..Но той беше уцелил точния момент и подход..Беше дошъл при нея, когато тя се нуждаеше от някой, който да я наблюдава и да й говори..А и Вариаки знаеше, че той е прав..Знаеше го, но не го признаваше..Никога..Вариаки го пусна и докосна струйката кръв, която мигом изчезна.
- Говориш странно за годините си, Муртаг..
- Аз съм млад, но живея с зимен демон и ангел..Те са мъдри същества..поне за мен, защото аз се падам малко глупав - той се усмихна. Беше дошъл до тук с две цели..И двете бяха изпълнени..Трябваше да подсигури на Клайв два дни без нападение и го беше направил..Сега зимния демон спокойно щеше да се подготви. Втората причина беше свързана със самия Муртаг..Селения, съпругата на Морзан..Муртаг я ненавиждаше..Една лоша черта на нечистокръвния господар. И Вариаки не харесваше, но двамата имаха общо..Бяха семейство и никой не можеше да пренебрегне това..Имаше обич за тях..Колкото и далече да беше скрита.
- Преди теб..Изгубих дъщеря си..И не можех да го преодолея..Затова когато ми казаха да убия и теб..Аз те спасих, защото не можех..не можех да изгубя и друго дете..Ако не бях имала дъщеря преди теб..то ти сега нямаше да си сред живите и пред мен щеше да стои някой друг. - замисли се Вариаки, за пръв път се държеше така. Орките го виждаха, мълвата се беше разнесла из цялата кула. Вариаки се държеше..странно.
- Спасила си ме..С целта някога, ако нещо се случи аз да поема властта
- Спасих те..защото те обичах..Морзан беше ездач, който не мога да забравя..В него имаше нещо различно..предал го е на теб, макар и в теб то да се е смесило с моята кръв..Но все още го има там, има го..Усещам го в теб..Добре..Два дни..Два дни за Динзел..но после ще трябва да ви нападна..И не бих отложила още..Два дни..Щом ви стигат, предай на зимния демон, че му ги отпускам..Нека да сме честни все пак..
- Това е интересно - усмихна се Муртаг и пристъпи няколко ксрачки назад - Ще му предам..Дарсия ще се върне при теб след нападението. Няма да се откажеш, нали?
- Знаеш отговора..
- Ще предам и на него..Той е против..Е, майко..Радвам се, че поне веднъж се изяснихме малко..Поне веднъж съм говорил с майка си. - той се поклони и изчезна в облаче син прах. Вариаки остана на мястото си дълго, замислена. После отново се обърна към факлата, запали я и продължи мислите си..
- Изтеглете войските..Два дни - заповяда на орка в дъното, който веднага изхвърча навън

- Къде се губи Дарсия? - намръщи се Вариаки и стисна попадналия й пазач за гърлото
- Господарят...
- Знам къде е глупако!Не го искам там..Разбра ли..По дяволите! - тя го пусна и тръгна нагоре по стълбите с ядосано изражение. След мимолетната доброта изпитваше гняв..Не биваше да пада толкова ниско..Особено заради него..Муртаг Моуси..Грешка ли беше, че го беше оставила да живее..
- Махнете трупа й! - нареди, когато видя тялото на Канаши. Съществото я дразнеше..Вече не можеше да й помага.
"Време е..Време аз да се заема с вас, Дарсия, Муртаг..Нира не подхожда правилно за бога..." тя разбута стъклениците, пълни със странни течностти и удари юмруци в масата. Всичко й беше така...Отново се разбушува наоколо, но внезапно..Спря се замислено и отново се обърна към масата.
"Ами ако.." тя се приближи..Най-лесно можеше да използва зимните демони..Но беше невъзможно сега..Освен ако не успееше да ги подмами отново на своя страна..После пък трябваше да мисли за..Не, не този начин..Извади една карта и я разгъна..Беше изписана с какви ли не руни...Тя не ги разбираше, но знаеше текста наизуст..Просто й трябваше нещо, по което да се води..
- Какво е намислила Съдбата..Не мога да се противопставя на това..Но.. - Вариаки се усмихна и сграбчи силно картата. Може би все пак добре беше направила, изтегляйки войските за два дни от Динзел. Сега новият план..Тя отново се разхвърча наоколо и скоро се върна с две стъкленици, пълни с нещо много подобно на кръв и катран.
- Ще си отмъстя за това, че искаш да ме видиш като майка - изсъска към стената, представяйки си образа на Муртаг..Болеше я някак, че щеше да го направи, но тя нямаше милост към никое свое дете..Обичаше ги, но стига да трябваше..Не трябваше да прави компромиси, знаеше го..
"Да видим жезълите ви какво ще кажат по въпроса" каза вещицата и изсипа двете течностти в трета, подобна на вода. Сместта се запали за момент, но Вариаки не й направи впечатление. После добави някакъв прах и зачака.
"Това..Не е свойствено за тази.." не довърши..Сместа се беше запалила по-силно. Колкото по-силно гореше, гореше и нещо друго..Тя се променяше, отново..
- Какво направих? - за миг притеснено се запита вещицата и се обърна към огледалото. Там я гледаше само един образ
- Не! - изкрещя жената и запрати към огледалото една стъкленица.
"Вариаки, Вариаки" разнесе се из библиотеката леденият му, присмехулен глас
- Махай се!Не съм викала теб! - извика вещицата озъртайки се наоколо.
- Викаш ме..Повика ме от дълбините..Викаш ме
- Мъртъв си..Аз те убих..Мъртъв си..Прекалено много искаше..
Смехът се усили. Странен полъх премина през помещението
"Защо се получи така?" запита се още по-притеснено Вариаки, докато вятърът не спря. Настана тишина. Тя въздъхна. "Няма го"
- Не се лъжи - леденият му глас беше непреклонен. Тя се обърна към него с разширени очи.
- Защо ти?Какво за бога ти правиш тук?
- Искаше сила на жезъл - той разтвори дясната си ръка. Гедвей Игнасия просветна ярко и в ръката му се появи жезъл..Като този на Муртаг и Дарсия
- Но как ти имаш..такъв?!
- Бедната Вариаки...Веща в химията и отмъстителните планове, но никога не разгадала помислите на магията - усмихна се мъжа. Черните кичури и същите хладни очи..Той се приближи до нея и се поклони насмешливо.
- На вашите заповеди, господарке..Повикан бях от вас, за да служа..Как върви с племенниците ми?
- Ти си мъртъв..Беше прикован към Мъртвите..И никой не може да те върне..Махай се..Не желая да говоря с теб, или дори да те виждам..
- Пропусна да кажеш братко? - той се усмихна - Вариаки..Гониш ме така настървено..А пропусна да помислиш, че сама ме повика..Ти ме повика..Ти мислеше за мен.
- Не!
- Моля те..Ние сме родственици..и знаем много един за друг..Идвам, защото ти поиска моята сила..Защото твоята вече е на изчерпване..Прав ли съм?Твоята сила беше изчерпана от летния и зимния демон..О, Вариаки..Както винаги съм осведомен..
Вариаки стисна зъби и го погледна с злоба. Те се гледаха така около минута..
- Не биваше да става така..
- Разбирам..Все още не съм ти приятен..Сигурно няма да приемеш, че ще имаш компания като мен?Но поне малко сред живите..После завинаги при мъртвите..Защото когато ти отидеш там..аз ще те чакам..Не съм забравил предателството ти, сестричке - Вариаки се намръщи и потръпна. За миг брат й се замисли, после отново вдигна поглед към нея. - Но сега съм тук, за да ти служа..И трябва да го правя, колкото и да не искам..Сега съм тук..За да пречупя враговете ти..Заедно с мен, жезълите, които си искала да съживиш са се върнали..Защото жезълите на Моуси не се губят лесно..
- Хю Моуси!Мразя те!Мразя те!
Той пак се поклони и се засмя.
- Ние винаги сме се мразили..С ваше разрешение - той й обърна гръб и напусна библиотеката.
- По дяволите Хю! - изкрещя след него Вариаки преди вратата да се затръшне. Той знаеше..Тя искаше да е господарка сама..И на всичко..Той обаче имаше същите намерения..И затова беше убит от нея преди години..векове..
"Сега ще поема войските ти, Вариаки..И по твоя заповед ще нападна враговете на сестра си"
"Два дни..Хю, синът ми издейства два дни"
"Синът ти?О, много съм пропуснал, извини ме..Сега кой е наред?"
"Дарсия"
"Да..явно много съм пропуснал..За него не съм чувал.."
Той слезе по стълбите и влезе в Тронната. Мразеше сестра си и я обичаше. Гришеше се за нея и я оставяше на произвола на съдбата..Те винаги бяха били странни..И си бяха останали такива..завинаги

- Милата ми сестра..А си обещахме да не се разделяме никога..
Хю се обърна към застаналата до вратата намръщена Вариаки
- Така и не разбрах защо точно ти дойде..
- Ти искаше да съживиш два пречупени жезъла..Но Вариаки..Жезълите на нашия род съществуват още от раждането, стига да успееш да ги откриеш в тъмнината. Ти също имаш, но не си го открила..Е на тях им е помогнато..Но не знаят как да ги използват правилно..Аз имам този жезъл откакто се разделихме с теб..Не го използвах срещу сестра си, защото единствено теб те обичам истински..Знаеш това...Бях изпратен отново тук, за да могат и другите два да станат цели отново..Аз мога да го използвам по-добре, имам го от по-дълго..
- Защо даде Гламдринг на демона?
- О, меча..Още ли съществува..Дадох го на него, защото той го заслужава най-много..Беше ми като син..
- Ним?Сега го използва за добро
- Казах му да го използва както намери за добре.
- Променил си се..
- Както и ти..Всички се променят с времето, ти го знаеш най-добре..Какво е останало сдега от малкото, ниско за годините си момиче, което тичаше сред брата си близнак и се смееше. Какво е останало от добротата и нежния ти глас?Какво е останало от обичта ти?Само тази към децата ти, но и тя не е съвсем истинска..А някога беше такова момиченце..Весела компания и сериозна когато се наложеше..Ти беше моя сестра. Сега си гордата майка на злото..Намръщена и сериозна..Няма любов в теб вече..Не..
- Да не мислиш, че съм безсърдечно създание?И аз имам чувства
- Знам..Но знам и точно какви са..Искам моята Вариаки..Моята сестра близначка..Но тя май вече не е сред живите..Умря с мен, когато ме уби..
Вариаки изумтя и се скри нагоре по стълбите. Брат й остана замислен до картата. После се обърна към стражата.
- Пригответе някакви летящи създания..Ще разгледам тези светове..И ще видя какво е станало с Динзел, че сестра ми го мрази толкова.
- На вашите заповеди..
Хю въздъхна и погледна навън..Зима..Точно такава, каквато беше когато неговият живот беше свършил..Пред очите на Ним..Затова и зимния демон мразеше Вариаки..Хю беше за него бащата, който Ним никога не беше имал..Истинският му баща обръщаше внимание повече на брат му, Клайв..Хю беше за Ним повече, отколкото братът на Вариаки предполагаше..Беше и брат, и баща..Сигурно липсваше на Ним..Много..
- Скоро Ним..Ще се видим отново..Обещавам ти - каза тихо и излезе навън, за да успее да свикне с всичко..Въздуха..Новите промени..

- Господарю Хю..Мисля, че трябва да тръгваме.
- Не..Все още не..
Той се разхождаше самотно из поляната пред кулата..Колко промени бяха настъпили в света..Наистина, беше живял само 22 години..
Той беше висок, чернокос..пълно копие на Вариаки, макар и мъж..Характерът му беше малко по-различен от нейния. На ръката му светеше някакъв странен белег наред с Гедвей Игнасия..Той го гледаше често замислено и някак уплашено.
- Май Вариаки си пада по съживяванията.. - каза си замислено като се спря и погледна кулата - Дали можеш да съживиш дракона ми?
Отговорът сигурно беше не..Драконът вече го нямаше..Но Хю имаше нещо друго..Нещо по-добро според него..Само трябваше да го покаже..Той беше единствения останал..И завърнал се с такава сила..Всичко се криеше в тази ръка..Тази ръка..
Мъжа се стресна и огледа..Орките го гледаха, беше дошъл и до тях. Не се бяха променили, разбира се...
- Всички вие, осигурете ми нещо летящо... - усмихна се близнака на Вариаки и обърна поглед към планините.
"Значи там става шоуто..Я да видим.."
Замахна с жезъла и пред него се отвори нещо като портал..Не можеше да мине през него..Само проверяваше как върви в Динзел..Картината започваше с входните врати, където орките се оттегляха вече следвани от побеснял мъж с жезъл
"О, това трябва да е един от племенниците.."
Зад мъжа стоеше едно лилавокосо момче, застанало до двама зимни демони. "Пораснали са". В замъка цареше спокойствие, но някой беше усетил Хю
"Кой пък си ти?" разнесе се едновременно..Хю беше забравил за това свойство на магията
"Да видим..Да видим..Вие сте?" каза усмихнато, обичаше да мъчи понякога..Макар и рядко.
"Тя отново е съживила някой..Муртаг недей, достатъчно ти е.."
Връзката прекъсна внезапно и Хю отново се усмихна. "По силни са, отколкото очаквах"
Орките доведоха една птица и Хю я погледна..
- А не..Не става..Аз ще пътувам сам..Вие тръгвайте.
Той докосна ръката си за миг несигурно..После тя просветна и се появи едно червеникаво голямо топче. Хю го хвърли..Просветна червеникава светлина, после се появи червено създание..Беше червен елф, очите му бяха затворине..Държеше две червени крила и чакаше заповеди
- Пронимо..Нашия час отново настъпи - усмихна се мъжа и двамата изчезнаха

- Още малко..Дъъърпай..
Още един предсмъртен крясък..Вариаки се изправи и излезе пред кулата..Хю се завръщаше с победоносна усмивка..
- Сестричке..Сина ти много лесно се дава..Залових го докато се биеше..Иначе той мен можеше да залови..Но за жалост предаде жезъла на някой..
През портите към кулата приближаваше голямо и черно вълконещо.
- Дарсия не премахна ли магията?
- Не, естествено..Тази прокоба не всеки може да я премахне..Дарсия успя, но за кратко..Муртаг ще се забавлява още като вълконещо..Отива му.. - Хю се обърна към орките и им кимна..Беше им обещал
- И какво правите.. - запита учудено вещицата когато започнаха да слагат на Муртаг разни въжета и кожи.
- Много ясно..Дивото животно може да стане питомно..
- Искат да го..яздят.. - още по-тихо каза Вариаки, а Хю я поведе към тронната
- Мислиш, че няма да успеят? - попита я, като я погледна изпитателно.
- Мислиш ли, че моите синове ще се дадат на това унижение.. - изсъска му тя и забърза по коридора, оставяйки брат си да прави каквото иска
"О ще я видим тази работа" усмихна се Хю и отново се обърна назад..Искаше да провери колко упорит можеше да е този..Сега му беше паднало.
"Кой си ти?" изръмжа срещу него Муртаг, вече доста овързан и стегнат
- Аз..Можеш да ми викаш чичо да речем - усмихна се Хю и кимна на първия смелчага близо до вълконещото. Оркът се приближи до привидно спокойното животно, което беше затворило очи за момент
"Да ви возя на гърба със седло!?" оркът вече се настаняваше "Ще ви кажа само едно..." просветна синя светлина и оркът се свлече мигновено
- Втори!
Това му беше странно познато..Ами да..Едно време си имаха проблеми с един дракон..Драконът пееше и се веселеше, а Ездачите се ядосваха около него.
"За това ли трябва да се дам, не се шегувам..Да ви возя на гърба със седло?Ще ви кажа само едно..." вторият орк се настани върху него, но беше сполетян от същата съдба "Махни се от там!"
Хю все повече се нервираше..Вече десети орк падаше безнадежно..Муртаг наистина притежаваше странни черти..Горе през прозореца Вариаки се усмихваше на неуспеха на брат си докато гледаше как съществото подскача и се върти наоколо, побеждавайки единадесети съперник.
"Махни се от там, не пробвай с мен!Не ще ви се дам. Не смей да ме яхнеш, не, не смей ще паднеш..Няма да се дам, няма да се дам, не не..И дий..Ей това наистина ми харесва.."
- Спрете..Слушай малкия..Наистина ще се справим с теб..Само почаках..
"Чичо, чакам да видя как брилянтният ти му ще измисли как да сломи едно упорито вълконещо с буйна кръв" Муртаг наклони глава насмешливо и орките се заеха да го отведат до килиите.

Вечерта някой вървеше тихо надолу и поглеждаше във всяка килия.
"Кой е там?" запита Муртаг, лилавите му очи просветнаха в мрака
- Трябва да те питам..Искам да те освободя, но..
"Майко?..Не, не бива да си тук..Слаба си още.."
- Муртаг аз..
"Върви..Аз ще се справя сам..Поне веднъж повярвай в думите на някой по-млад от теб.."
- Аз..
Чуха се втори стъпки от другия край на килиите
"Върви майко..Върви"
След кратко колебание Вариаки се обърна и тръгна и на нейно място се появи Хю
- Помни ми думата..Утре..
"Помня.."

Вълконещото, затворило очи сънуваше този сън отново..Че отново беше там..Красивият слънчев следобед..Арвен, в онзи ъгъл, усмихваща се гордо..Децата пред него..Слугите и стражата..Зарадваният Бром..И учудената Мелиса, дошла на посещение. Децата, държащи в ръце своите учебници и стоящият пред тях странник..Странник с прокъсани от пътуване дрехи, но все пак гордо изправил се пред тях млад Ездач..Трябваше да ги учи..По трудния начин, защото децата преминаваха първи изпит и отиваха на бойната тренировка..
- Да погледнеш света, в който живееш..Слънцето и звездите..Ние сме заедно..Прислуга и стража..Пътищата ни са еднакви..Пътят който избираме..Не се стремим да влезем в историята..Разгадаваме всяка легенда и мит..За да няма нищо скрито от нас..Всичко, което можем да видим..
Така започваше речта му..Сега си я спомняше добре..Тогава, изправен пред тях..Той говореше без да се чува..Говореше, гледайки слънцето, говореше сам на себе си..И те го слушаха, защото думите му криеха по нещо важно за всеки от тях..Имаше там едно дете..Красиво дете, внимателно дете..Той си я спомняше добре..Най-буйната..Винаги го следваше...Винаги се налагаше той да я спасява..Момиченце с черни къдрици и живи сини очи..О, тя приличаше на Вариаки..Но..Вариаки беше студена и зла..Момиченцето беше живо и с добър характер..Смела и упорита..Имаше нещо в нея..Отбягваха я..както бяха отбягвали него през целия му живот..Винаги беше сам..Почти..Живееше само заради трима тогава..Арвен, за да я защитава, беше дал клетвата си и сега продължаваше да я спазва заради Скай..Кевин, защото ангелът винаги се беше старал да го пази и насърчава..И заради Ним..Елфът, заради който беше получил живот..Може би не само заради Ним, но Муртаг предпочиташе да мисли така. Онова момиче..Черните къдрици и сините очи..Вариаки...Тези коси..Тези маниери..
Вълконещото скочи и отвори очи..Може би Вариаки имаше още една дъщеря...Може би беше съумяла да продължи рода, за да се подсигури..Онова момиче постъпи в Каз Модан, а след падането му..Изчезна...Възможно беше да има нещо общо с Вариаки.
Ами видението в Графството преди три години..Беше видял жена с черни къдрици и светещи очи в мрака..Беше видял себе си..И някой друг..Докосване до ум, сега твърде познат..Беше усетил Дарсия за пръв път..Тогава мислеше, че е просто шпионин на Сянката..А сега беше вече чувал гласа и беше усетил този човек в себе си..
Защо мислеше толкова за това..Да бъде затворен..Мразеше това..Мразеше го...
- Измъчвай се докато можеш.. - прозвуча тихо гласът на Хю..
"Ти знаеш, нали?"
- Естествено..Момичето с черните къдрици и сините очи е била Вариаки..
"Лъжеш.."
- Мислиш, че мога да си го позволя с теб?Тя отиде там като шпионин..За да събира информация за царството..И за да те види..
"Не ти вярвам"
- Вярвай в каквото си искаш...Питай Вариаки преди утрешното ти унизение..
Вълконещото изръмжа и обърна гръб на Хю..

Сутринта вече стоеше насред поляната обграден от орките..Хю стоеше пред него, оставил жезъла си настрана и злобно усмихващ се..Вариаки гледаше притеснено от прозореца..Муртаг срещу Хю..
С едно бързо движение Хю се озова върху гърба на Муртаг и стисна здраво козината на вълконещото. Безднадежни бяха опитите на Муртаг..Не можеше да се отърве от Хю..Изморяваше се..А Хю не се предаваше.
- Упоритостта може да бъде победена с упоритост млади ми момко..Сега се предай и позволи да те направим превозно средство..Една юзда ще ти отива добре, мисля..
Вълконещото трепереше, затворило очи..Не биваше да се предава..Силите му го напускаха..Не..Не можеше да се поддаде на това унизение.
- Хайде, покажи на скъпите орки какво можеш... - усмихна се спокойно Хю..Имаше контрол над Муртаг, който в момента за Хю беше просто едно животно. Муртаг започна да върви.
- Браво момчето ми.. - кимна с глава Хю, а Вариаки се намръщи и стисна ръце в юмруци..Хю се подиграваше и с нея..
Слънчевият следобед...
- Раят е тук..Избрана земя..Всички я пазим..Живеем диво и свободно..И все пак те ме превърнаха от дете в мъж..Пътят, който избираме, е път на болка и битки. Вярвай в Тера, вярвай в Артемида..Вярвай в трона, в който се кълнеш..
"Болка и битки..Болка и битки..Това е моят живот..Винаги и завинаги..До края.." вълконещото изръмжа и заби копита в снега. Хю сграбчи козината му и се подготви за отчаяните опити на Муртаг да се освободи.
"Болка и битки..Болка и битки..Завинаги и винаги..Това е твоят път..Това е пътят на Ездача..Защото това е пътят, който ние избираме..Ние, ние сме едно цяло, ние сме Ездачи..Нека живее драконската кръв в сърцата, докато не загине в битка за родината..Вярвай в Тера, вярвай в Артемида"
Следобедът..Прислужничките, които се надпреварваха да му изберат дрехи..Учениците..Арвен..Драконският образ на Тера и Артемида..Той беше Ездач..Все още беше Ездач..Не, той не беше превозно средство
- Хайде миличък..Да покажем на майка ти, че си послушен - отново започна Хю
"Хю Моуси..Пътят, който избираме..Пътят на Ездачите е един..И всички ние вървим по него..Ние сме едно..Завинаги и винаги..Завинаги и винаги.."
Думите прозвучаха надалеч в тишината. Сякаш някой там го подкрепяше. Тялото на вълконещото засвети в синьо и някой друг се пробуди..Стаята в ума му се отвори и синия пламък се отприщи..Хю беше отхвърлен назад, тялото на вълконещото се запали. Стаята се отвори и високата фигура излезе бавно от нея с усмивка..По раменете, надолу към кръста му започнаха да се плетат руси къдри..Които станаха на плитка. Лицето се обрамчи с няколко руси перчема.
- Гордея се с теб, партньоре..Ти успя да се събудиш и отново успя да накараш драконското в теб да проговори - каза Ним, усмихнато стискащ един лък..Не можеха все още да използват Гламдринг
"Ним.." облекчено се усмихна Муртаг..Орките бягаха..Вариаки тичаше към сина си..Хю замахваше с жезъла си
- Ти събуди дракона в себе си..Както направи в Последната битка..Сега го събуди наистина..Сега вече можеш да се добереш до своето сърце..И да бъдеш такъв, какъвто трябва да си.
Ним затвори очи..Хю замахваше, Вариаки тичаше към него..Огънят гореше..По-силно и по-силно
- Драконът в теб - повтори елфът, болеше ужасно..Хю замахваше..Образува се гръм..Вариаки изпищя..За миг Муртаг беше вече мъртъв за нея..Хю го беше убил..После, когато облакът се разсея..Муртаг, вече човек стоеше по средата на син обръч..Черните му крила се разпериха и перата се разхвърчаха наоколо. Той отвори очи и погледна Хю.
- Драконското в мен - повтори с усмивка, като хвана жезъла си, докато Хю отстъпваше, а Вариаки стоеше потресено от другата страна.
- Силата.. - промълви вещицата..Вече не знаеше в какво и на какво да вярва - Ти..И силата на чистокръвните..Не е възможно

- Завинаги и винаги в твоето сърце..Свързваш се с тази страна, млади момко..Правилата те следват на всякъде..Защитавай онзи, който се нуждае от защита..Бий се срещу своя враг..Бъди Ездач, с който можем да се гордеем..Бъди защитник на онази, на която ще положиш клетва..
Бром положи меча на рамото на коленичилия войник и младежът се изправи с гръб към съветниците. После отново се поклони на фигурата със снежнобялата рокля, която се приближаваше бавно.
- Някой иска да бъде мой приятел в тези времена? - каза жената и погледна изпитателно Бром с големите си зелени очи. Старецът се поклони и жената седна на трона спокойно.
- Аз, Ваше величество..Аз давам сърцето си на Драконската земя..Аз давам своя живот, за да защитя вас в битката..Аз искам да направя нещо за тази страна..
- Този глас - жената се изправи и се затича към коленичилия..Прегърна го със сълзи на очи. - Господи..Муртаг..Ти винаги си бил тук..наблизо..Край мен, в най-трудните моменти..Винаги и завинаги по своя път..Защото Ездачите са винаги заедно..В лошо и добро..
"Завинаги и винаги с теб, господарю мой..Приятелю мой..Братко мой..По пътя, по който аз никога не можах да тръгна..Нека вървим заедно..Покажи ми къде мога да стъпя в тъмнината на нощта..За да бъда сигурен, че няма да се загубя отново"
Златните очи просветнаха спокойно..Спокойно..Те отново бяха едно, макар и сега по друг начин.
"Ним.."
Хю приближи ядосано, посочвайки с жезъла си Вариаки
- Какво си направила..Нечистокръвен..Какво си направила!Дала си сила на този мъж!Жалка си..
- Не..Не обвинявай някой, който няма вина. - очите на Муртаг просветнаха..Сега имаше силата да се противопостави на Хю..Знаеше го..Крлита се свиха послушно към гърба му..Сега Муртаг го усещаше в сърцето си..Това чувство, което беше събудил..Онова, което трябваше да бъде. Онова, което беше търсил всичките тези години...Онова, от което се беше страхувал..Стига вече..Вече не..
- Ти момче..Ти си взел нещо, което не ти принадлежи.
- Хю Моуси..Ти ми го даде..
- Не! - Хю почервеня и стисна жезъла ядно
- Хю..Ти изкова синия меч от синята магия..Ти изкова Гламдринг в недрата на злото..И го даде на зимния демон..Зимния демон, който избра мен за наследник..И като пълен глупак си затворил в меча нещо толкова ценно..Силата на рода..Силата на чистокръвния..Хю..Ти си го направил..От глупост..И сега виждаш резултата..
- Не...Не!
Муртаг се усмихна и обърна глава към майка си
- Вариаки..Аз знам, че на теб също не ти се нрави това..Но ти си моя майка..А аз твой син..Аз знам, че ти можеш да вземеш решение..И сега те моля..Поне веднъж да вземеш едно решение за сина си..Както си решила да не ме убиваш..
- Тя е слаба!Ще се съгласи на всичко! - изкрещя Хю
- Върви, Муртаг..Върви в Динзел.. - тихо каза Вариаки, вдигайки ръка към брат си..Муртаг я гледаше, но най-накрая разпери криле и отлетя към планините..
- Завинаги и винаги..Това е твоят девиз, нали братко..Тъй като Ездачите го следват независимо дали искат или не..
- Млъкни..Нищо не разбираш..
- Може да съм стара вече..Ужасно стара..Но старостта крие и мъдрост..

Горе във въздуха черната фигура не се движеше. Затворил очи, той искаше да почувства за по дълго това усещане..Само веднъж Кевин го беше повдигнал в въздуха и пренесъл на ръце..Летеше върху Торн, но съвсем различно беше да летиш сам, на собствените си криле..
"Завинаги и винаги..Вярвай в Тера, вярвай в Артемида..Вярвай в трона, в който си се заклел..Знаеш, че това с Гламдринг не е вярно нали?" прошепна Ним
"Но тогава.."
"Има нещо, което пропускаме.."
Муртаг кимна и полетя напред, стискайки силно жезъла си..Всичко това..Толкова ново..Колко бързо се променяха нещата в живота му..

- А аз предлагам да не се биете, какво ще кажете - изострената тишина между Вариаки и Хю се пропука. Хю, насочил жезъла срещу сестра си, която беше протегнала ръката си към него готова за бой. Двамата се обърнаха към фигурата мигновено и я погледнаха намръщено. Мразеха да ги прекъсват
- Първо, добре дошъл на Хю Моуси по моите владения..Второ да честитя на скъпата ми майка за сина й..
- Ти! - почти изкрещя Хю, насочвайки жезъла си към Дарсия - Ти си го направил, нали?
Дарсия се усмихна и спря между двамата.
- Не обичам да ми крещят особено много - тихо каза черния господар, стискайки жезъла си
- Ти си направил така, че силата на първородния да отиде в Муртаг..Умри сега за тази грешка - Хю наистина беше в опасно настроение..Замахна, но Дарсия отблъсна магията с едно движение.
- Все още не съм забравил как да боравя с този жезъл..Мислиш ли, че аз нямам силата, която брат ми има?Мислиш ли, че аз съм я дал на Муртаг..
- От къде да те знам..Ти си слаб..Погледни се какво правиш!Стоиш при тях!Нямаш чистокръвна сила..Сигурен съм..Макар и роден под графата чистокръвен..Боже, докъде го докарахме..Да имаме господар, който да не може да се похвали с нищо..Хайде момче..Искам да видя ти какво можеш..
Дарсия кимна и се усмихна. После вдигна ръката с жезъла към Хю..Онзи почувства нещо..Нещо странно..Магия..Това хлапе използваше магия срещу него?Опита се да я блокира, но магията се усили вместо да спре..От палтото на Хю започнаха да се изваждат малки ками и ножове, които се насочиха към Дарсия и останаха във въздуха.
- Майко..Надявам се това да ти хареса..Мисля, че харесваше кървави сцени, нали?
- Какво си намислил, хлапе? - иззъби се Хю, а Дарсия го погледна предизвикателно и кимна с глава. Ножовете полетяха към мъжа, Вариаки понечи да ги отклони..Първия се заби в ръката на Дарсия, но мъжа дори не трепна. Втория се заби в корема, третия в гърдите му..Просветна светлина. Снега се опръска с кръв..Хю изненадано гледаше черната свера.
- Доказах, че и аз имам нещо от това, което ти искаш - прозвуча спокойно гласа на Дарсия..Чернотата се махна и неговите криле се разпериха..Раните все още не бяха зараснали
- Но можеш ли да използваш тази сила.. - тихо промълви Хю, загледан алчно в крилата и жезъла на мъжа пред себе си
- С времето и това ще провериш

- Те..майко, те бяха фалшиви - вече бяха в кулата и Хю доволно беше останал навън. Дарсия нямаше крила сега, стискаше жезъла си силно и гледаше през прозореца на кулата. Вариаки стоеше зад него с просвяткващи очи.
- Как така?Нима наистина нямаш тази сила?
- Не..аз нямам тази сила..И никога няма да я имам..Имам друг вид зло в себе си..
- Но сине..това може да донесе нещастия..
- Но майко, аз не мога да направя нищо..Чистокръвното се е паднало на нечистокръвния, защото Съдбата определя какво да се случи - Дарсия наведе глава и затвори очи..Фактът, че това не беше с него много го объркваше...Крилата на Муртаг, тези черни крила..Прокоба...още една прокоба над брат му..Първо вълчата прокоба, сега тези крила..Колко още болка се бе струпала върху онзи живот, запазен като по чудо..Какви ли мисли върлуваха в главата на Муртаг?..Дарсия го познаваше..Наистина го познаваше..Не знаеше как..
- Когато той се роди..Когато го усетих за пръв път в моите ръце..Аз почувствах тежината на неговата Съдба..Защото неговата Съдба е тежка и труден е неговия път..Той крие болка, той крие самота..Винаги сам..Винаги боли..Боли, защото няма къде да отиде..Няма дом, който да е негов..Неговият дом е тук при нас, но и там при драконите..Неговата съдба е да се разклонява между зло и добро..За зло или добро Ним го е избрал за свой наследник. За зло или добро Муртаг е сам, носи злини на човека до себе си..Ангелът е с него, защо му носи щастие в самотните дни..Но Муртаг не може да обича..Забранено му е..Както и на теб..Това се предава по наследство..Той обича по свой собствен начин..И рядко има този шанс.
- Но точно това го различава от мен..Той може да обича..
- И ти също можеш..Мерик..Дарсия, ти го обичаш като свой брат..Изпитваш обич..
- Някой ден - Дарсия погледна към небето замислено - Когато всичко свърши..Когато аз изчезна, когато теб те няма вече..Когато Хю се махне от света..Муртаг ще остане, знам това..Сигурен съм..Под някаква форма, независимо каква, той ще живее..Защото той винаги оцелява, колкото и трудно да е..Тогава щастието ще се върне при него
- Да..така е..Макар и прокобите да останат в него като лоши спомени..Вълчата магия не ще се махне лесно..Трудно ще се отърве от нея..А моята кръв ще остане в него..И един ден единствено той ще има шанса да унищожи това място..Да го срине..Да избие онези, срещу които се бори.Не случайно Съдбата е избрала да даде на него чистокръвната магия..Нещо има..Има нещо, свързано с това
- Каквото и да стане майко..Кажи на онези там орки да се подготвят за път..Утре нападам..
Вариаки кимна и излезе, оставяйки сина си сам..
"Трябва да скрия това от Хю...Трябва да скрия това от Хю" замисли се Дарсия и обърна гръб на небето.
- Кю? - това го стресна и той стисна жезъла по-силно.
- Кой е там? - попита намръщено и се огледа
- Кю! - беше...Зайче..Бяло зайче..Червени очички..Това го стресна още повече..Какво правеше това същество тук за бога?
- Какво си ти? - попита тихо, навеждайки се към съществото
- Кю! - отново отвърна съществото затваряки очи..Изведнъж..някак си..Дарсия го разбра и се изправи
- Не, Уиз..Тук не е твоето място..Иди на север, ето там, в планините..Това е твоят път - прошепна, заглеждайки се в Динзел. Съществото го слушаше внимателно, после сякаш кимна и изчезна

- Моля за разрешение да прегледам библиотеката ви.
Тишината продължаваше. Тя не я обичаше вече..Мразеше да е тихо и й се струваше, че говори сама на себе си. Малката фигура с елфическо наметало там, до вратата.
- И мислиш, че ще ти позволя да отидеш там – Дарсия, в другото дъно се обърна към новодошлата и я изгледа докато се приближаваше – Алзиеа Ди Васил..Държиш се много приятелски с мен.
- Старая се на всички да им е приятно с мен..Откакто съм в тази форма.
- Формата не променя нищо..Ти си вълконещо все още.. – беше видял зелените вълчи очи и обърнал глава настрани. Творение на майка му..Тя обичаше да си играе с външността на хора и животни.
- Напълно съм променена..Имам котешки уши и опашка..Само очите ми са вълчи..
- Мислиш ли, че отговорът на въпросите ти се крие в моята библиотека?
- Да така мисля..И ти ще ми помогнеш да стигна до там.
- Мислиш, че съм като приятелите ти..
- Да..
Беше казано с такова доверие..Това го учуди и той отново я погледна. По някаква странна причина не се доверяваше на всекиго вече..Вече не..Твърде много се беше разкрил..Разкрил част от истинската си същност, която рядко излизаше наяве. А вълконещото винаги го беше карало да се чувства странно..И него го беше страх от нещо неизвестно..
- Върви си..Нямаш работа тук..
- Нито пък ти.
- Аз живея тук..Това е моят дом.
- Аз не мисля така..
- Не..Няма да слушам тези неща..Достатъчно..Казах, че домът ми е тук..Върви по стълбите..Там е библиотеката. Врата с златен обков.. Ако ти трябва нещо намери го..Но не се приближавай до мен разбра ли?
- Допусна брат си до себе си..Допусна Мерик да завладее обичта ти..Това е странно не мислиш ли?Твърде странно е за теб..Започна като самоуверен черен господар, сега си объркан.
Просветна черна светлина и Алзиеа се свлече до стената, струйката кръв от главата й потече надолу и тя намръщено погледна Дарсия.
- Казах ти да спреш да говориш! – каза той, очите му просвятваха злобно. Същност знаеше, че тя е права до някъде..Но не можеше да го приеме..Не можеше
- Трябва да отидеш там..Мястото ти не е тук..Знаеш го..Промени се, Дарсия..Промени се..
- Тишина!Върви си..Върви си, махай се.. – той отстъпи няколко крачки назад..При нормални условия щеше да я убие, знаеше го. Но не сега.. Всичко му беше объркано..Трябваше му спокойствие..Не искаше да чува нищо и никой..Просто да бъде сам..
- Един ден..Ще се осъзнаеш и отново ще чуеш моите думи – каза момичето и се изправи. После отново сложи качулката и излезе от залата. Погледна стълбите неуверено и започна да се изкачва по тях.
„Искам само спокойствие..” той се настани близо до стената, облегна глава назад и затвори очи. Навън валеше силно, студено беше в залата..Не го интересуваше, искаше само тишина
- Защо не я уби? – проехтя студения глас на някой в залата.
- Заслужава да изживее своя живот..
- Сине тя те предизвика..
Дарсия изумтя и обърна глава на другата страна. Вариаки се приближи към него, очите й просвятваха в мрака като на хищник, дебнещ жертвата си.
- Предизвика те, а ти с какво й отвърна?Нищо, което да й покаже какво можеш.
- Знам какво правя..
- Очевидно не..Ти можеш Дарсия..Ще се справиш, знам го..Искаш тишина?Ще я имаш..Но помисли за това, което си..За истинското в себе си..Всичко друго е фалшиво и всички ние го знаем.
- Значи твърдиш, че онова, което направи Мерик с мен е фалшиво..
- Ако си достатъчно силен и опитен ще го превъзмогнеш..
Дарсия въздъхна. Майка му пак се беше заела с опитите си да му покаже колко е зъл..Като че ли не го знаеше..Не заслужаваше живота, който беше получил..Не трябваше да е тук..Ако не се беше родил, то сега вместо него на земята щеше да седи някой друг..Но се беше родил като черен господар..и като такъв щеше да загине някой ден..Сигурен беше в това.
- Помисли, Дарсия – отново прозвуча гласа, майка му се скри в тъмнината на троновете.
Отново страшната тишина..Като че нямаше нищо живо..Все едно той беше единственото живо същество тук..Тихо..Тихо..Защо винаги да не беше така?Защо нямаше повече тишина..Винаги беше бил сам тук..Знаеше го..И по-добре..Защо трябваше да се меси някъде, защо му бяха нужни други хора..Нужни бяха, но той не беше нужен.
- Кажи на Хю, майко..Кажи му да приготви една две огнени птици – прошепна мъжа, шепота се чу доста по-силно отколкото трябваше..Тишината продължи

- Не..Дарсия беше прав..Отговор за мен няма тук - Алзиеа затвори прашната книга и се огледа..Беше безнадеждно, знаеше го..Но просто искаше да опита..
- Синът ми те изгони - вълконещото се обърна, за да се срещне с намръщената Вариаки..

Звън на камбани..Някак зловещо в тишината..Звън на камбани и онази голяма кула..
"Къде съм..Къде?Има ли някой тук?" Дарсия се завърта насън и се намръщи.
Камбаните..тишината..Величествената сграда.
"Дарсия!Дарсия!" викаше го..Трябваше да помогне..Трябваше..Този глас..
"Къде си?"
"Дарсия!"
Затича се по заскрежената пътечка..Затича се нагоре към неизвестото..Но какво беше това?Дървета?Да..Мрачни дървета..А тази сграда, зелените очи в тъмнината..Орки..Сградата..После стълбите нагоре към вратата..Там бяха те..Те бяха..
"Къде се губиш братко?" засмя се жената на учудения му поглед, мъжа от едната й страна се усмихна леко, но не вдигна глава. Лилавите коси, Гламдринг..Мястото..Усмивката, изписана по-лицето му. Поклони се..
"Радвам се отново да се видим, сестричке..И с теб, братко Муртаг"
Мъжа сякаш се пробуди от някакъвм сън и впери лилавите си очи в Дарсия.
"Чакахме те..Имаме проблеми в Графството..Ще ми помогнеш ли?"
"С теб ли ще ходя?Тогава с удоволствие"
Муртаг вдигна Гламдринг на рамо и заслиза надолу, за да застане до Дарсия.
"Сестричке?Момчето..Да го доведа ли?" каза без да се обърне към Сянката
"Доведи го..Прекалено много се заигра. Вземете и Кейти..За изпит"
Белокоската заедно с Вейлън се появи от тъмнината..Камбаните на Каз Модан..Пътеката, орките, зелените очи в мрака..Муртаг вървеше до него с Гламдринг в ръка..Дарсия замислено броеше стъпките до вратата..А там вече ги чакаше някой..Някой, току-що дошъл с портал..Дарсия вдигна глава и се усмихна
"Вървете..Имам работа със сестра ви" каза жената и набързо премина покрай синовете си
После пътят..Графството..Съвсем непознатото за Дарсия място..Как Кейти се промъкваше в мрака, докато Муртаг чакаше готов за бой..А Дарсия се опитваше да прободе по-надълбоко белокрилия ангел.
"Един ден..Всичко ще свърши"
"За теб това е краят.."
Детският крясък на отчаяние и Мерик, извадил меча си..Срещнал се с лилавокосия мъж с Гламдринг в ръце..Детето падна..Камбаните, усмивката на Сянката някъде там. Смехът, собственият му смях..Мракът..Ним стоящ до него, от лявата страна на трона и Муртаг, застанал до елфа.
"Значи е време да издирим наследника на Сянката"
Меридити..Детето..Камбаните, срутения Каз Модан..Мъртвия Мерик..
"Дарсия!Пази се от школния!"
Танцуващият Муртаг с момичето в кръга от светещи очи..Завиждащия Дарсия..Младото момче, дялкащо дървено конче. Кръвта по пода..

Дарсия отвори очи..Много се беше струпало..Всичко това..Всичко това, ако Съдбата не беше решила да се случи по друг начин..Да така щеше да се получи..Той, в Каз Модан на помощ..Той, съветник на някой друг..Той, заедно с брат си..Той, убиецът на Кевин Ру..Дарсия Моуси..Чистокръвният, никога не заел трона..Той, пратеник на господаря си. Той, отмъстителният убиец на деца..Меридити..Меридити, детето, пълно с тайни..Вариаки отказваше да разкаже за нея, но тя..Имаше общо с тях..Дарсия го знаеше..Може би щеше да е по-добре ако не беше заел трона, но..Вече не можеше да се откаже..Вече не..Всичко вече беше наредено и той трябваше да управлява тук..
Изправи се и се замисли..Какво правеше Муртаг до Сянката?Може би това показваше какво щеше да стане ако Муртаг беше останал при Вариаки..Гламдринг беше с него..После светът беше станал черен..Всичко беше объркано..Този сън..Кошмар..Някои части не му харесваха..Мерик умираше, Кевин също..Онази жена..Зеленооката..Изправяше се пред него с заплашителната си усмивка..
"За драконите" беше казала тя..Царицата..Арвен..Може би..Значи света на Муртаг щеше да е коренно различен..Но дали щеше да бъде щастлив..Дарсия вече знаеше как щеше да се чувства той на страната на другите..
- Това е ужасно.. - прошепна съвсем тихо, не искаше майка му да разбере, че е сънувал нещо такова. После погледна небето замислено. - Обеща винаги да ме наглеждаш.. - каза с обвинителен тон..Нищо не се случи, но усети нещо..Успокоение ли беше..Не знаеше, но му хареса усещането..Постепенно пак заспа, затоплен от някаква тайна радост
"Винаги ще го правя" беше отговорът някъде наблизо

- Махай се!
Мечът, опрян до гърлото й и сериозният леден поглед
- Ти няма да ме убиеш, Дарсия..
Очите на Алзиеа потръпнаха от надежда, ръката на Дарсия трепереше, но той изглеждаше решителен както никога досега..Беше се събудил почти веднага с ясната представа, че в момента се намира в Мраморната кула.
- Казах ти да си вървиш..Ти си свършила работата си, а стоиш в библиотеката ми...
- Искам да знам, че ти ще се справиш, Дарсия..Вярвам, че не искаш да си това, което другите искат от теб..
- Върви си, преди да съм променил решението си..
Тя се намръщи и отстъпи, после извади малка кама.
- Ще я хвърля срещу теб ако не поговорим
- Няма да говоря с теб..Не ме измъчвай..Всичко ми е предостатъчно.. - той намери сили да й се усмихне приветливо, но не свали меча - Върви си, Ал..Моля те..
Ал?Така не я бяха наричали от толкова време..Ал?Муртаг го изричаше някак красиво, гласът на Дарсия беше по-студен, но тя усещаше молбата в него.
- Върни се с мен..Мястото ти не е тук.. - каза тя и уверено приближи напред..Но това беше грешката, която никога не би допуснала в истинската си форма..Забравила за лукавостта на тъмните господари..Усети студеното острие да преминава през нея..Отвори уста от изненада..От раната бликна кръв, която потече по ръката на Дарсия..Тя се облегна на него, дишайки тежко..Усети нещо горещо да пада на гърба й..Нещо негово..По пода се търкулнаха няколко черни диаманта..Тези на Муртаг обикновено бяха сини..Острието се заби още по надълбоко
- Съжалявам, Ал..Съжалявам..Обещавам ти, че ще ти отдада чест.. - по гласа му тя позна, че по лицето му се стичаха сълзи.
- Ти плачеш заради мен
- Ти си първата, която убивам..Така..Съжалявам, Ал..Много..
Тялото й се свлече на пода и Дарсия падна до нея..Меките му лапи докоснаха вълчото вече тяло на съществото. Той вдигна глава към небето и затвори очи.
"Съжалявам, Ал.." повтори след което се отдаде на вълчото и зави..Самотен звук в тишината на Мраморната кула.
"Почивай в мир..И нека мечтите ти отново те заведат там, където винаги си искала да се върнеш..В своите земи..Дано там щастието те сполети..Сбогом"
Той се изправи и се отърси от вълчата си трансформация..После се наведе и вдигна тялото на вълконещото, слизайки надолу по стълбите
- Сине.. - зачудено го погледна Вариаки, когато той се размина с нея. Черния господар слезе надолу, излезе навън и отново се огледа
"Клайв..Ако си някъде там и слушаш..Нека твоят Кевин се погрижи за своята Алзиеа..Заведи му я..Той ме мрази знам го..И винаги ще е така.."
Той отпусна ръце и вятърът пое тялото на вълконещото..Тя се издигаше нагоре и нагоре..Към планините. Дарсия все още стоеше с протегнати ръце, гледайки съществото..Не беше имал много работа с нея, но..Знаеше, че брат му беше прекарал много дни, заедно с това същество. Муртаг я беше отгледал, учейки тогава неопитния във всичко Кевин..
"И накрая на живота си ти върна формата си, за която мечтаеше в последни дни..Последен подарък от един човек, който прави зло.." помисли си и обърна гръб на отлитащата Алзиеа..Сега всичко започваше..Всичко се започваше..
"Направи го?"
"Не е честно..Не го исках..Тя беше..Беше"
"Съдбата й завършваше с това..И ти направи правълния избор.."
Дарсия кимна намусено и се настани отново в онзи ъгъл..Отново усети спокойствието и това затопляне.
"Спи..Отдавна не ти се е отдавало случай.."

- Един ден..Ще се осъзнаеш и отново ще чуеш моите думи.
Бялата светлина на новия ден..Алзиеа отвори очи и се огледа..Все още я болеше..Но болката намаляваше все повече и повече..После ослепителната светлина..И нерадостния пейзаж..Но радостната среща..Пред нея стоеше някой, който тя никога не можеше да забрави..Някой, който я беше обичал
"Добре дошла в Отвъдното..Където всички отново намират своя дом" каза усмихнато вълконещото пред нея и тя с изненада откри..Че също беше възвърнала истинския си вид. Доближи се и отърка муцуна в тази на другото вълконещо.
- Ха!Натрапник! - прозвуча познат глас и зад Нитцу се появи жена с изморен вид..Дишаше тежко, значи беше тичала. - Добре дошла, Ал!
"Арвен!"
- Добре дошла! - бившата царица се усмихна и кимна. Групичката започна да се придвижва бавно към вътрешността на Отвъдното - И не забравяй да благодариш на Черния господар някой път..Той върна формата ти
"Май вие тук всичко знаете"
- Не пропускаме..

- Знаеш, че не биваше да го правиш..
Някой пак прекъсна съня, отново..Защо?Беше тъй красив. Дарсия отвори очи и се огледа. Ярката слънчева светлина го заслепи и той се изправи бавно.
- Не, трябваше..Защото аз съм това, което трябва да бъда..Но какво ти е, Кевин Ру?
Нямаше я усмивката и светлината беше помръкнала..Все едно ангелът вече не съществуваше.
- Аз съм същество отвъд твоето въображение..Отвъд този свят..Дойдох тук, защото бях изпратен да умра..И това беше моята Съдба тогава..Но аз останах и живея..Загубих много..Загубих всички тях..Но аз живея..Вече години наред съм тук, на този свят..Изпратен да сее щастие и да събира болката..Аз не мога да мразя..Аз обичам всички, защото това е прокобата, която бушува над мен..Обичам всички..
- И моя род?Онези, избрани да противоречат на твоето дело?
- Да..Последната загуба ме съкруши. Ал я няма вече.
- Все някога щеше да заговориш и за нея.
Ангелът потръпна, спомняйки си нещо. Отвън се чуваше звън на метал в метал. Муртаг беше тук..Кевин беше тръгнал сам и Муртаг го беше последвал..Тревожеше се за ангела и тревогите му бяха се оказали верни.
- Дойдох, за да се изправя пред теб като истински враг. Така, както би трябвало да бъде – каза тихо ангела, изваждайки меча. Жълтата светлина заигра по стените на залата и озари лицето на Дарсия с живите си цветове. Черния господар въздъхна и се обърна с гръб.
- Не.. – каза тихо..Спомни си онзи сън..Сънят..Не биваше да се случва.
- Ако откажеш ще е по-зле за теб
- Тогава нямам избор.. – каза след дълго и мъчително мълчание Дарсия, изваждайки черния меч. Обърна се и кръстоса острието с това на ангела. Сериозно лице, но нещо различно.
- Страх ли те е? – попита тихо ангела, вгледан в очите на другия.
- Страдам заради това, което трябва да направя.
- Страдаш, защото трябва да убиеш?
- Колкото и странно да ти изглежда..Да..

- Махайте се! – изкрещя Муртаг и отново замахна. Чуваше звука от залата и това не му харесваше. Не искаше да губи никой от онези двамата. Все още не беше готов за това. Орките му пречеха по незнайни причини.
„Ним!” извика в ума си. Златните очи се отвориха, синята светлина на Гламдринг се сля с другата и Муртаг извади жезъла си. Чувстваше се странно с това оръжие, но поне имаше сила в него. Замахна, орките изпопадаха почти веднага и мъжа се отпави към онази зала.
Тишина, мъчителна тишина..Това го плашеше, вече нищо не се чуваше..Отвори тежката врата и почти веднага невярващо падна на колене. Белите пера полетяха към него, вече нямаше светлина. Студено беше вече..Нямаше живот тук..Нямаше слънце и щастие..Вече не. Черният меч беше захвърлен в дъното, Дарсия стоеше на колене и целия трепереше.
- Аз съм онзи..Който е осъден да убива приятелите си..За бога..Да убивам тях..Тях..А можеше да съм просто едно нормално дете някога..Вместо това аз съм Моуси..Моуси..
Муртаг заклати глава и после затвори очи, стискайки зъби.
- Защо Дарсия..Защо?
Това стресна господаря и той вдигна глава..Странно беше да го гледаш така..
- Ти защо си тук?
- За да предпазя.. – по лицето му се стече една сълза, станала на син диамант още слизайки по бузата му – Кевин..
- Но не успя..А аз..го унищожих.. – Дарсия извърна глава и настана тишината..Злокобната тишина, която всички вече презираха..
„Клайв?Клайв!?Клайв какво ти е..Хайде кажи нещо”– крещеше някъде там някой, те го чуваха добре..Някъде там зимния демон трепереше..и умираше..Докоснали се до неговата слабост..
- Не мога да оставя нещата така – прошепна Муртаг, все още затворил очи. – Не мога.
- Но нищо не би могъл да направиш…
Муртаг се изправи бавно и хвана здраво жезъла си. Огледа безрадостно залата и въздъхна.
- Само едно нещо..
- Не можеш..
- Ти..Няма да ме спреш..Никой няма да ме спре сега…
Дарсия се изправи светкавично, но Муртаг вече му бе обърнал гръб. Тръгна уверено напред докато брат му се приближаваше.
- Не можеш да отидеш в Отвъдното Муртаг!
- Може и да си прав..Не всеки може..Но виж..Можеш да ми стискаш палци.. – Муртаг вдигна глава и изчезна в светлината на отворената врата. После тишина и тъмнина. Някъде навън Муртаг вече уверено слизаше по стъпалата на Мраморната кула. Тя бе и негов дом, донякъде..
„Не..Няма да се примиря с това..Кевин, Клайв и Алзиеа..Не мога да загубя и тримата”
Светлината сякаш го подкрепяше. Черните крила се скриха сред дърветата, насочили се натам, накъдето не всеки отиваше

- Атрею..Ти ме чакай тук..И ако не се появя отиди в..
- Чакай ме!Чакай ме..
Викът стресна мъжа в тишината и птицата до него изграчи силно, готова за бой
- Чакай, Атрею..
Муртаг се насили да се усмихне..Наистина, може би беше по-приятно да не действа сам. Мъжът, който тичаше насам спря и задъхано се наведе за почивка.
- Спомних си..Че все пак ти си ми брат..А ако ще умираме..То ще умираме заедно, пък после който иска ще се съживи.. - каза съвсем тихо с надежда лилавокосия, не беше сигурен, че Муртаг ще иска това
- Ето че и някой друг е чел, а? - усмихна се топло Муртаг и Дарсия се изправи - Но после ще ти четат конско..
- Но аз не бих те оставил сега..
- Какви ли щяхме да ги свършим, ако рястяхме заедно..Хайде, добре..Но само този път..Защо?
- Заради Мерик..Заради Клайв и Динзел, защо зимния демон е сърцето на замъка горе. Заради някой, който аз и ти не познаваме..И заради самия мен, за да знам, че мога и съм направил нещо.
Дарсия се обърна към птицата и за нейно объркване..Същност каза точните думи на брат си
- Изчакай ни тук и ако не се върнем отиди в Динзел и съобщи какво е станало. После върви в Мраморната кула и там съобщи..После чакай заповеди от който си избереш - каза бързо и се обърна към брат си.
- Но аз дали ще те пусна..
- Стига глупости.. - Дарсия извади жезъла и го изгледа намусено - Не го обичам, но поне за нещо служи... - той замахна. Порталът не изглеждаше един от добрите..Но все пак беше път, който и двамата щяха да поемат..
- Е..Да го видим този страх на ангелите - каза Дарсия, макар че и двамата все още се гледаха
- Да го видим..

- Тук ли живее мама?
- Да, тук..Искаш ли да я изненадаме?Добре, добре..Спокойно, знам, че нямаш търпение.
Дарсия се усмихна окуражаващо, Матилда заподскача около тях и те влязоха в Мраморната кула. Детето се откъсна от брат си и подуши въздуха. Сигурен беше, че може да усети майка си. Тя наистина беше близо. Той се затича към Тронната зала, следван от Матилда
- Джулио!Моят Джулио! - извика някой там, чу се детският смях..Учудване на орките пазачи. Дарсия се появи на вратата, загледан в майка си и детето.
- Казах ти, че ще го доведа, майко - каза съвсем тихо и сериозно, а тя го погледна, докато прегръщаше момчето.
- Изпълни обещанието си - каза тихо и също така сериозно. Той не се беше променил много, но..Влизайки в старото жилище беше довел нещо, което тя толкова много искаше да види.
- С ваше позволение, майко - той се поклони и излезе от залата някак тъжно.

Стаята го притискаше толкова много. Идваше му да изпочупи всичко..Как Джулио издържаше самотата не му беше ясно..Въздъхна и се погледна в огледалото..Нямаше какво да види там освен един черен господар, който отчаяно си търсеше забава.
- Дарсия? - чу зад себе си..Не беше чул отварянето на вратата. Джулио стоеше пред него, прегърнал малката си лисица.
- Кажи? - каза тихо господаря и погледна замисленото момче.
- Защо Муртаг не е тук?
- Той има друг дом, Джулио..Живее далеч от тук
- Мама не го иска тук нали?
- Да..Истината е такава, че..Ние с него трябва да сме един срещу друг.. - той седна безпомощно на леглото и погледна детето. - Той има и друг брат..Много прилича на теб..Но е по-малък..Може би има повече опит от мен..
- Муртаг не е ли по-голям от теб?Не е ли той господарят?
- Той е нечистокръвен, а майка ни по никакъв начин не би позволила нечистокръвен да се възкачи на трона, ако все още съществуват чистокръвни. Ти и Муртаг, аз също..Сме последните й синове. Когато аз си отида..То няма да остане нищо друго, освен теб..Зависи от теб какво ще стане с нашите земи..
- Значи аз съм вашата надежда
- Така е..
- Ами Муртаг?
- Той не желае да управлява..Той иска да е нормален човек..Макар и все повече да заприличва на владетел. Владетел, който досега не е имало от наше име..Може би, ако майка ни се предаде той би трябвало да застане на трона и да управлява, макар и да не го иска..Ще бъде доста по-различно от всичко досега.
- Той ще е добър владетел
- Точно за това казвам доста по-различно досега. Не мога да те лъжа, Джулио. Ние сме хората, които наричат злата сила..Не те, ние..Ние сме тези, които сеят смърт и ужас..Болка..Така е от много време..От преди аз и ти да се родим, отпреди майка ни да се роди..От зараждането на света..
- Знам..И въпреки това винаги съм смятал другите за зли..Аз не познавам нито един от тях
- Муртаг..Той е с тях..Зимния и летния демон..Те са с тях..Познаваш..Много по-различни са от мен..Винаги ще е така. Какво избираш, Джулио?Къде ще останеш?
- С теб. Защото и аз съм нечистокръвен, но пък животът ми е тук..Знам го, някак си знам, че това е моето място..И ще заема твоето място, когато твоя път завърши.
- Радвам се, че оставаш..Твърде е скучно тук..Няма с кого да си говоря, майка ни постоянно стои в библиотеката и казва да не я притесняваме. Ако искаш с теб можем да се упражняваме заедно.
- Супер!

- Хей наистина си добър, браво!Кой те учи?
- Ами..Преди когато виждах имах учител..После се упражнявах сам..
- Добри резултати, от мен получаваш отлична оценка.
Дарсия се усмихна, после остави меча и се огледа. Зимата беше навяла нови преспи сняг, с това темпо Клайв щеше да ги затрупа скоро..Щяха да копаят тунели..Усмихна се при идеята и отново погледна момчето. Майка им ги гледаше спокойно от кулата, той знаеше това, дори и да не я виждаше. Момчето също остави меча и се огледа наоколо
- Дарсия, нали е красиво?
- Снега ли?Да, красив е..
- Зимния демон как го прави?
- Това трябва да го питаш него..Виждал съм го само отдалеч..Той не обича да го притесняват докато се занимава с това..
- Клайв е бил тук?
- Да, беше..Беше, докато не се присъедини към брат си. Стоеше тук, на поляната, наметнал бяло наметало. Никога не можах да го различа от снега наоколо. Виждах го само като някаква голяма статуя, засипан със сняг и съсредоточен някъде далече. Беше странна фигура в Мраморната кула. Винаги беше по-различен от останалите..Предполагам елфите не се вписват много в тази обстановка.
- Ами Ним? Той бил ли е тук?
- Това е дълга история. Той отдавна не е сред живите, видя го сам.Живее заради Муртаг, затворен е в един меч..Някога е служел вярно на една наша родственица..Едно време, когато е държал живота си в свои ръце. Сега всичко може да му навреди..Може да отиде в Отвъдното завинаги..
- Но не трябва ли да е вече там?
- Съществуват едни неща, наречени магии, Джулио. Магиите могат да променят света.
Дарсия се усмихна и детето се огледа за нов въпрос. Това беше ново..Беше прекарал съвсем малко с Мерик, но да се грижи за деца не беше чак толкова зле, колкото си го представяше.
- Дарсия?Ще влизам ли в битка?
- Все още не..Мисля, че има нещо в твоя живот, който ме тревожи и то се приближава. Пази се Джулио..Пази се, моля те..
Той не желаеше да се обвързва с деца, същност..Май беше по-обвързан с Мерик, онова дете го привличаше повече, отколкото Джулио..Не знаеше причината, но знаеше, че нямаше да страда толкова много за Джулио, отколкото за Мерик. Мерик беше докоснал сърцето му по някакъв странен начин за господаря.
- Забавлявате ли се? - това го стресна, не очакваше да го чуе тук..Толкова скоро. Към него вървеше съвсем леко облечен лилавокоско, с жезъла си в ръка, с някак много блестукащи дрънкулки по себе си
- Какво правиш тук?Знаеш, че - Дарсия се намръщи, изправи се и вдигна меча - Знаеш, че ще бих те убил, ако пристъпиш в Мраморната кула.
- Знам го..И въпреки това нещо ме влече, може би просто така трябва..Здравей Джулио.
Детето не помръдна. Зад Муртаг се появи дракон, детето го беше гледало само на картинка. Но до дракона..Там имаше едно момче, момче с лилави коси и лилави очи, то гледаше сериозно и леко зъзнеше до летния демон.
- Не приближавай дома ми, Муртаг!Знаеш, че не го искам.. - изсъска господаря. В отговор Муртаг пусна жезъла на земята, отвърза колана с оръжията, който беше препасал и хвана Гламдринг. Блясъка на оръжието накара Джулио да потрепери..Беше виждал нещо подобно, някаква такава изработка..Кога, къде?Мерик и Куикнинг погледнаха двамата братя безнадеждно, но нямаше какво да направят. Бяха дошли за помощ, а и тях също нещо ги викаше. Какво правеше Муртаг тук беше загадка.
Двете оръжия, черния меч и Гламдринг се сблъскаха и Муртаг и Дарсия се погледнаха
- Защо?Защо дойде?
- Казах ти..Имам някаква работа тук..
Двамата започнаха серия от бързи движения, целта на Дарсия беше просто да прогони брат си. Знаеше, че майка му искаше да се намеси, не можеше да й го позволи..Беше повел борба и срещу нея..
Този меч..Мечът на Муртаг..Беше красиво острие, беше някак примамливо. Този меч беше изкусно направен, този меч..Беше този, който Хю беше изковал наново..Джулио си го спомни, майка му беше разказвала. Детето погледна двамата лилавокоси. Бяха добра комбина извън това място, а тук..Тук бяха един срещу друг. В следващия момент детето се затича с малкия си меч, осъзнаваше, че и той беше тук. Трябваше да помогне на този, който беше последвал. Мерик го видя и се откъсна от Кукнинг с бойния си вик. Двете деца се сблъскаха между двамата братя, Дарсия замахна, Муртаг също..После нещо стана..Торн закри очите на Куикнинг. Чу се детски вик, вик на учудване от два гласа и падане на две тела на земята.
- Джулио! - извика изненадано Муртаг, Дарсия гледаше детето без да каже и дума. Две остриета, Гламдринг и черния меч, минаваха през детето и караха снега да почервенее. Мерик беше паднал малко настрани с уплашено изражение. Дарсия погледна Муртаг и двамата си кимнаха уплашено. После остриетата изчезнаха от детето и Джулио падна в ръцете на черния господар. Едва дишаше.
- Как..Какво стана? - тихо каза господаря..Не знаеше как и защо беше станало..Някак си беше пронизал собствения си наследник. Значи отново оставаше само Муртаг..Но Джулио. Чуваше как майка му тича насам.
- Аз..Аз го убих..Ние го убихме..Убихме наследника ти, Дарсия..Дарсия, убихме дете.. - Муртаг погледна господаря внимателно, черния господар не мигваше дори
- Значи е вярно..Вярно е.."И последния роден ще падне и двама ще останат". Не можем да го предотвратим. Джулио беше последно роденият, той беше последната надежда. Сега умира и колкото и да искаме не можем да му помогнем, защото това е неговият път..Оставаме само ние двамата..И накрая или ще умрем заедно, или единият ще умре..Накрая, когато всичко свърши..Джулио..Защо го направи?
- Аз..Ми..Ми..
- Не, не казвай нищо..Аз те разбирам..Винаги ще те разбирам. Жалко, че прекарахме толкова малко време заедно. Дано там, мястото за което ти разказвах, намериш нещо, за което си струва да се бориш. Животът ти тук беше безполезен, винаги си бил затворен. Сега си свободен..Свободен завинаги..
Дарсия се усмихна. Усмивка, която Муртаг виждаше за пръв и може би за последен път. Никога преди не го беше виждал такъв..Детето погледна господаря и после издъхна..Нямаше го..Вариаки губеше още едно дете, за нея това беше нищо, беше изгубила толкова много. Дарсия се чувстваше много по-зле..Джулио беше дете, което той беше убил..Беше го убил..Сега отново оставаше сам

- Значи..Значи за това съм бил нужен тук..За да прекратя живота на това младо дете - Муртаг наведе глава и погледна детето. Дарсия се надигна и се обърна към кулата. Джулио го нямаше, беше изгубил наследника си, значи нямаше вече кой да застане на чело на това царство. Всичко замираше..Кризистна ситуация. Знаеше, че само и само царството да просъществува, Вариаки щеше да възкачи някого на престола след като Дарсия си отидеше, но кой..Оставаше загадка, а и изобщо не му се искаше да знае.
- Муртаг..Може би вече трябва да си вървиш? - напомни тихо, без да се обръща към брат си
- Не, Дарсия..Трябва да го оставим във вечния му дом..Обичам да спазвам традициите..Виждаш ли, нечистокръвен съм, а знам повече от теб - Муртаг се изправи сериозно, изобщо не беше до смях. Дарсия го погледна, после погледна и Куикнинг и Мерик. Накрая погледна и безжизненото момче в ръцете си
- Така да бъде - погледна вратата на кулата, майка му идваше насам..Нямаше да стане, само щеше да ослужни нещата. Вратите се затвориха и някаква магия ги запечата. После господаря се обърна към брат си и му подаде Джулио.
- Следвай ме..Вие също..Ще ви заведа до едно място, където на Джулио ще му е добре..Ним къде е?
"Винаги наблизо. Нуждаете ли се от нещо?" духа се появи до Муртаг и погледна тъжно детето, но вдигна поглед.
- Ще ни помогнеш ли?Детето обичаше снега.
"Тогава ще го има завинаги"
Господаря кимна и се обърна. Въздъхна, замисли се и тръгна напред. След кратко колебание Мерик последва брат си, Куикнинг и Торн също тръгнаха.
Стигнаха до поляна..Обширна поляна, която Муртаг никога не беше виждал преди. Дарсия пое детето мълчаливо и го погледна отново. После го остави на земята, тук нямаше толкова сняг, беше някакво езеро
- Това място..
- Ще е неговият дом вече..Ним, моля те..
"Обикновено не бих го направил за теб, но.." духа пристъпи напред и погледна небето.
"Клайв, осигури ми път" каза тихо, върху него паднаха няколко преспи сняг. Духа се замисли, не беше правил много такива неща. После снега се вдигна от него, покри езерото..Леда се разчупи, Джулио потъна надолу, всичко се пропука. Мерик и Муртаг, Дарсия и Куикнинг..Нещо ги блъсна назад, езерото се пропука и водата започна да бошува. Само там, в средата имаше дебело късче лед..После леда се покри с земя, стана хълм и се покри със сняг. Ним се появи до Муртаг замислено
"Само това мога да направя за него"
- Достатъчно е..Благодаря ти.. - Дарсия се изправи и погледна замислено хълма.. - Не мислех, че всичко ще свърши така..Той беше толкова млад..
- Всичко свърши вече..Оставаме отново сами, Дарсия..Отново един срещу друг..Всичко се ослужнява, всичко става по-сериозно..Винаги ще е така и един ден..Всичко ще свърши и може би ще стоим един до друг в някоя гробница или два метра под земята. Или може би единият ще бъде почитан от другия, Господар на Тъмнината. Може би ще загинем заедно, а може би единият ще оцелее. Ако си ти, то това място ще процъфти, ще се развие..Ще вземеш Гламдринг в ръце и ще поведеш своята армия към победата. Ако пък аз остана, то Мраморната кула ще бъде срутена и на нейно място ще бъде построен храм. Ако пък ми бъде забранено да я срутя, ако трябва да остана тук, на твоя трон..То орките ще измрат и Тъмнината на това царство ще стане Светлина..Аз да остана обаче е малко вероятно, просто защото света се нуждае от зло..Не може просто така всичко да изчезне. - Муртаг обърна поглед към острова, вдигна ръка и разпръсна малко син прашец, полетял към острова. Усетиха малко земетресение, а острова се покри с тайнствени дървета.
- Това са..
- Да, вече ги няма..Донесох прашеца от ангелските земи..Преди да изчезна, преди да се реша да отида да взема Висна Тройл, Шайло, моя ангел-пазител, ми даде тези семена. Каза ми да ги използвам за добро..Е, не успях да им намеря приложение..Давам ги на Джулио..
Двамата братя се спогледаха..Те бяха виновни, знаеха го и с нищо не можеха да успокоят това..
- Значи ще се видим пак - тихо каза Дарсия и очите му просветнаха заканително
- Ще се видим..